"Щипка пакости" - Ана Мериано (Ревю)

Заглавие: "Щипка пакости"

Автор: Ана Мериано

Издателство: Лютиче

Превод: Преслава Колева

 

Брой страници: 320

Година: 2021

 

 

 

Не чета често детски книги. Срам ме е малко да си призная, че не ме грабват така, както го правеха преди години. Но е истина. Предпочитам да не мисля, защо е така. Или иначе казано, като истински възрастен избирам да си заровя главата в пясъка и да не разсържадам излишно. Но има някои изкушения, на които не мога да устоя. И Лио с нейната "Щипка пакости" беше едно от тях. Очаквам я с нетърпение от мига, в който разбрах, че се работи по нея. 

 

Рядко чета детски книги, но когато го правя се изгубвам в тях. Връщам се в своите детски години. Е, моите не бяха толкова вълнуващи. Поне не и ученическите, защото бях свито и опитвайки се да мине за незабележимо, присъствие в класната стая, страдащо от сърцебиене всеки път, когато някой ме назовеше по име. Не знам, дали пубертета ми го причини или нещо друго се обърка. Знам обаче, че не бях такава преди училище. Тогава бях малка и безсмъртна. Тичах по цял ден с цяла тайфа приятели, биех се с импровизирани мечове, притежавах цяла база с най-модерното компютърно оборудване, сътворено от начупени тротоарни плочи, прескачах високи бордюри с колелото си и хич не ми  пукаше, че колената и лактите са ми целите в рани. Тогава в онези години не ме болеше нищо, нито тялото, нито душата.

Четейки сега историята на Лио се чувствам точно така, за няколко часа на ден ми минава всичко. И си спомням колко е хубаво да си безгрижен. 

Макар че повярвайте ми, Лио хич не е безгрижна. Но затова малко по-късно. Сега нека внесем малко контекст. Семейството на Лио притежава пекарна и всяка година около деня на мъртвите настава суматоха. Това е един от най-обичаните и почитани празници от малки и големи в Мексико. И разбира се, е съпътстван с тонове сладко. Но както и всяка друга гогина на Лио й бива казано, че е още много малка, за да помага и че нейните задължения са, да си гледа училището. Абсолютна скука и дискриминация. Само дето тази година Лио е по-голяма с една година от миналата и лесно надушва, че има нещо съмнително в поведението на своите близки. И тогава противно на всичките ни очаквания, голямата тайна се разкрива още в началото на история, а не в края както сме свикнали. Лио е член на семейство от магьосници. И тя самата ще бъде такава един ден. Дарбата дреме в нея и с всеки ден е все по-нетърпелива да пробие черупката си. 

А Лио няма никакво намерение да чака когото и каквото и да било, защото, хайде да сме честни, на кой нормален човек, ще му кажат: "Виж сега, ти можеш да правиш магии, но трябва да изчакаш още две години, защото си много малка." и ще ги послуша. И така моментът, в който Лио решава да направи първото си заклинание, се оказва и последният й напълно безгрижен миг от детството. Защото разбира се, да правиш магии, носи и голяма отговорност, но най-вече, защото всичко отива по дяволите. Първото заклинание се обърква, Лио естествено е направила нелегана магия. Като казвам "нелегална" имам предвид, че всички й казаха, да не прави магии, а тя реши, да не слуша никого. От което проилиза й факта, че сега не е никак лесно да помолиш за помощ по-опитните си сестри и недай си боже, майка си. А когато една магия се обърка, както казва Лио:  

"Мисля, че ново заклинание е единственият начин да спрем предишното."

Много се забавлявах и ми стана мило и приятно да прочета тази история. Особено в месеца на мъглите, пъстрите гори и лакомствата, когато зад всеки ъгъл те дебне магия. "Щипка пакости" е съвършеното четиво за Октомври. И за всяко друго време през годината, когато поискате да се почувствате отново безгирижни, макар и затънали до уши в бели.

 

***Благодаря на Издателство Лютиче за подареното настроение! ***