"Новата съседка" - Мария Пеева (Ревю)

 

 

Заглавие: "Новата съседка"

Автор: Мария Пеева

Издателство: Сиела

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Даниела Йорданова

Брой страници: 192

Година: 2021

Не съм голям почитател на криминалетата и рядко се спирам на книга от жанра в книжарницата - била тя физическа или онлайн. Но Сторител ми позволява да излизам по-често от зоната си на комфорт и да слушам книги, които по принцип не бих си купила. И да си призная, благодарение на това, попадам на много приятни истории, които иначе никога нямаше да прочета. 

Такъв е случаят с "Новата съседка" на Мария Пеева, позната още като Мама Нинджа. От години знаем, че Мария Пеева е увлекателен разказвач, но аз лично бях пропуснала колко книги са излезли с нейното име на корицата. Това е първа среща за мен с нейна книга и съм очарована, меко казано. 

Това изглежда е вторият случай на семейство Куман, след случая в Мадрид, за който някои от вас вече вероятно са чели. Не и аз. Но това не се оказа абсолютно никакъв проблем, навлизането в историята беше лесно и не изпитах липса от това, че не съм запозната с предишните приключения на семейството. Отчитам това като голям плюс. Не е лесно за един писател, който познава историите и героите си като самия себе си, да се постави в обувките на читател, който за пръв път отваря негова книга и да го въведе в сюжета адекватно. 

Още с първите минути се почувствах добре дошла в дома на семейство Куман. Мария Пеева ме въведе съвсем естествено в порядките на своите герои. Имах чувството, че съм поканена на вечеря у тях и от дума на дума бъбривата Катерина ми сподели всичко, което трябва да знам за тях, за квартала, за съседите  и за цялата общност.

Повечето от вас вероятно вече познават сюжета, така че няма да се спирам много на тази част, но ще направя все пак едно кратко въведение за тези, които не са, защото има няколко интересни неща, на които после искам да обърна внимание.

В спокойния и подреден квартал на семейство Куман се нанася нова съседка - Ема Сотирова. Тя е потайна и дистанцирана жена, която не обича да й се бъркат в живота. И макар че Катерина среща първоначално затруднения, в последствие приятелството между двете разцъфва. До деня, в който Ема е открита мъртва  и г-жа Куман е абсолютно сигурна, че нейната приятелка не си е причинила това сама, каквото и да сочат доказателствата и е абсолютно решена да стигне до дъното на тази история, защото Ема и нейното семейство са важни са нея. 

 

Може би още тук е редно да отбележа, че романът има малко необичайна структура, малко по-непропорционален скелет. И това ми харесва. Ще се опитам да обясня какво имам предвид.

В криминалния жанр историята обикновено започва с престъплението и се разгръща пропорционално в различните фази на разследването, като завръзката, най-вече заради натрупването на напрежение, обикновено е най-дълга и заема най-голям обем в историята. Тя е следвана от изненадваща кулминация и емоционална развръзка, която трябва да попълни липсващите парчета от пъзела. Всякакви взаимовръзки с жертвата обикновено се изграждат по време на завръзката под формата на спомени, разговори, ретроспекция и разкриване на улики. Това е пътят, по който опознаваме жертвата. Мария Пеева обаче е направила нещо различно. Тя е разделила романа си на две смислови части. Преди и след смъртта на Ема Сотирова, които бих оценила като почти равни по обем. И това ми хареса страшно много. Мария Пеева позволява на читателя да бъде част от живота на бъдещата жертва, въвежда го в ежедневието й, запознава го със семейството й, показва ни що за човек е, какво е преживяла и как го е преодолява. А с това изгражда и емоционалната връзка между читателите и историята, така че да се почвустваме засегнати, когато Ема умира. Нямам представа, дали това е обмислен ход от нейна страна или просто историята сама я е отвела по този път, но ми харесва крайния резултат.

Това е с-един-куршум-два-заека-ход от нейна страна. 

 

Позволявайки си да разгърне тази първа част пространно и без да бърза, тя си също така да смеси жанровете и да даде на читателите като мен по-пълноценно изживяване. Разбира се, криминалната нишка остава водеща, но тази първа част натрупва сериозна житейска драма, която опъва струната на човечността ни много фино, карайки ни да се привържем към героите и историята. Също така ни позволява по-добре да вникнем в мотивацията и същността на образите, което пък им придава допълнително живот и яркост и им позволява да излязат извън страниците на книгата и да ги почувстваме истински.

Много съм доволна от тази първа среща. Определено ще изслушам и другите истории на Мария Пеева. 

 

 

 

"Дъщерята на Лунната богиня" - Су Лин Тан (Ревю)

 Заглавие: "Дъщерята на Лунната богиня"

Автор: Су Лин Тан

Издателство: Artline Studio

Превод: Боряна Даракчиева

Брой страници: 529

Година: 2022

Вие може и да не сте като мен -  несериозни. Нека да уточня. Купувам си книги, после да ги оставям да висят на рафта, докато не излезе втора книга от същата поредица. В този момент осъзнавам, че искам да си купя и втората книга, но нямам представа, дали първата ми е харесала, защото още не съм я прочела. Само съм си я купила. Точно този тип поведение ме доведе до настоящата ситуация с "Дъщерята на Лунната богиня". Артлайн обявиха излизането на "Сърцето на Слънчевия воин" и изведнъж осъзнах, че вече съм я добавила в количката, без да имам ни най-малка представа, дали първата ми е харесала. Този път реших да не действам толкова повърхностно, както направих с "Шестимата на Атлас" и да си прочета книгата преди да си купя втората.

Нямам никакво намерение да ви държа под напрежение и отсега ви казвам, с удоволствие: Да, ще си купя и втората книга.

"Дъщерята на Лунната богиня" ми хареса много. Су Лин Тан е изградила историята си върху мита за Лунната богиня, Чан-ъ, която е прокудена на Луната и обречена завинаги да се грижи за нейния ход, защото е откраднала еликсира за безсмъртие от своя любим, Великия Стрелец, подарен му заради големите му заслуги от самите богове. Лунната богиня е дарена с безсмъртие, което е принудена да живее в пълна изолация и самота. Су Лин Тан обаче разказва историята на нейната дъщеря Син-ин, която отива в Небесното царство и се изправя пред боговете, за да освободи майка си.

 

Син-ин тръгва от нулата и благодарение на своята находчивост и всеотдайност успява да се издигне до званието Първи стрелец на Небесното царство. Като крайната й цел е да получи награда за заслугите си от самия император, а наградата е възможността да й бъде изпълнено едно желание. Каквото и да то.

Цел на пръв поглед невъзможна, но Су Лин Тан е начертала път за своята героиня - далеч не лек, но съвсем в духа на азиатската култура. Път, който трябва да бъде извървян с чисто сърце и неопетнено чувство за дълг и чест. Път, по който може да върви само онзи, който носи в сърцето си доблест и добри намерения. Път, който може да бъде извървян единствено с неуморната на крачка на човек, който никога не се предава, дори когато всичко изглежда безнадеждно. Път, който поставя на изпитание не просто волята, а сърцето на своите пътници. Път, пълен с избори, които понякога отдалечават ходещия от целта, избори, свързани със саможертва.

 

Няма да продължавам с детайли от сюжета, защото история е много динамична, съставена от многобройни препятствия и приключения, в чиито дебри определено ще се загубим. Не се наемам да ви преведа оттам, Су Лин Тан се е справила перфектно с тази задача и ако решите, да прочетете книгата, няма да съжалявате. В нея са преплетени и много други легенди от китайската митология. 

Това, което искам обаче да ви споделя е цялостното ми впечатление от основните компоненти на този фентъзи роман. Светоизграждането в историята е направено много умело и детайлно, картините са живи и атмосферата наистина успява да пренесе чутателя там, на сцената, сред случващото се. И това е постигнато с добър баланс между вникване във вътрешния свят на героите и хода на разказа. Няма големи лирически отклонения, които да описват как функционира света на Небесното царство, какви механизми го задвижват, какви картини го описват и все пак в края на книгата, оставам с усещането за принадлежност и съпреживяване. Повече от това не мога да искам. 

Героите и емоционалните взаимоотношения между тях също се развиват адекватно и в добре балансирана симбиоза. Всеки от героите е предизвикван и задвижван от своите емоции, от своите желания, от своите задължения и от своя статут. И макар Су Лин Тан да е впримчила няколко изненади от сюжетна гледна точка, която да ни накара да се колебаем във възприятието си за нейните герои, тя не прикрива нищо от емоционална гледна точка и това е едно от най-страхотните неща в тази книга. Доста често, за да се изгради напрежение в историята, чувствата на героите, техните мотиви и желания биват привидно прикрити, за да достигне развръзката до онзи момент, в който авторът е избрал да разкрие истинската същност и стремежи им, а ние трябва да ахнем в изненада, все едно не сме го очаквали. Су Лин Тан е избягала много успешно от това. Ние сме наясно с емоциите и желанията на нейните герои през цялото време и въпреки това тя успява да манипулира добре своята история така, че да пречупи гледната точка на читателя и да го доведе до развръзка, която не е очаквал. 

Изобщо смятам, че историята е много добре разказана, много добре написана, има хубав баланс и взаимовръзка между събитийност, светоизграждаждане, емоционалност и онова малко дяволче, което ни човърка да разгръщаме страница след страница, любопитни да разберем какво ще се случи по-натам. "Дъщерята на Лунната богиня" е прекрасно фентъзи, с удоволствие ще прочета и "Сърцето на слънчевия воин" и ще следя за всяко следващо заглавие, което носи името Су Лин Тан на корицата си.

"Змей побратим" - Симона Панова (Ревю)

 

Заглавие: "Змей побратим"

Автор: Симона Панова

Издателство: Сиела

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Христина Ибришимова

Брой страници: 512

Година: 2023

Изобщо не се чувствам комфортно, когато реша да пиша ревю за втора или трета книга от поредица. Много ми е трудно да  намеря баланса - колко и каква информация да споделя, за да не ви разваля удоволствието от четенето. В същото време това ограничава много полето за размисли, в каквито обикновено се превръщат моите текстове. Анотацията можете и сами да я прочетете на гърба на книгата. Това, което мога да ви споделя,  всъщност е, как ми е повлияла на мен като на читател, как ме е накарала да се почувствам, какви мисли е събудила в мен. В крайна сметка освен приятно хоби, време за почивка и бягство от реалността, книгите преди всичко и най-вече са мотор на въображението ни, на идеите и мислите ни. 

Та в този ред на мисли, споделяйки мислите си за последващи части от поредица, винаги изпитвам страх този текст да не се превърне в стилизирана анотация на книгата, каквито има много. Нали знаете как звучат? "И сега какво ще направят главните герои? Ще преодолеят ли този повратен момент или всичко ще отиде по дяволите?"

Въодушевление голямо, смисъл никакъв. Затова и често подхождам малко странично към темата. Обикновено избягвайки главните спойлъри, текстът често залита малко встрани, но да видим къде ще ни отведе този път. 

 

Симона Панова е запазила основния набор от герои от първата книга и е избрала да акцентира върху някои образи, които бяха по-скоро второстепенни герои там. 

Мисля, че няма да бъде грещка, ако кажа, че "Змей побратим" е посветена на Йордан. И се радвам, че е така. Доста смело решение е да вземеш един от негативните си образи и да го разгърнеш, без да бързаш да оправдаваш всичките му постъпки. 

Често срещано е в началото на втората книга авторът да впише добре познатия похват на добрия-лош герой. Сигурно си има някакво литературно понятие, което аз не знам, но в общи линии звучи така: "О, но всъщност вие не знаете цялата истина. Този герой още от началото си беше добър, просто аз така завъртях нещата, че да не се усетите. И сега ще ви изненадам! Ха-хаааа!" 

Ми не, Йордан си беше и продължава да си е гад. Има си там някаква негова схема и си я следва. И хич не му пука, дали е етично, дали е морално, дали е човешко. Пък и той не е човек. Змей е. Такава му е природата. Определено ми харесва какъв антигерой е създала Симона. Тя не му търси оправдания за това какъв е, нито за постъпките му, но пък дава добра мотивация защо прави нещата, които прави. Има съществена разлика между двете и ми харесва, че тя е намерила правилните пропорции. Това е глътка свежест на фона на наложения вече модел. 

 

Хареса ми и това, че героите, които бяха на първа линия в "Змей-закрилник" сега отстъпиха позиции на останалите, за да разгърне Симона Панова и техните образи. Както и постепенното въвеждане на допълнителни герои, които придават на историята триизмерност и дълбочина. x

Симона Панова е умел разказвач. Тя е напълно наясно с историята, която иска да ни разкаже, вероятно на места не й е никак лесно, знаейки какво трябва да се случи. Но стиска зъби и го прави. Харесва ми тази увереност в писането. Харесва ми тази яснота и категоричност, тази отдаденост. 

Втората книга е много хубава, лишена от обичайния за поредиците спад на качеството след ударното начало. Сякаш след първоначалното изригване, авторът се опитва да разтегне идеята си до безкрай, за да напълни поне още две дебели книги. В следсвие, на което всико започва да се развива мудно и да се натоварва с излишен драматизъм. "Змей побратим" се развива с добро темпо и няма нито една излишна сцена. Всяка интеракция, всеки разговор, всяка мисъл си е точно на мястото и придава значение, обяснение или структура на случващото се. Новите герои са важно допълнение към историята, но и те присъстват там по необходимост, а не защото това просто "ще разшири света на историята малко". Те разказват части от историята и обясняват някои от преломните моменти на основните играчи, както в миналото, така и в настоящето. 

Очаквам в третата книга силите да се изравнят. Всички тези връзки, които Симона Панова изгради между отделните персонажи да създадат стабилна мрежа, която да оформи финалния щрих на гоблена. Надявам се, всеки да получи своя завършек, не държа да е щастлив, макар че винаги се радвам на добър край. Но се надявам да е логичен. Да е естествен. Очаквам с нетърпение следващата част да се появи в Сторител.

"Непокорни небеса" - Ан Сей Лин (Ревю)

 

Заглавие: "Непокорни небеса"

Автор: Ан Сей Лин

Издателство: Artline Studio

Превод: Вихра Манова

Брой страници: 348

Година: 2023

Харесах "Непокорни небеса", но честно казано мислех да не пиша за нея. После осъзнах, че тази книга мина някак под радара на читателите. Най-вероятно защото и други като мен са я харесали, но са решили да не обелят и дума за нея. "Непокорни небеса" и "Дъщерята на Лунната богиня" - и двете излязоха на пазара горе-долу по едно и също време, отчетохме ги, купихме ги (поне аз) и някак се стопиха в мега вълната от цветни порезки, която заля книжарниците. При мен също отлежаха известно време на рафта, но по други причини. Покрай всичките роментъзита, които напълниха книжното пространство, дори още от преди да стане известен жанра като "роментъзи", имах чувството, че всяко фентъзи, към което посегна, е маскиран булеварден роман. Това малко ме дистанцира.

 

Дотолкова, че сега вече излиза втората част на "Дъщерята на Лунната богиня", а аз съвсем бях забравила, че първата кротува у дома. Та в този ред на мисли седнах и прочетох първо "Непокорни небеса", а тези дни започнах и Лунната богиня. И да ви кажа "Непокорни небеса" се оказа много свежа история.

Империя Микошима е свят, разделен на две - един на земята и един в небесата.  Наземните и небесните градове са в постоянен конфликт, а битката между наземниците и сорабито (небесните хора) става все по-ожесточена. Ключова роля в тази борба, както и в кралските интриги, играят Създателите. 

Създателите имат дарба да манипулират и да  вдъхват живот на хартията. Те могат да създават сложни оригамита - от съвсем мънички фигури до огромни конструкции, и да ги накарат да оживеят. Веднъж поели дъх тези хартиени създания се превръщат в шикигами. Казва се, че никой не може да управлява шикигамитата, че рано или късно всяко от тях полудява и тогава се случват трагедии. Къде е истината, е трудно да се каже, защото знанието за създаване на шикигами-ядра е отдавна изгубено. 

Курара, главната героиня в тази история е сирак загубил всичко. Тя мизерства в един от големите градове на Микошима, затривайки дните си в кухнята на двореца. Единствената й подкрепа и опора е Хару -  неин приятел от детските години, единствеият близък, който й е останал. Двамата мечтаят да се измъкнат от тази дупка, един ден да посетят небесните градове, да видят света, да бъдат свободни. На всичкото отгоре Курара умее да манипулира хартията, престъпление, което в наземните градове може да ти коства живота. Но тя е свикнала да крие дарбата си. И макар да няма спомени от миналото си, Хару е до нея. И докато това е така, път напред има. 

