сряда, 7 октомври 2020 г.

"Сенките помежду ни"- Триша Левънселър (Ревю)

Заглавие: "Сенките помежду ни"

Автор: Триша Левънселър

Издателство: Артемис Букс

Превод: Валерия Илиева


Брой страници: 320

Година: 2020


Когато за пръв път прочетох за жанра "Слидерин романс", както сама определя Триша Левънселър своята книга, не знаех какво точно да очаквам. Честно казано асоциациите ми бяха доста по-различни от истината. Представях си нещо по-харипотърско и може би детско и разбира се злобно. И категорията"романс" изобщо не се вписваше в представите ми. Всъщност бях доста далеч от истината. И след като затворих последната страница от тази книга разбирам, че това е много точно определение на жанра. "Сенките помежду ни" е различна от всички книги, които съм чела досега. Може би мъничко напомня усещането, което остави в мен "Жестокият принц", но не бих използвала това като асициация. 

Образите на Александра и Калиас не са това, което сме свикнали да виждаме като главни герои. Те не се свенят да отнемат живот и то не заради някакви възвишени идеали като благото на човечеството или дори благото на някой близък. Не. Те са способни са всичко, заради собственото си благоденствие. И ако тези действия могат да бъдат оправдани донякъде у Калиас, защото той е крал и заради факта, че родителите му са убити, че самият той е в опасност, заради това, че е възпитан така, че е отраснал с ясното съзнание, че е важна фигура, че има отговорности и власт, то при Александра нещата стоят по друг начин. Тя е втората дъщеря в един свят, където значение имат само първите. И макар че превъзхожда сестра си в много отношения, тя страда от липса на внимание. Това развива в нея комплекс за малоценност,  който прераства в мания за величие. 


Александра е ужасно умна, мисли стратегисчески и в перспектива. Тя е хитра и изобретателна. И най-важното - има ясна представа колко жесток е всъщност напудрения свят, в който живее. Според правилата на обществото тя е принудена да се омъжи за някой незначителен благородник, с по-ниско звание от съпруга на сестра й, защото за втора дъщеря, никой не дава и пукната пара. Но Александра не проявява интерес към дребнавите привички на благородническата прослойка. Нито смята да се съобразява с тях. Александра се е прицелила високо - в Краля на сенките. И има железен план, който ще й помогне да го съблазни и да се омъжи за него, а накрая да го убие и да задържи властта за себе си. Александра просто иска власт. И е готова на всичко, за да я получи. 

От години в кралския дворец се стичат девойки от всички страни, които се представят на Краля на сенките и се надяват да бъдат забелязани от него. Коя от коя по-красиви. И коя от коя по-отегчителни. Кралят никога не е проявявал интерес, към която и да било дейвойка, затова не е чудно, че номерата на Александра дават резултат и тя успява да го заинтригува и да се присъедини към кралския двор. Но истински трудната задача е да го накара да й се довери. 

По-интересният въпрос, който провокира тази книга е, можем ли да симпатизираме на негативни герои искрено?
Александра и Калиас не са злодеи в обичайния смисъл на думата, защото в тази история няма ясно обособени положителни персонажи, на които да се противопоставят и върху които да изградят контраста си. Но не са и класическите леко идеализирани персонажи, с които сме свикнали да се запълват главните роли. Те са хора, чието поведение бихме осъдили и заклеймили извън света на книгите  - убийства, жажда за власт и злоупотреба, безскупулност, политически манипулации, жестокост, все свойства, които не сме свикнали да бъдат част не просто от амплоато на главните герои, камо ли  тяхното лице. 
Но Триша Левънселър се е справила отлично с тази провокация. Моят личен отговор е, да. Мога да приема тяхното поведение, мотивите им, действията им, решенията, които вземат, без да ги намразя. Може и да не одобрявам всичко това, може да е в противоречие с личния ми морален кодекс, но въпреки това не изпитвам неприязън към тях. Мога да разбера и приема тяхното поведение.


Следвайки този модел, престоят на Александра в двореца е много пъстър и ярък, като нея самата. Преобладават интригите и задкулисните машинации, разнообразени с хапливи и саркастични диалози, искрени и не толкова искрени емоционални сцени. Не липсват и комични ситуации, нито сцени на хладнокръвна жестокост. 
Но нещото, което най-силно ме впечатли беше ударното начало. Триша Левънселър определено печели тазгодишната награда за удовно изречение:
"Така и не откриха трупа на първото и единствено момче, което ми разби сърцето." 

Страхотна втора книга в каталога на Артемис Букс. Очаквам с интерс следващото им предложение. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар