събота, 4 август 2018 г.

"Ние срещу всички", Бьорнстад срещу целия свят.

Нали знаете как има едни книги, за които има правилен момент. Като един понякога твърде рационален и практичен човек все още не мога да дам логично обяснение на този момент. Как и точно сега разбирам, че е настъпил моментът за тази книга, нямам представа. Това е едно мъничко умение, което никога не ме е подвеждало. 

 "Ние срещу всички" е точно това, от което имах нужда и точно когато имах нужда от него. Думите на Бакман ме карат да изпитвам и преживявам всяка една емоция, по начин който никой друг не умее, защото са толкова човешки, простички, искрени и логични и абсолютно нерационални. Защото макар и да се смятаме за разумни същества, не сме. Ние сме хаос от емоции. А тази книга е като отприщен бент.

Всичко след тази книга е хаотично и подредено в същото време. Има хиляди неща, за които искам да говоря. И в същото време съм безмълвна. Мислех да ви кажа, че Бакман никога не е бил по-безпощаден и по-човечен. Ала истината, че аз не мога да приема Бени, Адри, Мая, Петер, Тео, Теемус, Рамона и всички останали като герои в книга, като характери от една история. Не мога. Те са живи и са някъде там в Бьорнстад. Не искам дори да проверявам на картата, дали Бьорнстад е истински град, нямам нужда. Без значение какво ще намеря, той е истински, неговите жители също. И те разказват своята история. Жестока и човешка. Истинска.

Не знам, дали ще мога да напиша нещо свързано и смислено за тяхната история, за чувствата, които тези страници освободиха от мен, за емоциите, които отприщиха. Надали. Аз нямам словоохотливостта на Бакман.
Ще се опитам. Може би ще има и спойлъри, не знам. Няма да имам много контрол над това, което излиза изпод пръстите ми в следващите редове.

"Ние срещу всички" ни връща на същото място, където ни остави "Бьорнстад" малко по-късно от последните думи в нея. Един град падна и се изправи, обедини се и застана срещу света, опълчи се и се съхрани. Цената беше висока, но те я платиха. Сега Бьорнстад отново пада. Тази история продължава с ясното послание, че нещо лошо отново ще се случи, някой ще умре, всички ще платят, Бьорнстад ще падне. Ще падне така, както не е падал никой друг град - с цяло сърце, с всички сили, безпощадно, безапелационно. Защото само така могат, без резерви. 
В Бьорнстад никой не иска да бъде резерва. Всеки иска да игре. Защото всички обичат хокея. Защото живеят за хокея. Или защото хокеят е средство за живот, философия, мироглед. Хокеят е това, което ни припомня, че макар всичките си нюанси, животът е съвсем простичък - две врати, два отбора и една шайба.

Всеки от жителите на Бьорнстад се бори със своето ежедневие, със своите демони и ужаси. Всеки от тях балансира като неопитен жонгльор, който прави това от твърде дълго време, без да знае как все още не е пропаднал в бездната. Всеки от тях крие по една тайна. Не от срам. А защото знае, че това ще бъде бреме за хората около него. Всеки носи кръста си мълчаливо. А с мълчанието се събира една горчилка, която нищо не може да отмие. Горчилка толкова силна и тежка, че единственото, което може да направи, е да отприщи омраза и насилие. 

Бакман вече знае историята, която разказва. Знае я още от първите редове на "Бьорнстад" и ни предупреждава, че нещо лошо се задава. И колкото и да се подготвям, през цялото време не мога да спра да вярвам, че това ще е просто заблуда. Че като в криминалните романи, просто аз няма да съм разчела правилно уликите. Но думите му не са празни приказки. 
И нещата макар и съвсем простички, не са черно-бели. Прошката и изкуплението не са едноцветни. Те имат много нюанси и ме карат да изпитам всеки един от тях. 
Тази книга те кара да свалиш бронята, да свалиш ризата и дори превръзката на още незарасналата си рана. Кара те да я оставиш гола и незащитена, дори когато си с ясното съзнание, че ще те наранят. Защото в крайна сметка осъзнаваш, че не е живот, ако нямаш доверие поне някому.