До деня, в който едно полудяло шикигами напада града и Курара изгубва всичко в един миг. Абсолютно всичко - изгубва Хару, изгубва единственият човек, на когото има доверие, изгубва "дома" си или поне това, което в момента нарича дом, изгубва вярата си в света, защото всичко, което е знаела до този момент, се оказва една голяма илюзия. Нищо не е такова, каквото е мислела. Едва запазила кожата си и с купища въпроси жужащи в ума си, Курара става част от екипажа на небесен кораб с надеждата да развие дарбата си на Създател и да си върне Хару. 

Давам абсолютна десятка за концепция и светоизграждане на Ан Сей Лин. Без книгата да става излишно дълга, тя е изградила един съвсем пълноценен свят, разгърнала е конфликтите и механизмите, които го задвижват и променят и е вдъхнала живот на основния си фентъзи спусък - шикигамитата, превръщайки ги не просто в пълноценна част от историята, ами в основен мотор. 

Действието се развива динамично и с добро темпо, давайки на читателя достатъчно време, за да навлезе в света на небесните градове, но без от това да страда събитийността в книгата.

Надявам се, Артлайн да издадат и втората книга. Ако сте фен на фентъзи жанра и нямате нищо против липсата на романтика в историята (което аз лично намирам за доста свежо), с радост ви я препоръчвам.

 

"Черна светлина" - Галин Никифоров (Ревю)

 

Заглавие: "Черна светлина"

 Автор: Галин Никифоров

Издателство: Сиела

 

Брой страници: 296

Година: 2022

 

 Тази книга ме кара да се замисля за Маргарет Атууд и нейната "Ясновидка". Не, нямат нищо общо помежду си. Далеч съм от тази мисъл. Но също като при "Ясновидката" на Атууд, вярвам, че за да видите всички слоеве на картината, която авторът рисува, трябва вече да познавате в известна степен перото му. Сама по себе си тази история е напълно тривиална. В нея липсва свръхестественият нюанс на "Лисицата", както и онзи туист от "Тяло под роклята", няма го сюрреализмът на "Къщата на клоуните" - това е една съвсем обикновена история за един баща, който е загубил сина си в автомобилна катастрофа и който продължава да се бори с демоните си след това. Ако това е първата ви среща с творчеството на Галин Никифоров, тя може би ще ви се стори доста грубовата и съвсем обикновена, вероятно някои от детайлите и героите вътре дори ще ви се видят малко излишни или изкуствено насадени вътре. Но ако познавате донякъде вече специфичния стил на Никифоров, ще усетите, че всеки един детайл вътре е добре обмислен и внимателно създаден и вграден в историята. 

Ще откриете, че това е много повече от история за прошката, изкуплението, отмъщението и втория шанс. Споделям всичко това, защото си давам сметка, че ако това беше моята първа среща с този автор, вероятно нямаше да остана особено впечатлена. Да, историята е съвсем прилична и хубава, увлекателно написана, но това е всичко. Същото усещане имах и с "Ясновидката". Но познавайки по-мрачните кътчета на неговото въпображение, пред мен се разгръщат редица други нюанси, които имат смисъл, които наистина имат своето място в тази история. Ще ви кажа само не ви препоръчвам тази книга за първа среща с автора - изберете си нещо друго. 

И сега ще се опитам да внеса малко контекст на всичко това.

Антон Теллалов загубва сина си в автомобилна катастрофа причинена от бясно каращ автомобил, който минава на червено и убива най-скъпото нещо в живота му. Автомобилът, разбира се, се оказва скъп, а човекът зад волана недосегаем богаташ, който с няколко бързи съдебни рокади бива оневинен. История, която особено на нас в България ни е до болка позната. Не казвам, че това не е съвсем реален сценарий където и да било по света, но у нас за жалост е особено болна тема.

Тази катастрофа преобръща живота на Антон Теллалов по начин, който и сами можете да си представите. Бракът му се разпада, някога уважаван журналист, сега работи като охрана в стриптийз клуб и в общи линии живее ден за ден, стараейки се да не оставя следа никъде в ничий живот. Завръзката започва, когато Тони вижда своя немезис да се появява в стриптийз клуба, в който работи. Оттам следват серия от внимателно планирани действия, които би трябвало да донесат на главния герой, ако не покой, то поне възмездие. Справедливост.

Събитията се развиват и случват бързо и динамично. Избухват редица конфликти, някои от които имат просто за цел да подсилят образа на Теллалов, други са ключови за развръзката, трети имат за цел да създадат напрежение и адреналин в повествованието, а четвърти просто да предложат допълнителна гледна точка към събитията. 

