"Тревожни хора" - Фредрик Бакман (Ревю)

Заглавие: "Тревожни хора"

Автор: Фредрик Бакман

Издателство: Сиела

Превод: Любомир Гиздов

Година: 2019

Брой страници: 384

Знаете ли, понякога ми се струва, че пиша само суперлативи за Бакман. Няма негова книга, която да не ми е харесала. "Бьорнстад", "Ние срещу всички", "Сделката на живота ти". Харесвам това, което пише до последната дума. Харесвам начина, по който вижда света. 
Бакман успява да изрази с думи хаотичните мисли, които се въртят често в главата ми. Успява да изрече на глас страховете, които тая в себе си, засрамена, че ако другите научат, ще ме сметнат за неудачница. 

Никой не се е родил научен, но хората си умират да сочат останалите с пръст и да ти обясняват какъв си некадърник. А когато ние самите направим нещо, както трябва, после умираме да се хвалим на ония горките нещастници, дето са се прецакали нещо. И така колелото се върти. А ние постоянно живеем в страх от бъдещите си грешки. 

Но Бакман има онзи подход, който те кара да се почувстваш такъв какъвто си - смъртен. А заедно с това да приемеш и че ще грешиш често. Да приемеш, че е неизбежно и че не е чак толкова страшно. Бакман умее да утешава чичтателя. Особено когато на главата ти се стовари вселенската вина за грешките, които си допуснал при отглеждането на децата си. И не само. Взаимоотношенията между хората са едновременно толкова простички и толкова сложни, че всеки би могъл да сътвори куп глупости докато криво-ляво нацели своя път. 

Всеки път, когато взимаш решение през главата ти минават стотици последствия, които могат да произлязат от него. Или пък не ти минава нищо през ума. А после след години не спираш да си казваш "ами, ако". Само че историята не разбира от "ако".

Всеки трябва да се научи да живее с решенията си. И с поледствията от тях. Но по-страшно е, че трябва именно онези, които обичаме най-много да живеят с последиците от нашите решения. Там започва вината. 

Това е една история за... каквато и дума да сложите, за да продължите това изречение, ще е вярна. Такива са историите на Бакман, всеобхватни. В по-тесен смисъл, това е историята на един обирджия или идиот, или просто един човек, който се страхува да не загуби децата си. Вие преценете сами. Това също така е историята за един мост, който е видях много срещи и раздели. И много "плувци". В най-общ смисъл това историята на един обир, осем заложник и двама полицай. 

Бакман е избрал да разкаже тази история разхвърляно, прехвърля се във времето преди, по време и след обира, разкривайки постепенно парченца от пъзела. За някои от тях сами сте се досетили вероятно. От други ще останете изненадани. Избрал да използва леко шеговития си наратив, но историята е не по-малко сериозна от живота, защото всеки има "стокхолмчани" в живота си. Но често самите ние не осъзнаваме, че сме нечий "стокхолмчанин". Всеки един от нас играе множество роли в живота си - син, дъщеря, родител, баба, приятел, враг, служител, шеф...И неминуемо тези ни роли се преплитат, влизат в конфликт с различните принципи, които изповядваме, бидейки в една или друга позиция от живейския си път. Борим се с живота, борим се с околните, но най-често се борим със себе си, с онзи страх, който ни кара да вършим глупости, за да не загубим най-ценнотот си. 

Понякога обирджията е нещо повече, понякога е човек със семейство, който се страхува да не го загуби. Понякога банковият служител, който ви е отказал кредит, се оказва, че не е безскупулният и жесток човек, за когото го мислите. Понякога, просто понякога нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Понякога са точно такива, каквито ги усещате от първия миг. 

Доста ме спъна този скромен текст, да знаете. Иска ми се всичко да ви кажа, а то е толкова свързано, че просто би било жалко да ви разкажа какво се случва. Но знайте, че в книгите на "прехваления" Бакман има много човешинка и много семейна обич, а такава никой не отказва, каквото и да твърди.

Всеки иска да бъде обичан.