Бьорнстад - Град на мечки и хора със сърца

За мен "Бьорнстад"  на Фреерик Бакман е шедьовър. Знам, че ще има и други като мен, които ще кажат подобни думи, а това ще накара едни други хора да седнат с определени очаквания и накрая да останат разочаровани. Не защото книгата го заслужава, а защото са имали друга нагласа и раздразнението им от тази неудовлетвореност ще надделее. Затова ще ви кажа, изчистете главата си от очаквания и представи. Знаете, че Бакман пише хубаво, знаете, че думите му извират от сърцето, знаете, че дори и тъжните моменти в неговите книги са написани с топлина и човечност. Това ви е достатъчно. Оставете останалото на "Бьорнстад". 

Не знам как да подхвана този текст по-натам. Не искам да ви издавам части от сюжета, а ми се струва, че думите ми ще останат твърде голи и слаби без тях.

За мен "Бьорстад" е най-хубавата книга на Бакман. Книга, която те удря в земята, разбива ти сърцето, а после ти дава кураж, идва с теб, помага ти да събереш парчетата, завива те с одеало до камината, дава ти толкова много обич, че да стигне да залепиш и две сърца, а топлината от домашния огън помага сърцето ти да стане отново едно цяло и да затупти. Винаги ще помниш, че е било разбито, но въпреки това вече знаеш, че животът продължава и ще бъдеш способен отново да изпиташ радост. 

Този път за арена на своите думи, Бакман си избира Бьорнстад - Град на мечки. Сгушен дълбоко в горите, толкова дълбоко, че е достатъчно две момичета да повървят известно време наътре в гората, за да ги търсят после с дни, ако се наложи. Малък, зачухан, забутан в дън гори град. Градче. Шепа хора с шепа мечти. 

Бьорнстад е онези малки градчета, които се нуждаят от кауза, за да продължат да съществуват. Инак всеки би заминал. Докато накрая не умре и последният жител. Бьорнстад кара хората да се връщат, защото въпреки че ги лишава от много от удобствата на големия град, им дава други неща. Неща, които хората по една или друга причина търсят - сигурност, спокойствие, природа, приятели и хокей. 

Бьорнстад е хокеен град. Хокеят е само една игра и заедно с това е всичко. Хокеят е абсолютно всичко, което има този град. Хокеят възпитава децата им, хокеят се грижи за децата им, хокеят е забавление, хокеят е дисциплина, стремеж, мечта, хокеят е болка, хокеят е радост, хокеят е пари и инвестиции, хокеят е хляб и прехрана, хокеят е спорт и поминък.  В един малък град като Бьорнстад, какво друго биха могли да правят децата освен да играят хокей. 

Когато животът те смачква, когато мизерното ти съществуване ти се струва безсмислено, когато ежедневието те затрупа с тежестта и монотонността си, един единствен хокеен мач може да върне искрата, да те подпали и осмисли целия ти живот.

Да бъдеш в хокейният клуб на Бьорнстад е всичко, за което едно момче би могло да мечтае. И не минава и ден, през който момчетата от отбора да помнят и знаят колко е важно това. Хокеят е техния живот. Те просто искат да играят. Искат да дават всичко от себе си. търпят болката, обичат тренировките, възхищават се на треньора си. Хокеят е техният живот. А в отбора момчетата са толкова пъстри, колкото могат да бъдат само в един малък град като Бьорнстад.

Кевин - звездата на отбора, най-добрият играч, чийто родители не са дошли на нито един мач. Баща му спонсорира и на практика издържа целия отбор, но не е виждал сина си да играе на леда. Бени - най-добрият приятел на Кевин. Най-грубият играч, този който понася най-много травми. Бени, който може и да не е причината да печелят мачовете, но без когото със сигурност щяха да загубят. Бени крие много под повърхността на момче с диво сърце и тъжни очи. Боби, който догодина ще бъде вече твърде голям за юношеския отбор и недостатъчно добър за мъжкия. Амат, който е бърз като светкавица. Амат, който години наред помага тайно на майка си да чисти парзалката. Амат, който е израстнал на леда и не може да си представи да бъде на друго място. Лют, на когото му е трудно да намери своето място в отбора, сблъсквайки се с желанието си да бъде част от групата и болните амбиции на майка му да бъде лидер във всичко. Момчета пъстри като цветовете на пречупената светлина. Но когато излезнат на леда, те са едно.

Верен на себе си Бакман запазва своя стил. Изреченията са кратки. Изказът простичък. Но думите му казват толкова много. И стигат право до сърцето на читателя. В ума ми е постоянно мисълта "Ако аз бях на нейно/негово място, какво щях да направя?" Неизбежно е да се сравнявам с героите в тази история, защото тя е ужасно близо до битието ни. Бакман създава не герои, а хора в своите книги. Те са истински, оголени пред нас - слаби в някои неща, силни в други, изпълнени с емоции - прекрасни и срамни.

Нашарих цялата книга с отбелязки на цитатите, към които искам да се върна пак. Но в крайна сметка реших, че няма да ви ги споделя. Ако сте чели и обичате предишните книги на Бакман, то ще посегнете и към тази. Открийте сами своите цитати. Позволете им да достигнат до вас. Защото в крайна сметка всяка една книга на Бакман ни прави малко по-добри, малко по-човечни, позволявайки ни в рамките на тези 300-400 страници да влезем в обувките на някого другиго - съсед, приятел, съотборник, дете, родител, приятел по чашка или съдружник.

Тази книга е хокей и всичко извън него. Тя е книга за любов, предателство, приятелство, порастване, престъпление, вина, наказание, съпричастност, колектив и личност, възмъжаване, мечти, ....сигурно мога да изброявам до утре. Обичам "

Бьорнстад", защото тя е като живота - гола, честна, откровена до болка, безпощадна и много, много топла, състрадателна и обичлива.