"Слепота" - Жозе Сарамаго (Ревю)

 

Заглавие: "Слепота"

Автор: Жозе Сарамаго

Издателство: Colibri Books

Превод: Вера Киркова-Жекова

 

Брой страници: 328

Година: 2022

 

"Слепота" е една от най-добрите антиутопии, които съм чела. И една от най-добрите книги за тази година. Първото нещо, което ти прави впечатление е, липсата на пространство, текстът е наблъскан, пряката реч отсъства, лисва въздух между думите. Още преди да е започнал да чете, читателят се чувства притиснат от тази пълнота в страниците, задушен от липсата на паузи и почивки между изреченията. Започваш да се питаш, в какво се забърквам тук? 

Но противно на очакванията ми, Жозе Сарамаго води разказа си умело, темпово и много увлекателно. Страница след страница, не разбирам кога съм затворила последната и оставам сама с мислите си. А след такъв роман, това е малко страшно. Всичко започва с първия ослепял. Паника обзема човека, който седи в колата си и чака светофара, за да потегли, когато бялата слепота се спуска пред очите му и той спира да вижда. Светофарът се сменя, но той не може да потегли, хората от другите коли започват да свирят, други да викат, някои се опитват да му помогнат, докато той безпомощно говори, сляп съм, ослепях, нищо не виждам. Един по един след нещо ослепяват и други, час по час броят на слепите расте. Паниката също. Правителството взима мерки, за да ограничи епидемията, защото случайте изглежда да са свързани, макар и никой да не може да установи по какъв начин се пренася слепотата. Всичко е толкова нелогично, абсурдно и все пак се случва. 

Първите ослепели са затворени в една изоставена лудница при крайно екстремни условия за оцеляване. Обзети от страх и паника правителството гледа на тях едва ли не като на терористична заплаха. В името на това да не се разпространи заразата, ослепелите са принудени да се оправят сами в полеви условия, без кой знае какви ресурси освен сравнително редовните хранителни доставки, които рядко стигат и хигиенните средства, които поискат. А всеки, който избере да наруши карантината, бива застрелян.

“Вярно е, че трудността не се състои в това, да живееш с хората, трудността е в това, да ги разбереш.”

Второто нещо, което прави силно впечатление в текста е липсата на именна. Героите са безименни, но не и обезличени. Сарамаго отказва да ги назове с имена, за сметка на това всеки персонаж бива наречен с ролята, с която най-първо влиза в действието или някакъв отличителен белег, който дори и да не е определящ се запазва до края на книгата - първия ослепял, лекаря, жената на лекаря, жената на първия ослепял, възрастният с превръзката на окото, момичето, с тъмните очила, кучето, облизало сълзите, съседката от втория етаж...Това деперсонифициране на героите е необходимо, за да може на чисто да се разгърне същността на всеки един от тях. 

" Вътре в нас има нещо, което няма име, това нещо сме ние."

Сцената, ситуацията, в която се разиграва действието на книгата е замислена брилянтно, за да издълбае и покаже различните поведенчески модели на героите - насилника, справедливия, мекотелото, страхливеца, смелия, безразсъдния, доминантния - Жозе Сарамаго е събрал изключително пъстра палитра от образи и ги противопоставя в затворените пространства, в които са принудени да живеят и които трябва да споделят, за да пресъздаде една мини вселена, която може да разгледате като структура вертикално, хоризонтално, психологически, многопластово, поведенчески, ролево, екзистенциално, емоционално. Абсолютно неспособна съм да опиша колко много гледни точки се пресичат и дават храна за размисъл на читателя.

" В действителност все още не се е родило първото човешко същество, лишено от онази втора кожа, наречена егоизъм, доста по-дебела от другата, която кърви от всичко."

В същината си Жозе Сарамаго изследва поведението на човека, поставяйки го в различни ситуации, повечето от които крайно пресилени и изпълнени с брутално насилие, доминантна воля и жестокост. Но заедно с това покълват и семената на грижата, на разкаянието, на жертвоготовността, на единството, на силата, на смелостта, на издръжливостта, на волята, на прошката и състраданието. 

Какво се случва, когато зрението ни бъде отнето? Поставени в екстремна ситуация, хората намират различен път към крайната цел в зависимост от природата и индивидуалността на човек, но каквото и да се крие в най-мрачните кътчета на съзнанието му, в ситуации като тази, мракът се увеличава многократно и превзема и претопява всеки белег на човечност, оставяйки единствено борбата за оцеляване.  

Разделени на групи в затворените параметри на общия им принудително споделен живот, различните групи от хора, проявяват различен тип поведение и подход към отделните екзистенциални ситуации, в които са поставени. Въпросът е, възможно ли е в един толкова ожесточен и побъркан свят, в който границите вече не означават нищо, група от хора да изградят силна споделена връзка, основаваща се на  емпатия и взаимна подкрепа и да останат заедно до края, до преодоляване на проблема или до края на съществуването им? Този въпрос ме кара да се питам, има ли надежда за човечеството изобщо?

Отдавна не бях чела книга, която играе с толкова полюсни и изострени сцени и емоции. "Слепота" е книга, която повдига паравана и ни кара да прогледнем, да видим истината около себе си. Историята на Сарамаго въздейства по много и различни начини - предизвиква отвращение, съчувствие, справедлив гняв, потрес, тъга, страх, мога да изброявам до утре. Имам чувството че от началото на този текст не съм спряла да изброявам. Но наистина се чувствам неспособна да обхвана всички пластове и завои на този човешки лабиринт. Мога единствено да ви я препоръчам. Прочетете я, заслужава си.

"Мисля, че не сме ослепели, мисля, че сме слепи, Слепи, които виждат, Слепи, които виждайки, не виждат. "

 

 

"Приказки от военни времена. Гробът на светулките" - Акиюки Носака (Ревю)

 

 

Заглавие: "Приказки от военни времена. Гробът на светулките"

Автор: Акиюки Носака

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

 

Брой страници: 184

Година: 2021

 

 

Датата е 15 август 1945 г. - денят, в който императорът обявява капитулацията на Япония след атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаги. Войната е свършила. Или поне на думи. За обикновените хора, за онези, изгубили близките си, за онези, чиито бащи няма никога да се върнат от фронта, за онези, които ще надживеят децата си, за онези, които са загубили родителите, приятелите, домовете си, за тях войната продължава. Не е хартия да го отрежеш и да кажеш "край". Къде е краят за всички онези, които бродят по изравнените със земята улици на японските градове и с последно зрънце надежда търсят някои загубен близък? За тях край няма. 

 

Книгата "Приказки от военни времена" на Акиоки Носака е сбор от такива разкази. Разказите на децата и на животните, на най-невинните души, за които войната никога няма да свърши. Носака разказва необикновени истории, за кита, който се влюбва в подводница и спасява екипажа й; за момчето и неговия папагал, които обречени на гладна смърт остава заедно до края; за майката и момчето, приклещени от огъня на любимата детска площадка на момчето; за слона и неговия пазач, който е готов на всичко, за да го спаси; за военнопленника и малкото момиче, които не ги интересува, че са от двете страни на войната и ще си помогнат взаимно, за старата вълчица, която търсейки си спокойно място да умре сама и необезпокоявана, намира изоставено момиченце, което ще я накара да събере силите, които не са й останали, за да го спаси; за децата, които уж на игра правят балони-бомби; за дървото-торта, което единствено гладните деца могат да виждат...история след история, разбито сърце до разбито сърце. 

След бомбардировките Япония е срината със земята, всичко е прах и пепел. И сред тези развалини остават да бродят или да изживеят последните си дни, умирайки от жажда и глад децата на Япония.

Носака преплита по невъзможен начин чистата искрена наивност на своите герои с ужаса, грозотата и бруталността на войната. И в същото време макар и пропити със смърт и загуба, във всеки един разказ възтържествува любовта, желанието да спасиш другия, да го закриляш, да го предпазиш. Като светулки в непрогледния мрак, които гаснат една по една. И накрая остава тъмнината. Тъмнина, която може да разбие всяко сърце.

Тази книга е един от най-ярките протести срещу войната, които съм чела. Върху тези разкази е базиран и филмът "Гробът на светулките", един от най-силните анимирани филми за войната. Препоръчвам ви и книгата, и филма. Заслужават си.

"Брилянтни създания" - Шелби ван Пелт (Ревю)

 

 Заглавие: "Брилянтни създания"

Автор: Шелби ван Пелт

Издателство: Artline Studio

Превод: Емилия Ничева-Карастойчева

Брой страници: 392

Година: 2022

Знаех какво ще се случи в края на тази книга. Знам го още от първите страници. Шелби Ван Пелт не го крие. И въпреки това си изплаках очите на нея, при това с усмивка на уста. Ако ви се чете трогателна история, "Брилянтни създания" е вашата книга.

Брилянтна е.

 

Но да се върнем в началото. Тоува е главната героиня на тази история. Обрулена от живота възрастна жена, останала съвсем сама на този свят. Загубила е сина си преди тридесет години, а по-късно и мъжът й Уил я оставя, след като губи битката с рака. Тоува обаче е от онези упорити хора, които не могат да легнат и да умрат от мъка на дивана. Нейният механизъм да се справя с ударите на живота е да е постоянно заета. И така макар и на години, и макар да е финансово обезпечена, Тоува продължава да работи - чисти местния аквариум всяка вечер. Не защото има нужда от пари, а защото има нужда от работа. Има нужда да е полезна, да прави нещо.

