вторник, 20 октомври 2020 г.

"Дъщеря на съдбата" - Исабел Алиенде (Ревю)

Заглавие: "Дъщеря на съдбата"

Автор: Исабел Алиенде


Издателство: Колибри

Превод: Людмила Петракиева, 

Катя Диманова

Брой страници: 352

Година: 2019


Първата ми среща с Исабел Алиенде беше вълшебна. "Къщата на духовете" ме омагьоса. Мисля, че това е точната дума. Бях безапелационно пленена от тази история, от героите й, от силния им дух, от темперамента им, от бурната им чилийска кръв, която, колкото и банално да звучи, кипи със страхотна сила, която ти е невъзможно да пренебрегнеш. Четейки "Къщата на духовете", аз се влюбих в перото на Алиенде. 

След това беше сигурно, че ще прочета и следващите й книги, всичките й книги. Обикновено обичам да правя кратка почивка между книгите на един и същ автор, особено ако са обвързани в някакъв цикъл, за да избегна пренасищането, което ще развали частично удоволствието. Но историята ми с Алеинде очевидно ще бъде толкова сложна, колкото е и съдбата на нейните герои, защото не можах да го направя. Пуснах си една книга, после друга, после трета и не мирясах, докато не заслушах "Дъщеря на съдбата". И обикнах историята на Елайза дори повече от тази за Клара. 


Не очаквах това да се случи. "Къщата на духовете" е наситена с лични емоции, което я прави много по-интимна и разголваща книга, а това са неща, които почти неминуемо докосват читателя. Тези истории успяват да прелеят чувствата си в читателя, да го направят съпричастен. И обикновено оставят най-ярка следа. И "Къщата на духовете" направи всичко това. Така че, признавам си, не очаквах, която и да е друга книга на Алиенде, да се вреже толкова дълбоко под кожата ми отново. Но ето, че "Дъщеря на съдбата" я надмина. 

Не мога, а и не искам, да вляза в дебрите на сюжета, защото извадени от контекста на детайлите, опростяват твърде много тази книга. В своята същност това е историята на едно влюбено момиче, което предприема най-трудното пътуване в живота си, за да последва своя любим, неспособна да се откаже от чувствата си и да се примири със самотата си. Вдъхновяваща основа, но много дъвкана. Елайза няма да е първата, нито последната девойка, която се е втурнала безразсъдно след първата си любов, без да мисли за последиците, нито за трудностите. 
Но под повърхностните причини за това пътуване се крие една многопластова история за израстването, за ценностите, за женствеността, фанатизма, за бедността, отчаянието, нищетата и смъртта. 
Елайза отплава бременна, отслабната физически и решена на всичко да намери своя любим, но в един момент преследването на целта се превръща в пътуване съм себе си. 
Тя и нейният спътник по неволя, който остава до нея дълго след като е изпълнил деловите си задължения към нея - Дао Циен, изживяват един живот заедно, без да си дават сметка за това. Всеки от тях преследва дълги години своята собствена цел, но без да да усети, всеки от тях търси своя пристан именно у другия. Докато идва моментът, в който разбираш, че не целта, не онова след което тичаш цял живот, за което мечтаеш, към което се стремиш, не то е най-важното. А пътя към нея. Всяка малка стъпка, която си направил, всяка жертва, всяка малка победа, която те е отведа една крачка по-близо, всяко разочарование, всяко падане, всяка подадена ръка по пътя, която пуска своето разклонение в живота ти. Животът е пътуване. Най-ценното в една сбъдната мечта е усилието, което си положил за нея. Опита, които си добил, дерзайки напред. Това никой не може да ти даде и никой не може да ти отнеме. 


Перото на Исабел Алиенде е виртуозно. Истинско удоволствие е да проследиш извивката на всяка негова дума. И когато тази симфония завърши с физическата и ментална метаморфоза на героите, които са ти станали толкова близки по пътя дотук, просто удоволствието е пълно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар