"Ние срещу всички", Бьорнстад срещу целия свят.

Нали знаете как има едни книги, за които има правилен момент. Като един понякога твърде рационален и практичен човек все още не мога да дам логично обяснение на този момент. Как и точно сега разбирам, че е настъпил моментът за тази книга, нямам представа. Това е едно мъничко умение, което никога не ме е подвеждало. 

 "Ние срещу всички" е точно това, от което имах нужда и точно когато имах нужда от него. Думите на Бакман ме карат да изпитвам и преживявам всяка една емоция, по начин който никой друг не умее, защото са толкова човешки, простички, искрени и логични и абсолютно нерационални. Защото макар и да се смятаме за разумни същества, не сме. Ние сме хаос от емоции. А тази книга е като отприщен бент.

Всичко след тази книга е хаотично и подредено в същото време. Има хиляди неща, за които искам да говоря. И в същото време съм безмълвна. Мислех да ви кажа, че Бакман никога не е бил по-безпощаден и по-човечен. Ала истината, че аз не мога да приема Бени, Адри, Мая, Петер, Тео, Теемус, Рамона и всички останали като герои в книга, като характери от една история. Не мога. Те са живи и са някъде там в Бьорнстад. Не искам дори да проверявам на картата, дали Бьорнстад е истински град, нямам нужда. Без значение какво ще намеря, той е истински, неговите жители също. И те разказват своята история. Жестока и човешка. Истинска.

Не знам, дали ще мога да напиша нещо свързано и смислено за тяхната история, за чувствата, които тези страници освободиха от мен, за емоциите, които отприщиха. Надали. Аз нямам словоохотливостта на Бакман.

Ще се опитам. Може би ще има и спойлъри, не знам. Няма да имам много контрол над това, което излиза изпод пръстите ми в следващите редове.

"Ние срещу всички" ни връща на същото място, където ни остави "Бьорнстад" малко по-късно от последните думи в нея. Един град падна и се изправи, обедини се и застана срещу света, опълчи се и се съхрани. Цената беше висока, но те я платиха. Сега Бьорнстад отново пада. Тази история продължава с ясното послание, че нещо лошо отново ще се случи, някой ще умре, всички ще платят, Бьорнстад ще падне. Ще падне така, както не е падал никой друг град - с цяло сърце, с всички сили, безпощадно, безапелационно. Защото само така могат, без резерви. 

В Бьорнстад никой не иска да бъде резерва. Всеки иска да игре. Защото всички обичат хокея. Защото живеят за хокея. Или защото хокеят е средство за живот, философия, мироглед. Хокеят е това, което ни припомня, че макар всичките си нюанси, животът е съвсем простичък - две врати, два отбора и една шайба.

Всеки от жителите на Бьорнстад се бори със своето ежедневие, със своите демони и ужаси. Всеки от тях балансира като неопитен жонгльор, който прави това от твърде дълго време, без да знае как все още не е пропаднал в бездната. Всеки от тях крие по една тайна. Не от срам. А защото знае, че това ще бъде бреме за хората около него. Всеки носи кръста си мълчаливо. А с мълчанието се събира една горчилка, която нищо не може да отмие. Горчилка толкова силна и тежка, че единственото, което може да направи, е да отприщи омраза и насилие. 

Бакман вече знае историята, която разказва. Знае я още от първите редове на "Бьорнстад" и ни предупреждава, че нещо лошо се задава. И колкото и да се подготвям, през цялото време не мога да спра да вярвам, че това ще е просто заблуда. Че като в криминалните романи, просто аз няма да съм разчела правилно уликите. Но думите му не са празни приказки. 

И нещата макар и съвсем простички, не са черно-бели. Прошката и изкуплението не са едноцветни. Те имат много нюанси и ме карат да изпитам всеки един от тях. 

Тази книга те кара да свалиш бронята, да свалиш ризата и дори превръзката на още незарасналата си рана. Кара те да я оставиш гола и незащитена, дори когато си с ясното съзнание, че ще те наранят. Защото в крайна сметка осъзнаваш, че не е живот, ако нямаш доверие поне някому.

Нищо не е такова каквото изглежда на пръв поглед. Мира е изтъкана от вина, несбъднати мечти и безпрекусловна обич към семейството си, но също толкова лесно може да се превърне и в разярена мечка, която не би се спряла пред нищо, за да защити близките си, дори с цената на ужасна жестокост.

Ана е вярна до гроб приятелка, подкрепа и сила за Мая, дъщеря на един добър татко и един лош татко. Ана се грижи за лошият татко, за да може когато на другия ден добрият татко да се събуди с чиста риза и да вярва все още в себе си и дъщеря си. На Ана й предстои да стори нещо ужасно, което сама не би си простила никога. Ала в крайна сметка, Ана е просто момиче, което не знае как да се справи с емоциите си. 

Дори закоравелият престъпник и изявен хулиган Теему Риниус е просто хлапе с пламенен поглед и въодушевление в гласа, когато влезе в кръчмата на Рамона. 

Защото хората не са просто черни и бели. Не може в края на един живот да удариш чертата и да сметнеш колко добри и лоши неща е направил човек, и да заключиш, че е добър или лош. Животът не е счетоводна книга. 

Няма да ви разказвам колко пъти ме разсмяха и разплакаха тези хора. Ако прочетете тази история, ще ме разбере така, както аз не бих могла да ви обясня. 

Тази история говори с хиляди лица. Тя е за нас. За всеки един от нас, който се опитва да балансира между различните роли, които му се падат в живота. За жалките ни опити да намерим достатъчно време, което да прекараме пълноценно с децата си и което да отдадем на своето лично и професионално развитие. За собствените ни върхове, които трябва да покорим, просто защото са там и ни чакат.  За страха, че ще дойде момент, когато този връх вече няма да бъде там и ние безвъзвратно ще сме изгубили възможността да го покорим. За хаотичните емоции, които побъркват сърцата ни всеки ден. За любов, вина и надежда преплетени в едно. За изборите, които правим. За тези, които вярваме, че трябва да направим. За цената, която плащаме. За живота. За нашия живот.