За да не мисли. Да не мисли за Ерик, когото не можа да погребе преди треидесет години, защото тялото му така и не е било намерено. Тук ще отворя една скоба, искам да ви споделя един един цитат от друга книга, която четох непосредствено преди "Брилянтни създания", а именно "Жажда на Амели Нотомб

"...майките, чиито деца умират, имат нужда от телата им, за да преодолеят загубата."

Вярно е, Тоува го знае. Години наред тя живее с хилядите въпроси в ума си, неспособна да се примири с версията за самоубийство. Затънала в едно неизяснено минало, това което я крепи, е да е заета. Работата в аквариума не е лесна, но е удовлетворяваща и Тоува я обича. Обича аквариума и неговите обитатели. И благодарение на доброто си сърце започва малко по малко да се сприятелява с гигантския тихоокеански октопод Марсел. 

Марсел е изключително интелигентен и лесно му доскучава в този тесен затвор. Смяла съм се с глас на неговите среднощни похождения и приключения. Невъзможно е човек да остане равнодушен към неговия образ, той е мастилото на тези страници, той е зъбното колело, което задвижва останалите герои. Чудите се как го прави от ограниченото пространство на своя аквариум? Ами прави го. С лекота.

 

Когато на сцената се поява и третия главен герой - Камерън, млад мъж, който е позволил животът му да излезе извън коловизите, сюжетната линия започва да се подрежда. Кам е умен, с добро сърце, но някак всичко му се изплъзва между пръстите. А усещането, че е изоставен от целия свят, не помага особено. Сякаш не успява да задържи нищо в живота си - майка му го оставя на грижите на сестра си, когато е на девет, заради проблем с наркотиците. Всяка работа или приятелка, която е имал през годините не се задържа дълго в живота му, винаги е уволнен или изритан. Единствената константа в живота му е леля Джийн, която го е отгледала и приятелите му от детството - Брад и Елизабет, но и те са на път да се откъснат с още една крачка по-далеч от него, защото очакват дете, а това малко измества геометрията в живота на всички. 

Кам се опитва да сложи някакъв ред в живота си и този опит го отвежда в града на Тоува и Марсел и разбира се, преплита съдбата му с тяхната по начин, който без значение, дали сте очаквали или не, ще ви трогне. 

 

Обичам такива книги, преливащи от обич и колкото и клиширано да звучи  - толкова човешки. Това е една от най-хубавите книги, които съм чела тази години. Прекрасна е, от този ден нататък няма да спра да я препоръчвам.

"The Sandman. Господарят на сънищата" Том 1: Прелюдии и ноктюрни - Нийл Геймън (Ревю)

 

 Заглавие: "The Sandman. Господарят на сънищата"

Том 1: Прелюдии и ноктюрни

Автор: Нийл Геймън

Издателство: Artline Studios

Превод: Здравко Генов

Брой страници: 240

Година: 2022

Този комикс е шедьовър. Не съм от най-големите фенове на Нийл Геймън, макар че уважавам творчеството и идеите му. Досега любимата ми негова книга, беше "Добри поличби" и вероятно заради съавторството на Тери Пратчет. Но този комикс е нещо друго. Идея, изпълнение, арт,  ритъм, тайминг, всичко между двете корици си е на мястото. Разбира се, историята е най-хубавото. Един злощастно протекъл ритуал, опит да бъде призована и хваната в капан Смърт от Безкрайните, се обърква и вместо нея в капана попада нейния брат Сън. Близо сто години Сън линее в капана на хората и чака търпеливо - не преговаря, не отговаря, не проговаря. Чака. Чака момента. Чака своя шанс. А през това все хората по цялата земя изпадат в сънна болест, неспособни да се завърнат от страната на сънищата. Милиони животи пропадат всяка минута. Щетите са нанесени. И когато най-накрая Сън успява да се освободи осъзнава колко жестоко се е объркало всичко, осъзнава колко много е пострадало неговото измерение. 

Кралството на съня се руши и неговите обитатели чезнат в забвение, изоставени от своя господар. Сто години са прашинка във вечността за Безкрайните, но както сам ще осъзнае Сън, в света на смъртните сто години са много време и могат да се случат много неща. Животът на хората е кратък и динамичен. Ние не можем да си позволим да чакаме един век в забвение, ние се борим със зъби и нокти за всяка глътка въздух, за всеки ден, за всеки миг. 

На Сън му предстои да се пребори с последствията от отсъствието си, да открие отново предметите, в които е вложил своята сила - маската, торбичката с пясък и рубина, за да възстанови отново света на сънищата и да възстанови баланса в света на смъртните. 

 

Нийл Геймън е намерил изключително стилен, интелигентен и интересен начин да засегне вечните теми - цената на живота, човешките грехове, тежестта на времето. На мен лично и арта на комикса ми харесва страшно много. Но това, което ме превръща в безапелационен фен на Сандман е въображението. Една от ключовите съставки на любовта ми към четенето е въображението. А в този комикс то е непресъхващ извор.

 

 

"Жажда" - Амели Нотомб (Ревю)

Заглавие: "Жажда"

Автор: Амели Нотомб

Издателство: Колибри

Превод: Светла Лекарска

 

Брой страници: 104

Година: 2020

 

Открих Амели Нотомб преди десет години, когато Колибри издадоха "Синята брада". Нямах представа коя е и какво да очаквам, но заглавието беше достатъчно примамливо, за да си я купя спонтанно от един панаир на книгата. По това време името на Амели Нотомб беше едно от многото в морето от съвременна европейска литература, които остават встрани от светлините на прожектора у нас. Свалям шапка на Колибри, които въпреки всичко продължават вече години наред да издават нейните книги за феновете, чиято бройка вярвам особено последните една-две години драстично се увеличи. И това може само да ме радва.

 

За тези от вас, които за пръв път чуват нейното име, ще кажа, че тази жена е на пръв поглед пълна кукувица, тя играе в своя собствена лига, в която няма конкуренция, не може да я сравните с никого. Всякакви опити за препратки са безпочвени и необосновани. Може след време да сравнявате други писатели с нейните книги и идеи, но обратното - не. Амели Нотомб пише в свой собствен жанр - жанра Нотомб. И този жанр няма много маркери, по които да класифицирате книги в него, освен ако не ги е писала тя.

Книгите на Нотомб са ексцентрични, смели и всеки път различни. "Жажда" не прави изключение.

Питам се какъв човек трябва да си или по-скоро какви топки трябва да имаш, за да напишеш книга за последните дни на Христос, при това разказ от първо лице.

Книгата е написана изключително умело, искрено и по начин изпълнен с емпатия.

Повествованието започва в деня, в който е осъден и обхваща нощта преди присъдата да бъде изпълнена, пътя към Голгота, разпъването, смъртта и възкресението. Мислите на осъдения се лутат назад в дните му към пътя, който го е довел до тук и срещите с важните хора в земния му живот - Юда, Магдалена, Петър, майка му и Йосиф и много други назовани и безименни хора и начинът, по който те са белязали неговия живот. Това е един Христос от плът и кръв - човек със страхове, емоции, прегрешения и отговорности. Един Христос, който иска, жадува, един Христос, комуто и злото не е чуждо:

 

"Ако нямах тази тъмна страна, никога нямаше да мога да се влюбя. Любовното състояние е неприсъщо на хората, които не познават злото. За да изпиташ това главозамайващо чувство, трябва да се наведеш над бездните, които криеш в себе си."

 

Сега този Христос лежи в тъмната килия, жаден, треперещ, неспособен да заспи, макар че трябва, защото:

"Трябват сили,за да умрещ."

 

Страховете му кръжат около предстоящото - страхът от смъртта, непреборимото желание за живот и съзнанието за предопределеност и цел. Той знае и разбира защо е тук. Но не се е примирил. Желанието да бъде жив, да бъде сред хората, да ги опознава, да бъде един от тях, кипи в него като непреодолима жажда.

"За да изпитваш жажда, трябва да си жив. Живях толкова силно, че умрях жаден.
Може би това е вечният живот."

Дълбоко в същността си "Жажда" е книга за любовта във всеки един аспект на тази дума. Любовта към ближния, към любимия човек, към света, към храната, към плътското, към насладата, към красотата, към малките неща, но най-вече към живота. Жаждата за живот е онази, която никога не можем да утолим. Жаждата, която ни тласка да пием с пълни шепи от него, да обичаме, да искаме, да бъдем, да даваме, да се сливаме, да бъдем себе си, да сме живи.

За пореден път свалям шапка на Амели Нотомб. Всеки път си казвам, че трябва да очаквам неочакваното и всеки път ме хваща напълно неподготвена. 

 

 

 

"Първа любов" - Рио Шимамото (Ревю)

 

 

Заглавие: "Първа любов"

Автор: Рио Шимамото

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

 

Брой страници: 280

Година: 2025

 

 

Не съм голям почитател на криминалния жанр, затова си подбирам заглавията много внимателно. Един прочит на задната корица на "Първа любов" от Рио Шимамото беше достатъчен, за да знам, че искам да прочета тази книга. 

Канна Хиджириама е арестувана за жестокото убийство на баща си. С напълно отсъстващ поглед, тя заявява на полицията "Сами ще трябва да откриете мотива ми." С тези дръзки думи младото момиче предизвиква целия свят - системата, близките си, приятелите си, медиите и всички онези милиарди непознати хора, които ще следят процеса й пред екраните на телефоните и телевизорите си. Анотацията на книгата ясно очертава визията на това, което предстои - убийството е кърваво, жестоко, неочаквано, а убийцата в състояние подобно на кататония, безразлична към света и това, което е направила. Канна лежи в ареста и чака делото. Назначен й е служебен адвокат, а клиничният психолог Юки Макабе е поканена да беседва с обвиняемата, за да оцени психическото й и емоционално състояние и да напише книга за нейния случай. Мрачни тайни се крият в миналото й, тръпки полазват читателя още с първите страници.Но да ви призная това, което открих между кориците на тази книга се оказа много повече, от това, което анотацията може да загатне. 

Вярвам, че всеки че открие нещо за себе си. Някои читатели ще се фокусират върху разкриването на голямата мистерия, други върху натрупването на емоционално напрежение между героите, което създава здрава и еластична мрежа от фино подредени събития. За някои вероятно образа на спокойната и  красива оплискана с кръвта на собствения си баща Канна ще се запечата по-силно от всичко. А други ще открият не по-малко ярък персонаж в лицето на Юки. Рио Шимамото работи с ограничен набор от персонажи, но изгражда връзките между тях и времевите мостове между тяхното минало и настояще по изключителен начин, без да разтяга и раздърпва сюжета, типично по японски, без да губи времето на читателя - стегнато, силно и емоционално. Желязно изпълнение. 

Това, което ще остави най-ярък спомен в мен за тази книга, е поредицата от малки на пръв поглед не особено важни или травмиращи събития в живота на Канна, които натрупвайки се през годините изкривяват живота и ума на момичето по начин, който ме кара да настръхна. Защо? Ще оставя на вас да разберете.

Всички персонажи в историята търсят отговор на големия въпрос - защо? Защо Канна е убила баща си? Какво се е случило? Какво е голямото събитие, което я е накарало да превърти така? И тук изключително много уважавам Рио Шимамото за избора си на мотив и обосноваване. 

 

Ще ви кажа само, че макар и да са много различни, тази книга оставя в мен същото горчиво и едновременно с това мотивиращо усещане, което изпитах и след като прочетох "13 причини защо".  Историите са много различни. Но и двете книги се фокусират върху това, колко крехко е детското и младежкото съзнание, колко лесно се манипулира, огъва, експлоатира, оформя и прекършва.

Не искам да рискувам и да издам повече необходимото, не искам да ви развалям възможността сами да преплувате тази история. Ще ви кажа само че тази книга е повече от мистериозна криминална история, Макар че носи в себе си всички елементи на добрия трилър, сигурна съм, че ще откриете в нея много повече от това.

"Последният еднорог" - Питър Бийгъл (Ревю)

 

Заглавие: "Последният еднорог"

Автор: Питър Бийгъл

Издателство: Буквите, Човешката библиотека

Превод: Калин М. Ненов

 

Брой страници: 160

Година:2006

 

 

Обичам тази история още от дете. Анимационниет филм ми е особено любим. Еднорогата беше толкова красива, толкова дива и толкова не от този свят, че караше въображението ми да разцъфва около образа й. Впрочем всичко вътре беше такова - Моли Гру с нейните разпилени къдрици, сприхав нрав  и вехта рокля, Шмендрик с големия нос и непохватните си ръце, знойното дърво, което го задушаваше, огромния червен огнен бик, който преследваше еднорозите, съсухреният крал Хагрид, чийто поглед ме пронизваше и караше да изтръпвам пред екрана, пияният скелет, който бръщолевеше нелепици, всичко, всичко беше толкова различно от подредените рамкирани филмчета на дисни, които също много обичах.

Чета тази история години по-късно и осъзнавам две неща. Това продължава да е любимата ми приказка. И е една от най-добрите екранизации, които съм гледала. 

Да ви я разкажа ли? 

Еднорогата, стара колкото света, си живее в своята гора безгрижно и необезпокоявано с многовековното спокойствие и мъдрост на безсмъртието, докато един ден не дочува разговор между двама ловци и не разбира, че еднорозите са изчезнали. Възможно ли е тя да е останала единствена? Сама на този свят. Тя може и да живее в своята гора изолирана и сама от векове, но мисълта, че може би няма повече други от нейния вид, че е последната, я кара да се почувства истински самотна за пръв път в дългия си живот.