Нищо не е такова каквото изглежда на пръв поглед. Мира е изтъкана от вина, несбъднати мечти и безпрекусловна обич към семейството си, но също толкова лесно може да се превърне и в разярена мечка, която не би се спряла пред нищо, за да защити близките си, дори с цената на ужасна жестокост.
Ана е вярна до гроб приятелка, подкрепа и сила за Мая, дъщеря на един добър татко и един лош татко. Ана се грижи за лошият татко, за да може когато на другия ден добрият татко да се събуди с чиста риза и да вярва все още в себе си и дъщеря си. На Ана й предстои да стори нещо ужасно, което сама не би си простила никога. Ала в крайна сметка, Ана е просто момиче, което не знае как да се справи с емоциите си. 
Дори закоравелият престъпник и изявен хулиган Теему Риниус е просто хлапе с пламенен поглед и въодушевление в гласа, когато влезе в кръчмата на Рамона. 
Защото хората не са просто черни и бели. Не може в края на един живот да удариш чертата и да сметнеш колко добри и лоши неща е направил човек, и да заключиш, че е добър или лош. Животът не е счетоводна книга. 
Няма да ви разказвам колко пъти ме разсмяха и разплакаха тези хора. Ако прочетете тази история, ще ме разбере така, както аз не бих могла да ви обясня. 
Тази история говори с хиляди лица. Тя е за нас. За всеки един от нас, който се опитва да балансира между различните роли, които му се падат в живота. За жалките ни опити да намерим достатъчно време, което да прекараме пълноценно с децата си и което да отдадем на своето лично и професионално развитие. За собствените ни върхове, които трябва да покорим, просто защото са там и ни чакат.  За страха, че ще дойде момент, когато този връх вече няма да бъде там и ние безвъзвратно ще сме изгубили възможността да го покорим. За хаотичните емоции, които побъркват сърцата ни всеки ден. За любов, вина и надежда преплетени в едно. За изборите, които правим. За тези, които вярваме, че трябва да направим. За цената, която плащаме. За живота. За нашия живот.

2 коментара:

  1. Здравей!
    След като прочетох написаното от теб... Няма как да остана безразлична. Самата аз само към няколко книги изпитвам толкова силна емоция, толкова голяма болка, че да не мога да говоря за тях. Не, не съм чела нищо от Фредерик Бакман. Винаги поглеждах с пренебрежение книгите му. Но... Написаното от теб над публикацията във Facebook просто ме накара да прочета написаното от теб. Останах... Изненадана и наистина запленена. Усеща се, че книгата те е погълнала изцяло, това ме грабва. Обичам наситеността на емоцията, дяволите да го вземат! А това, което ти си изпитала и изпитваш...определено е наситено.
    Та исках да кажа, че определено ме накара да преосмисля отношението си към книгите на Бакман. Досега приемах само с едно ,,хъм!"-кане познатите негови заглавия. Но определено след написаното от теб, не мога да остана безразлична.
    Не знам кога, но определено ще прочета някой негов роман.

    Благодаря ти за ревюто!
    Чудесна работа си извършила, браво!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Радвам се, Гери. :)
      И ти благодаря за хубавите думи.
      Това е втората причина да започна този блог. Да накарам поне още един човек да прочете книга, която обичам. И е прекрасно да видя, че това се случва.

      Аз самата имах един много дълъг период на отрицание, що се отнася до съвременни прехвалени автори. Не зная, може би някакво ехо от бунтарските ми години. Може би заради желанието да вървя все в друга посока. Не знам, дали като ученичка бих го оценила така. Вероятно пак щях да го обикна, защото той умее да изразява това, което се случва с емоциите на един тийнеджър, без да спестява и доброто, и лошото. Но сега след години от перспективата на възрастен човек със семейство и отговорността към него, мога да оценя всеки един проклет ред в тази история. От желанието да ми израстне обувалка от едната ръка, за да мога да "бъркам под всички проклети дивани вкъщи и да вадя играчки" до ужасът, че някой ден на моето дете ще се случи нещо лошо и аз няма да мога да го предотвратя, защото с всеки изминал ден тя се отделя от мен и иска все по-силно да върви по своя собствен път и да прави своите грешки. Все още помня как се усещаше това желание за самостоятелност преди години, но сега вече мога да оценя и какъв страх, ужас и вина е причинило то на собствената ми майка.

      Изтриване

"Ние срещу всички", Бьорнстад срещу целия свят.

Нали знаете как има едни книги, за които има правилен момент. Като един понякога твърде рационален и практичен човек все още не мога да д...