"Разкази" - Наталия Мешчанинова (Ревю)

 

Заглавие: "Разкази"

Автор: Наталия Мешчанинова

Издателство: Жанет 45

Превод: Нева Мичева

 

Брой страници: 124

Година: 2021

Разказите на Мешчанинова ме очакват от известно време Всъщност, от момента, в който Жанет 45 ги публикуваха. Това е една от онези книги, които знаеш, че ще прочетеш. Някога. Все си казваш, че ти трябва подготовка, защото знаеш какво те очаква сред страниците. Но истината е, че никога не си готов. Дори частично. Колкото и време да мине, колкото и да се настройваш, накрая пак си смазан.

Между двете корици на "Разкази" има малко страници и много думи. Много болка. Реална болка, която пулсира и кърви между редовете. Не знам какво е това, което е написала Мешчанинова на белите страници.

Своя вик.

Изповед.

 ”В мига, в който оповестиш тайните си, те изведнъж стават не чак толкова големи в теб… Човек трябва да се разкрива пред света… Аз след това спрях да сънувам кошмари.”

С кошмарите започва всичко. Кошмари, каквите едно момиче на невръстна възраст не би трябвало да сънува. А зад кошмарите се натрупват твърде много и твърде тежки травми. Израстването в малкия град Краснодар, където жестокостта и лошата компания са задължителни. Социална среда, в която всяко дете расте и е едновременно мъчител и жертва, без граници, без спирка. Безкраен кръговрат от тормоз и брутална, безкомпромисна жестокост. Зад кошмарите се крият и издевалтетвата на възрастните над децата, физически, сексуални и емоционални. И накрая напрежението, на което се подлага едно малко момиче с крехка психика, което не иска да безпокои майка си, защото като всяка малка и безкористна душица вярва, че тя няма да го понесе. 

Майката е съвсем отделна глава в живота на това момиче. Майката, която обича и мрази. Майката, която е най-близкият й човек, тази, която винаги е била до нея. И тази, която я е наранила най-много. Болка, която не може да бъде простена. Нито може да бъде преглътната. Болка, която просто гние отвътре и разяжда всичко -  сърце, ум, дроб, всяка клетка. 

 

Толкова травмиращи истории обикновено  оголват много въпроси. Въпроси, които не предлагат лесни отговори. Тук въпросът е един. Кое е по-страшно? 

Да бъдеш мъчител или жертва? 

Да избягаш или да останеш? 

Да замълчиш или да проговориш? 

Да понесеш стоически тозмоза, в името най-близкия си човек или да живееш с ясното съзнание, че именно този, на когото си разчитал най-много цял живот и когото си щадил през всичките години, не те е защитил съзнателно?

Пиша всичко това с условието, че не мога да разбера напълно болката на Наталия Мешчанинова, не съм изпитвала такава болка. Но страхът, който разказите й пораждат в мен, е вцепеняващ.

Може би трябва още много неща да напиша. Но не мога. Задушавам се. Искам час по-скоро да избягам от тази книга. Да си представя, че написаното вътре не е възможно, не се е случвало. (Няма да стане.)

В Goodreads под българското издание ще откриете много хубави думи от сърце за тази книга, защото вярвам, че за нея само така може да се пише. С всичко, което има човек. Всичко. Не мога да ви я препоръчам. Как се препоръчва такава книга? Нелепо е. Но мога да ви кажа, че това е една от значинимите книги.