 

Така че еднорогата тръгва на път, за да търси своите братя и сестри. И открива един свят, в който тя е просто мит, легенда, в която хората отдавна не вярват, дотолкова, че отказват да видят истинската й същност. Виждат неземно красива кобила, към чиято аура и обаяние са притеглени, но нищо повече.

Пътят й ще я преведе през много препятствия и трудности. Ще срещне хора, животни и други отдавна забравени митични същества. Ще се страхува, ще рискува, ще бъде затворник и спасител, ще се предава и бори отново, ще бяга и ще продължава неуморно напред, докато не разбере какво се е случило с останалите еднорози. 

Това е една разкошна приказка за самотата, за страховете, за най-уязвимите ни чувства, които ни правят и най-силни, за промяната, за загубата, за смелостта да продължиш, дори когато умираш от страх, за саможертвата и обичта, за природата на хората и за същността на живота. 

 

 

 

"Роботите на зората" - Айзък Азимов (Ревю)

Заглавие: "Роботите на зората"

Автор: Айзък Азимов

Издателство: Елма

Превод: Мая Сиемонова

 

Брой страници: 384

Година:1993

 

  Не си говорим често за класиците в научната фантастика. Изобщо като цяло научната фантастика често остава някъде в сянка у нас. Като човек, който все още смята себе си за прохождащ читател в жанра отдавам това на факта, че и представата на много читатели за жанра е неточна. Поне такъв е моят личен опит. Винаги съм приемала този жанр за трудно смилаем, сух и скучен. Такива са били очакванията ми. Въображението ми стигаше до там, да си представя стар-трекоподобни истории с безкрайни описания на извънземни раси, които никога няма да запомня и сложни плетеници от измислени научни факти, които никога няма да разбера. Чуя ли научна фантастика и не мога да избягам от мисълта за космически кораб и някакви интервселенски приключения, които със същия ефект можеше да си се развиват и на Земята или в някой интересен фентъзи свят вместо това. 

Грешала съм много. Научната фантастика е жанр, който дава изключително широк спектър за развитие на сюжета, за изграждане на светове, за създаване на общества и всичко това е подчинено на логиката. Като фентъзи, само че с изискването да има смисъл и логика. Две от любимите ми неща комбинирани в едно.

Но стига лирични отклонения. Третата книга от поредицата за Позитронните роботи на Азимов, "Роботите на зората" отново ни среща с детектив Илайджа Бейли. Помните ли го? Среден на възраст, винаги сериозен землянин, който меко казано не харесва роботите. Или поне това беше така преди. Сега декетив Бейли е поизгладил противоречията си и е поразширил светогледа си. Буквално.

Илайджа Бейли се върна с почести на Земята след разрешаването на случая в Солария. И се е превърнал в нещо като знаменитост след създаването и излъчването на хипервълновата драматизация по събитията от последния му случай. Всички в галактиката са я гледали. Детектив Бейли е известен на всички планети. Но ако си мислите, че това го е накарало да се самозабрави, лъжете се, той си е  все така кисел, дръпнат, несговорчив и недружелюбен тип. Така че когато го изпращат отново на мисия в космоса. Този път на Аврора, за да разследва убийството на робот, от чийто изход ще зависи бъдещето на Земята и нейните възможности за експанзия, представите си колко радушно приема назначението си. 

 

В същината си това е криминална история. Също както и предишните. Съвсем класическа - убийство, необичайни обстоятелства, противоречиви доказателства и теории и неразрешима на пръв поглед загадка. Хуманоидният робот Джендър е доведен до състояние на самоизключване, което не е предизвикано от каквато и да била външна намеса. Единствената реалистична работна теория по случая е, че у него е бил предизвикан конфликт, който го е поставил в състояние, в което да не може да вземе решение как да постъпи, защото каквото и да направи ще наруши в еднаква степен законите на роботиката. Но да се постигне подобно нещо с хуманоиден робот като Джендър е задача възможна единствено за неговия създател  - светилото в роботиката на планета Аврора - д-р Фастълф. Но той, разбира се, отрича да е извършил подобно нещо. И за да докаже невинността си кани детектив Бейли на Аврора  с молбата да разследва случая и да докаже невинността му. 

Тежестта, която ляга на плещите на Илайджа е огромна. От изхода на този случай зависи, дали на Земята ще бъде позволено да участва в бъдещата експанзия на други планети или земляните ще бъдат обречени завинаги да чезнат под своите задушни похлупаци. Това е нещо, за което Илайджа ще се бори със зъби и нокти. Но нищо не е толкова просто, колкото изглежда. А плетеницата от събития и идеи, които Азимов е създал е отново забележителна и истинско удоволствие за читателя.

