"Република на дракона" - Р. Ф. Куанг (Ревю)

Заглавие: "Република на дракона"

Автор: Р. Ф. Куанг

Издателство: Orange Books

Превод: Ангел Ангелов

Брой страници: 624

Година: 2020

Първите страници на  "Войната на маковете" не подсказаха в какво впечатляващо мрачно военно фентъзи ще се превърне поредицата. Едно от нещата, които шокорат най-много в тази история е сериозният контрапункт между крехката възраст на героите и кървава жестокост, която се излива между страниците. 

Преди да продължа е редно да ви кажа, че искам да спомена някои ключови моменти от първата книга, така че четете надолу на своя отговорност. Не обичам да спойлвам, но има две основополагащи за действието събития от "Войната на маковете", върху които ляга цялата обосновка в поведението на Рин и нейните спътници. Така че не искам да ги пропусна. 

Първото е смъртта на Алтан. Бившият (вече) командир на Сайк - малкият но много ефективен взвод от шамани - изигра ролята на задвижващ механизъм в поведението на Рунин след внезапното нападение над синеградската академия. За кратко време Рин се озова в нова непозната и негостоприемна среда с нова и плашеща информация за самата себе си, с която нито знае какво да прави, нито как да се справи. Рин е шаман, една от малкото останали в империята. И спирилийка, част от един изчезнал народ, или може би е по-редно да кажа от един изтребен народ. В такъв момент за нея Алтан се превръща в единственото познато и устойчиво нещо в тази буря. Той е единственият, който може да я научи как да повика и овладее огъня си, единственият, който може да я научи как да запази разума си, как да води битките си и как да се изправя, когато отново потъне в ямата. Защото самият той е бил там, на нейното място и се е справил. Той е пример, олтар. Той е всичко. 

И макар че Куанг се заигра и подръпна лекичко тънката романтична нишка между тях, това беше по-скоро като още един слой в култа на Рин към Алтан. Така че нещата отиват тотално по дяволите, когато Алтан умира. Единствената опора, макар и не перфектна, нито кой знае колко стабилна, единственият пример в живота на Рин вече е извън игралната дъска. И за капак, тя е принудена да носи неговото наследство и бреме. Рин е командир на Сайк. Тази загуба и участието на Рин в събитията около смъртта на Алтан са това, което я тласка в дълбоката пропаст. И в това няма нищо романтично, мистериозно или омайващо. Гледката е грозна. Абсолютно пристрастена към опиума, който така ненавижда, лутаща се между реалността и халюцинациите, опитваща се непрестанно и неуспешно да блокира виковете и жаждата на феникса в себе си, Рин е напълно неспособна да командва собственото си тяло, какво да кажем за Сайк. 

Куанг е решила да срине своята главна героиня в бездната. Превръщайки я в безнадежден наркоман и слабоволева маймунка на каишка, готова да скача в такт с желанията на своя нов господар. А най-страшното е, че без значение, дали е друсана или трезва, Рин отчаяно си търси нов господар, който да снеме тежестта от плещите й, който да я освободи от вината, за решенията, които трябва да бъдат взети. 

"Репулика на дракона" е прекрасен пример за лековерно прелитащата през повечето супергеройски истории фраза "С голямата сила, идват и големите отговорности". 

Куанг е безмислостна със своите герои. Войната е почукала на прага и вече е възпламенила цялата страна. Изумително добър е начинът, по който е изградила скелета на войната в тази история, а след това го е облякла болезнено - мускул по мускул. Всяка битка е част от добре обмислена стратегия и безусловно свързана с цялостната кръвоносна система на войната. Трудно ми е да навляза в детайли, защото това означава твърде много и безсмислени спойлъри. Достатъчно е да кажа, че след поредица от предателства, Рин си намери нов могъщ съюзник срещу Су Даджи. Но нещата не са толкова прости. 

"Република на дракона" е много повече от добре изградено и прекрасно разказано военно фентъзи. Куанг е подготвила много изненади и във втората книга, парче по парче се разкрива историята на никанците чак до първата война на маковете, че и преди нея. Светът започна да добива реалните си цветове, новите тайни подклаждат емоциите в тази кървава вендета. Жертвите и статистиките се разгръщат с азиатски размах и максимата "целта оправдава средствата" важи с пълна сила. Войниците са просто бойни единици, а военните решения  често са продукт на гнилата йерархия, която уж е една от причините да се води тази война. 
Изобщо приликите с действителността са толкова фрапиращи, че е лесно човек да изпита ритъма и онази дълбока безсмислена жестокост, която са склонни да проявяват хората във военно време. 

Страхотна завръзка. А най-доброто е, че в края на тази книга нещата отново не са черно-бели. Ролите бързо могат да се разменят. Враговете могат да станат приятели. А именно приятелите са способни на най-големите предателства, защото на тях им гласуваме най-голямо доверие. А на войната грам не й пука, кой за какво се бори  и чии помисли са чисти. Войната е гладна, тя иска кръв. И ще я получи. Без да я интересува цената.