четвъртък, 19 ноември 2020 г.

"Остайница" - Рене Карабаш (Ревю)

Заглавие: "Остайница"

Автор: Рене Карабаш


Издателство: Жанет 45

Платформа: Storytel

Брой страници: 164

Година: 2018


"Остайница" на Рене Карабаш е събитие. И искам така да говоря за нея. "Остайница" беше за мен едно много спонтанно решение, което взех след "Потрет в сепия" и ще остане завинаги едно много емоционално преживяване. Може би, защото така е написана - със задъхващата нужда да споделиш сърцето си. 

Тя е остайницата. Тя е жената, която е избрала повече да не бъде жена. Тя е тази, която е избрала да бъде мъж. Да бъде водач. Да бъде свободна. Да бъде самотна. Да не сподели никога с никого себе си. Толкова много се крие в избора да бъде Остайница. Повече дори. Тя е последната по рода си. И това е едновременно прекрасно и много тъжно. Но не мога да ви кажа защо. За да го направя, трябва да ви я преразкажа. А такава история не се преразказва на кратко, тя се чете, от край до край. Толкова е кратка, емоционална и дейна, че преразказвайки я, човек рискува да пропусне някой дребен детайл, който обаче е толкова важен, че променя цялостното възприеятие за историята. Всичко в тази книга е важно, всяка думичка, всяко дейтсвие, всеки отказ и съгласие, всяка въздишка и всяко проскърцване със зъбите. Толкова е малка, че не можеш да си позволиш да пропуснеш дори един дъх. 

Коя е Остайницата всъщност? Според Кануна на Леке Дукагини, всяка жена преди да се задоми има право да поиска да стане Остайница. Да добие статута на мъж за своите хора. Режат косите й, изгарят роклите й, остава девствена и чиста завинаги. Бездетна. Самотна. Но има свобода.Там в тази земя, сред тези хора, които живеят според Кануна, да си жена е нищо, просто цена във волове и утроба за разплод. Остайницата обаче е друго. Тя е мъж. Тя може да прави всичко, което правят мъжете. Да пие, да пуши, да търгува, да притежава имущество, да се изказва, да бъде чута. Пълната свобода на живота. Да вземеш такова решение обаче не е леко. Да го следваш още по-малко. 
Разказва Тя, Отсйницата. Тази, която е загубила всичко. Последната Остайница. Думите се изливат право от сърцето и ума си, разхвъляни, сурови, нешлифовани, необмислени в безспирен поток от преплитащи се емоционални бързеи и мисли. Остайницата има всичко и нищо. Тя е загубила всичко и спечелила най-ценното. Защото не може да имаш и двете едновременно. Едното е цената за другото. Остайницата е избрала. Но нейният избор не толкова простичък. Да плати цената не е достатъчно. И други трябва да платят цената. Защото да станеш Остайница е скъпо. Ценно. Да станеш мъж. Да станеш жена е лесно.  Нищо не се иска. Раждаш се е толкова, нищо важно, нищо смислено няма в теб. Нищо ценно. Но да станеш мъж в едно дълбоко патриархално общество е скъпо. Много скъпо. 


Всички плащат цената. И момичето се преръща в мъж. Сега Остайницата говори. И не премълчава нищо. Защото тя вече е свободна, мъж е. Може да говори, може да каже каквото иска. А и е последната Остайница. Сама живее, какво значение има какво ще каже, кой ще я чуе. Кой ще я одумва. 

Сурови закони в сурова земя. Традиции, които разказват повече за смъртта отколкото за живота. Това е Кануна и ако си се родил, там където Канунът властва, трябва да следваш неговите правила, колкото и да са жестоки те. Път винаги има. Избор също. Залужава ли си цената? Винаги това е въпросът. Можем ли да я платим?



Няма коментари:

Публикуване на коментар