Криминалните истории днес обикновено са съпроводени с много екшън, напрежение, изобщо рядко минават без сериозна нотка на трилър или дори психотрилър в себе си. Защото съгласете се, на всеки би му омръзнало да чече четиристотин страници разпити и дедукции. 

Ами не, оказа се, че много зависи кой е написал тези четиристотин страници. Изпитвам дълбоко уважение към таланта на Азимов, към майстоството му да изгради толкова интересно разказана история, макар и в рамките на няколко срещи и разпити между детектив и потенциални заподозрени. Наравно с това успя да изгради пълноценен образ на Аврора и авроранците като общество, политика, свят, порядки, традиции, структура - всичко това без да се впуска в излишни описания.

Удоволствие е, човек да следва стъпките на Илайджа и да бъде част от този свят.

"Пътеписът на един котарак" - Хиро Арикава (Ревю)

 

  

Заглавие: "Пътеписът на един котарак"

Автор: Хиро Арикава

Издателство: Колибри

Превод: Маргарита Укегава

 

Брой страници: 288

Година: 2022

 

 

 

 Честно да ви призная, ако не беше Хенри (на снимката), сигурно никога нямаше да си купя тази книга. Предполагам не е лишено от логика, при положение, че никога не съм харесвала котките, преди да си вземем котка.

Но ето ни тук. Хенри е склонил да позира за снимка. Или иначе казано, спи му се достатъчно, за да игнорира факта, колко досадна съм всъщност.

И като сложим настрана всички тези повърхностни мотиви за покупката на тази книга, накрая мога да кажа с ръка на сърцето, че не съжалявам. 

 "Пътеписът на един котарак" от Хиро Арикава се оказа точно това, което се надявах да бъде - топла, приятна, забавна, отпускаща история с трогателен край. Без особени обрати в сюжета, историята е ясна - Сатору е тръгнал да търси нов дом на своя котарак Нана. Ако не сте се досетили още след първата среща защо и аз нямам никакво намерение да ви развалям последните глави от книгата. Това го подтиква да се срещне със свои приятели от училище и университета, хора, които някога са били важна част от живота му по един или друг начин, които са оставили следа у него.

 

Но разбира се Нана е разглезен котарак и все намира кусури. А това кара Сатору да уговаря среща след среща.

Книгата е много сладка, историята ни разхожда напред-назад в живота на Сатору и неговите приятели и близки, след всяка среща сглобяваме още едно парченце от пъзела. Докато накрая с дълбок поклон Хиро Арикава ни позволява да видим цялата картина, да усетим всички емоции, всички нюанси на един пълноценен живот. Няма идеално щастие. Само низ от споделени спомени, емоции и животи. 

Хиро Арикава ни напомня, че животът ни оставя следа в света, че всеки от нас завещава частица от себе си на всичко, до което се е докоснал. Всяка дума, всеки жест, всеки миг ние бележим живота на хората около нас, създаваме заедно спомени, споделяме радостта и болката си, oставяме частици от себе си навсякъде - буквално и метафорично. Нашето взаимодействие със света е неизбежно, но това което зависи от нас е каква следа ще оставим, какво ще завещаем на нашите близки и приятели един ден. А спомените рядко са едноцветни. 

 

Без да е претенциозна, от тази история прозира онази тиха и спокойна житейска мъдрост, която е част от културата на японците. Мисълта, която те кара да осъзнаеш, че ти си едно зрънце ориз в безкрайните полета на света. Кара да те усетиш мащабите на всичко около теб и в същото време да разбереш, че светът не е нищо повече от безброй малки зрънца ориз като теб, които заедно създават жужащото гъмжило на живота. Кара те да осъзнаеш, че всяко зрънце има значение, може би не за целия свят, но за една шепа хора, които за него са по-важни от целия свят.

 

"Брулени хълмове" - Емили Бронте (Ревю)

 

 

 Заглавие: "Брулени хълмове"

Автор: Емили Бронте

Издателство: Лист

Превод: Боряна Даракчиева

 

Брой страници: 432

Година: 2022

 

 

Ако отворите Уикипедия ще прочетете следното изречение на българската страница на "Брулени хълмове":

"Името на романа идва от едно Йоркшърско имение на хълмовете, около което се развива историята. „Брулени хълмове“ е един трагичен разказ за любов и омраза, за изпепеляващи страсти, които погубват човека и го превръщат в жив призрак."

Много е банално, нали? В същото време по-хубаво не бих могла да го кажа. 