За мен лично най-силно влияние имаха конфликтите породени в отношенията между Антон и съпругата му след смъртта на сина им. Не мога да ви споделя повече без да спойлна важни детайли, но мога да ви кажа, че в центъра на всеки контрапункт Галин Никифоров предоставя на читателя различни гледни точки - еднакво смислени и правдиви, които те карат да осмислиш и приемеш избора на всеки един от героите, дори и този избор да не е този, който ти самия би направил. Не знам за вас, но при мен мотивацията в художествената литература е много важна. Ако едно действие не е добре мотивирано, осмислено от историята, в крайният продукт остават големи пробойни, които не мога да простя на писателя.

 

В тази, както и в останалите книги на Галин Никифоров впрочем, голямо значение има на какъв етап от живота си се намира читателя. Вярвам, че въздействието и емоционалната ангажираност към историята биха били много по-силни за читателите, които са и родители. Каквото и да правим тези неща достигат до нас, колкото и да бягаме от тях, те ни настигат. Аз не бих могла да се абстрахирам и да не съпреживея някои от житейските ситуации в "Черна светлина". Така че вярвам, че за тази книга ще има доста полюсни мнения. Но аз определено бих ви препоръчала и тази негова книга, не въпреки, а точно заради това.

"Призрачен град" - Карлос Руис Сафон (Ревю)

  Заглавие: "Призрачен град"

Автор: Карлос Руис Сафон

Издателство: Изток-Запад

Превод: Светла Христова

Брой страници: 176

Година: 2021

Като всеки читател имам много любими писатели. И всеки един от тях е оставил различен отпечатък в мен. Няма универсален критерий. Просто има думи, които се впиват в теб и се превръщат в част от теб по една или друга причина. Сафон обаче е нещо различно. Не вярвам, че има човек на тази земя, колкото и да сме различни, който да не оцени виртуозността на този човек. Дори да има хора, които не харесват историите му и не откликват на героите му, Сафон е майстор на перото и това просто е факт, който вярвам всеки би признал. 

Купих си сборника с разкази "Призрачен град" още на следващия ден след като беше наличен в книжарниците. И минаха няколко години преди да ги прочета. Мисълта, че след тази книга ще съм прочела всяко негово произведение и никога повече няма да отгърна страниците на някоя нова история, създадена от него, беше малко плашеща. Но и тази страница е затворена. Един последен път се закрачих сред мъглите на Барселона и се потопих в призрачното въображение на този голям творец. Още един път Сафон ме разходи из потайните улички и смълчаните катедрали на този град, който се превърна в любим преди още да съм го видяла със собствените си очи. Откъсна и сглоби пред очите ми парченца от истории, които вече познавам и за които копнея да науча повече. И нека ви кажа, за човек, който пише толкова красиво, Сафон е много безмилостен към своите герои и тяхната съдба. 

 

Това пътуване си заслужаваше всяка дума, всеки ред и страница. Два от разказите ни срещат отново с Давид Мартин - безутешната история на неговото раждане, спомена за която ще ме преследва вероятно цял живот и една история от неговото детство и първата му любов."Принцът на Парнас" пък е манифест към личността и творчеството на Мигел де Сервантес и може би лек поклон и към Леонардо да Винчи и същественно с това ни среща отново и с двама герои от Гробището - Антони де Семпере и Андреас Корели. В два от разказите има сериозни намигвания към историята и създаването на Гробището за забравени книги. 

Два от разказите ми направиха изключително силно впечатление "Гауди в Манхатън", който преплита легендата за довършването на Саграда Фамилия и "Една Барселонска госпожица" - една тъжна и въздействаща история за това как човек губи себе си, докато изживява чужди животи, играейки роли, сбъдвайки чужди мечти. Кара да се запиташ колко сбъднати мечти точно струва един неизживян живот?

Толкова много истории има в тази книга и всяка една от тях оставя следа.

А когато затворих и последната страница и излязох от този свят, в мен остана една смирена тъга и носталгия, каквито не съм вярвала, че ще изпитам. Последна среща и прощален подарък от Сафон за нас. 

