"Доктор Сън" - Стивън Кинг (Ревю)

Заглавие: "Доктор Сън"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Плеяда

Превод: Весела Прошкова

Брой страници: 560

Година: 2014

Истина е, че започнеш ли веднъж да четеш Кинг няма спиране. Отлагах дълго "Доктор Сън". Вероятно по обичайните причини. Защото "Сиянието" е една от емблематичните книги на Краля, макар  че не ми е в топ 5, нито дори в топ 10. Така че, разбира те колебанието ми.
Но "Доктор Сън" надмина очакванията ми в пъти.

Дани Торънс вече не е малко уплашено момче. Превърнал се е в объркан млад мъж. Научил се е да контролира дарбата си донякъде, но още по-добре се е научил да я потиска, да я дави в бездънните чаши алкохол, които отвличат ума му от призраците. Дани е като дърво без корен. Винаги е нов в града, намира си работа и квартира бързо, работи съвестно, а после се напива до безбожие, гневът му удря тавана и боят е готов. На следващия ден трябва да отпътува и отново да бъде нов в града. В някой друг град.

Лесно е да тръгне по този път, защото го познава. Баща му го извървя. Само дето Джак Торънс имаше жена и малко дете, които го придружаваха в тази цялата лудост и не можеше просто да си вдигне чукалата и да замине в съседния град, където още не е пребил никого. Не, Джак Торънс си оставаше все там, а побоят отнасяха Уенди и Дани.

Сега Дани е от другата страна на тази барикада. И иска да я прескочи. Иска да остане трезв, да се установи някъде, да намери мястото си. Но това не е никак лесно. Дани минава през обичайните стъпки на алкохолизма, както и през всички отчаяни отпити на зависимите хора да се откажат от своя наркотик.

Но в крайна сметка един ден на поредното ново място, Джак се запознава с Били и Кейси, които по една или друга причина му протягат ръка. И Дани я приема. Започва да посещава сбирките на Анонимните Алкохолици. Горе-долу по същото време се ражда малката Абра Стоун и несъзнателно още от първия си ден, тя протяга ръка към Дан.

Абра е необикновено момиче. Тя притежава озарението, което притежава и Дан, но много по-силно. Ако Дан е светулка, тя е маяк. Абра израства като обичано и обгрижвано момиче. Озарението й, разбира се, е бреме за нейните родители, но не защото смятат, че има нещо ненормално в детето им, а защото искат тя да има спокойно и безгрижно детство, изпълнено с игриви пакости и слънчеви мисли. Не искат тя да е постоянно преследвана от кошмари, от мъртъвци, Още по-малко, от шайка вампири, които се хранят с еманацията на малки деца.


Верните на възела са точно такива. Някога са били хора с озарение, но след прехода са се превърнали в нещо зловещо, което има нужда да се храни с болка и смърт. Затова от хиляди години те обикалят земята и търсят малки деца със силно озарение, които да измъчват по най-нечовешкия възможен начин, за да изтръгнат  и погълнат след това всеки писък, всяка сълза, всеки спазъм, всяка болка, съдъжаща се в последния дъх на обезобразените трупчета.
Но когато Верните на възела се забъркват с Абра, допускат сериозна грешка. Защото младата госпожица Стоун е ужасно силна. И няма никакво намерение да се крие като мишка. Абра също като Дан е избухлива, арогантна и умее да се усмихва по онзи начин, който казва "Идвам за теб. Мисли му. " и те кара да настръхнеш.

Знаете ли, когато чета Кинг го чета винаги с предисловието и бележките от автора. От корица до корица. Винаги. Те като че ли отварят вратата към дрешника на Краля и ни позволяват да застанем малко по-близо до него. Кинг знае как да приласкае читателите си. Четейки бележките на автора към "Доктор сън", си давам сметка, че тази книга е реванш и възмездие. Кинг дава реванш на Джак Торънс и дава втори шанс на неговия прецакан син. Тя отговоря на въпросите, които самият Дан (Кинг) си задава. Какво щеше да се случи с баща му, ако Уенди го бе убедила да започне да посещава сбирките на АА. Дали щяха да отидат в Хотел Панорама? Дали баща му щеше да се се обита да го защити вместо да го убие?

"Доктор Сън" ми се струва доста по-зряла от "Сияние" или узряла, може би и двете. Докато в "Сияние" превес взимаха свърхестествените събития, страховитите призраци и зрелищните видения, тук Кинг акцентира повече върху вътрешния свят на Дан. И макар тук злодеят, обичайното изконно зло, което битува в повечето кралски книги, да е перфонифицирано в лицето на Роуз Капелата - водач на Верните на възрела, то истинската борба е тази, която се води вътре в Дан. Борба с призраците от миналото, борба с алкохола и вината. Дан трябва да се изправи пред собствените си непроправими грешки, да ги приеме и признае, но не е никак лесно да признаеш, че си пълна отрепка. Не е никак лесно да осъзнаеш, че си ударил дъното и после да потънеш още по-дълбоко. Но най-трудното е сам да повярваш в себе си. Защото за да помогнеш на някого, трябва първо здраво да си стъпиш на краката. За да подадеш ръка и да издърпаш някого от блатото, трябва да имаш сили и вяра в себе си.

И може би е моментът да ви кажа, че именно тази вътрешна сила е най-омагьосващото в цялата книга. Защото въпреки факта, че в началото Дан е ударил дъното, че и го е подминал, въпреки нелеката ситуация и ужасите, с които му предстои да се справи (и той, и Абра), тази история не лъха на отчаяние. Вместо това от нея извира такава сила, че с лекота може да ви запрати в другия край на стаята. Това е история за подкрепата, за вярата в себе си и в другите, за волята, която се иска да отхвърлиш всички си патерици, които всъщност не те подкепят, а просто не ди дават да стъпиш на болния си крак. Само че как ще се научиш да ходиш отново, ако не позволиш на мускула да зарастне и укрепне?

P.S. Харесва ми идеята "сияние" да бъде заменена с "озарение". Казвам го, защото предполагам, че това е събудило доста дискусии по темата. Но определено ми харесва как звучи "озарен" особено в контекста и емоционалния заряд на историята.