 

Когато човек седне да пише за класика като "Брулени хълмове", си дава ясно сметка, че текстът трябва излезе далеч извън неговите предпочитания и лични впечатления. Звучи въздушно и непело да кажеш за книга като "Брулени хълмове", просто че ти е харесала. Чета за втори път историята на Катрин и Хийтклиф, но се осмелявам за пръв път да пиша за нея. Знам, че "Брулени хълмове" няма нужда от моя текст, за да стигне до повече хора, но самата аз съм човек, който рядко се обръща към класиката. Тя е като музея във вашия град. Обиколили сте цяла България, специално пътувате до други градове и държави, за да ги разгледате, но музея във вашия квартал не сте посетили още. Нищо, че живеете там от пет, десет или двадесет години. Но той си е там, няма да избяга. Него можете да го посетите, когато искате, не е нужно да планирате отпуска, да събирате багаж, да се суетите. Излизате и след час най-много сте там.

 

Като читател водя същите взаимоотношения и с класиката. Тя си е там. Ясно е, че е добра. Имам цял живот да я прочета. Но пък нямам търпение да си купя и прочета новата книга на Брандън Сандерсън, на Йорданка Белева, на Николай Терзийски или на Нийл Шустърман. Към класиката се протягам рядко. Затова макар и да ми е трудно, сядам да пиша пиша този текст.

Поводът да чета за втори път тази книга е разкошното издание на Издателство Лист, влюбих се в това издание в момента, в който обявиха излизането му и знаех, че ще си го купя. Разкошно е от корицата до оформлението вътре. Ще ви споделя още нещо любопитно. На различни места в книгата, на случаен принцип, както и когато си изваждах любимите цитати, сравних трите превода, до които имах достъп - този на Асен Г. Христофоров, на Боряна Даракчиева и на Дори Габровска. Без претенциите да съм навътре в материята, като читател мога да ви споделя, че и трите превода са прекрасни, различни по свой начин, но наистина хубави. Така че в крайна сметка цитатите, които запазих за себе си са смесица и принадлежат на различни преводи и издания.

Любовта между Катрин и Хийтклиф за мен е една от най-силните истории в художествената литература, без в нея да има дори и една любовна сцена в смисъла, в които ни се натрапват днес такива. Катрин и Хийтклиф израстват заедно в имението Брулени хълмове. На върха на един чукар, където ветровете са толкова студени и безпощадни, че нищо не вирее, където всяка воля може лесно да бъде пречупена, освен ако не е много силна или жилава. Катрин е палаво дете, което непрекъснато се забърква в неприятности и понася наравно със своето другарче Хийтклиф боя, който им се полага. И още преди да спре да я боли набитото място, вече е измислила нова лудост, в която двамата да се впуснат. Но какво друго да правиш на това забравено от Бога място, където единственото развлечение е да слушаш проповедите на крайно религиозния иконом. 

 

Хийтклиф е сирак, намерен и приютен от бащата на Катрин по време на едно от работните му пътувания. Той е нищо, никой - постоянно обиждан, ненавиждан, пренебрегван, мразен. Малко писатели и до ден днешен умеят да боравят с омразата, както Емили Бронте, в нейната най-чиста форма, без да се страхуват да я изразят, без да й търсят оправдания или обяснения. Но не бива да ви става твърде жал за Хийтклиф. Той самият е изпълнен с омраза и жлъч към всичко в този свят, освен Катрин. Хийтклиф няма скрупули, под суровата му обвивка не се крие добро сърце, няма милост или състрадание, няма угризения. Има само Катрин. Не знам, дали можете да си го представите наистина, ако не сте чели романа. Аз не бих могла. 

 

Чували сме израза "тя беше неговият свят" толкова много пъти, че чак се е изтъркал. Повтаряни и преповтаряни думи, които са изгубили своята тежест с времето. Всяка героиня от любовен роман днес е света за своя любим. Но не.

Нека ви кажа, ако не сте чели "Брулени хълмове", значи не сте стигали никога до същината на тази фраза. Мога да изброя десетки банални фрази, които ми идват на ум, също като тази, чиято тежест се е изтъркала с годините от използване. Но ако има място, където те са били родени от чувството, от извора - това е имението Брулени хълмове и мрачната душа на Хийтклиф.

Макар и никога да не са истински заедно, те не са и истински разделени. Катрин и Хийтклиф си принадлежат по начин, по който нито времето, нито хората, нито животът може да застане между тях. Те са Катрин и Хийтклиф, сърцата им са силни заедно като ветровете на Брулени хълмове, като скалите, непреклонни като буйните вълни, които се разбиват в брега.

Ако обичате любовни истории, не бива да пропускате "Брулени хълмове". Ако не обичате любовни истории, тази ще ви влезе под кожата въпреки това.