"Момчето с раираната пижама" - Джон Бойн (Ревю)

Заглавие: "Момчето с раираната пижама"

Автор: Джон Бойн

Издателство: Intense

Превод: Иглика Василева

Брой страници: 176

Година: 2009

Джон Бойн е един от малкото автори, да не кажа може би единственият, когото продължавам да чета, без да харесвам особено. Всичко, което пише, ми се струва толкова самоцелно и насила развито в определена насока, че чак ме дразни. И въпреки това продължавам да си купувам негови книги и опитвам отново и отново. Не съм сигурна защо. "Невидимите фурии на сърцето" не бяха моето четиво. Не можах да изпитам капчица емпатия и привързаност към главния герой, макар че всичко в книгата крещеше колко е онеправдан. После реших да опитам отново със "Стълба към небето", за което до голяма степен вина имат екипът на Лабиринт, които направиха страхотно издание с жестока, подканяща корица. Купих си я и докато отлежаваше в кашоните заедно с другите ми нови книги, чакайки преместването ни, видях съвсем случайно в озон "Момчето с раираната пижама" в електронен формат и си я купих. Това е, книгата която отвори световната литературна сцена за неговото творчество. Книга, за която всички говореха, основно ласкави неща. Нямам спомен, някой да не я е харесал. Може би, защото излезе преди големия бум на художествена литература за Холокоста. А и самата история като идея е много сурова и жестока наистина. Но поради някакви неясни за мен причини, не успя да опъне нито една емоционална струна в душата ми. А аз съм много емоционален читател, който лесно се трогва. 

Идеята на "Момчето с раираната пижама" е желязна. Необикновеното приятелство между две момчета, синът на коменданта и едно обикновено еврейско момче, които се срещат ден след ден , застанали от двете страни на оградата на концлагера. Светът пречупен през детските очи на две момчета, които се намират в толкова контрастно различна ситуация, че няма нюанси, всичко е черно и бяло. Пълно противопоставяне. Но по детски чистите им души не виждат така нещата. Не разбират смисъла на телената ограда. Оставям настрана малките пробойни в сюжета, защото както казахме, идеята е жестока и не си заслужава да се споменават дребни несъответствия. Не знам как да го кажа по друг начин, сърцето ми не трепна. Пулсът ми остана равен до края. Премисляйки на ум събитията, реакцията ми е съвсем различна - емоционална. Абсурда на тази жестокост ме кара да се свивам, да плача, да беснея. Четейки книгата обаче, не почувствах абсолютно нищо.

Може би сме твърде различни, имам чувството, че Джон Бойн е твърде методичен за моя вкус. Историите, които разказва носят в себе си много емоционален потенциал, но в желанието си да изостри и подчертае основния мотив, забравя как действат човешките сърца, когато са наранени.

Това е втората книга в която наблюдавам тази тенденция при него. (Следват спойлъри) 

 

В "Невидимите фурии на сърцето" главният герой, подтикван от страха си, че няма да бъде приет от близките си хора, ги нарани и съсипа живота им по толкова скапан и гаден начин, че за мен все още е необяснимо, как те просто махнаха с ръка и му простиха. Помрънкаха малко и му простиха.

Същото се случи и в "Момчето с раираната пижама". Когато предаде своя приятел, подтикван от страх и несигурност, Шмуел просто се появи след няколко дена, брутално пребит и всеопрощаващ, и всеразбиращ и сякаш махна с ръка и каза, карай. Не загуби и на йота доверието си в своя приятел. Джон Бойн дори и за секунда не помисли какви са неговите чувства, не отдели и два реда дори, за да покаже, че Шмуел е истинско човешко същество, а не просто средство, с което да разкаже историята си и да натърти на посланието, което иска да изпрати.

За човек, който има толкова емоционални идеи, ги разказва много безсърдечно. 

Сега "Стълба към небето" виси на рафта и не ми се започва. Може би просто ще я подаря на някого, който го харесва. Не знам, дали ще има трети опит.

Честно казано не мислех и да пиша този текст, по принцип не пиша за книги, които не съм харесала. До известна степен, защото не виждам смисъл да влагам времето в това. Но толкова съм ядосана на Джон Бойн, че не можах да се сдържа. Как е възможно да съсипеш история с такъв потенциал?