 

 

 

"Трес от Смарагдово море" - Брандън Сандерсън (Ревю)

 

  Заглавие: "Трес от Смарагдово море"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Artline Studios

Превод: Мартина Неделчева

Брой страници: 500

Година: 2023

Не е тайна, че съм страшен фен на творчеството на Сандерсън. Дори бих казала, че е факт, който не спирам да повтарям при всяка отворила ми се възможност. Той пише, аз чета. Също така валидно е изказването - Артлайн издават, аз купувам. Когато видях "Трес от Смарагдово море", първият от тайните проекти, се запитах, дали ако все още избягвах Брандън Сандерсън, нямаше точно с това разкошно издание да се престраша и да прочета негова книга. Много е красива - изпипана до последния детайл. Същинско бижу за домашната библиотека на всеки читател. Но да се върнем на Трес. 

Или е по правилно да кажа Глорф. Н-е-е-е, все пак всички я наричат Трес, да се придържаме към това име. Трес е забележителна млада жена - красива, умна, сръчна, работлива, изобретателна, мила, доверчива, лоялна, честна, справедлива, жертвоготовна, скромна, свита дори, винаги готова да се притече на помощ и всъщност това е едно от основните неща, които я забърка в тази каша. А, да и влюбена - това пък е другата причина да имаме честта Хойд да ни разкаже тази история. Ако нямате представа кой е Хойд, няма нищо, представете си го като Стан Лий, само че още по-могъщ. Появява се в голяма част от творбите на Сандерсън с различно лице и име. И е много як образ, диалозите му са пълни с язвителен сарказъм, а историите му са по-увлекателни от тези на самия Сандерсън. Но стига за Хойд, въпреки че той разказва историята тук, той далеч не е главният герой. Да се върнем на Трес.

Трес живее на Скалата, която всъщност не е скала, заобиколена от море от спори, които са изключително опасни, ако попаднат в контакт с каквато и да е течност. Една мъничка спора да попадне в устата или носа ви, край с вас. При това бих казала, особено неприятен край. 

На Трес обаче ще й се наложи да събере всичкия кураж и съобразителност, на които е способна и да преплува не едно, не две, ами четири морета от спори, кое от кое по-опасни, за да спаси любимия си от ръцете на Магьосницата.

Това е задача, с която малцина биха се заели, но да ви напомня, че Трес е трепач. И да, страх я е, много я е страх, ще й се наложи да преодолее не една и две опасни ситуации, но това което е по-силно дори и от страха, е обичта към хората, които са важни за нас. Каквото и да става, Трес не е от хората, които изоставят приятел в беда. А за мен беше истинско удоволствие да я придружа и да бъда свидетел на всяка нейна крачка, плаха или уверена, важното е, че винаги беше напред. 

 

Тази книга е като чаша топъл чай в дъждовен есенен следобед. Пълна е с приключения, изненади, приятелства и много чистосърдечност. Намирам я подходяща за всеки един сезон и изобщо момент. Би си отивала еднакво добре със смеха на лятното слънце и чаша топло какао през снежните дни. Ако имате нужда от една вълшебна, чистосърдечна история за приятелството и обичта - Трес е вашият избор. 

"Честно казано" - Сара Нович (Ревю)

 

  Заглавие: "Честно казано"

Автор: Сара Нович

Издателство: Lemur Books

Превод: Деница Райкова

Брой страници: 408

Година: 2022

Честно казано" се оказа една от най-важните книги, които прочетох миналата година.  Мисля, че за пръв път използвам това определение за книга. Човек научава по нещо от всяка книга. Но за пръв път пред мен се вдига завесата на един цял нов свят. Свят, за чието съществуване едва сега си давам сметка, че не съм й подозирала. Света на глухите хора. Научена съм да не деля хората, да приемам всички. Никога не съм възприемала глухите хора като отделно общество. Казвам го в най-добрия смисъл на думата. Също така никога не съм подозирала, че мога да възприема идеята за разграничаването в положителна светлина. 

Сюжетът се върти около живота на децата, които посещават училището за глухи "Ривър Вали". УГРВ е училище с многогодишна и противоречива история, както и важен постулат за общността на глухите. Идеята за това как трябва да бъдат отглеждани, възпитавани, интегрирани и образовани глухите хора през годините е претърпяла много промени и не един и два преломни момента на коренна промяна. Съществуването на места като УГРВ е една голяма победа в тази история. Това училище е много повече от образователна институция, тя е дом и среда за глухите деца, тя е сцена, тя е мрежа, тя е път и средство за общуване, за комуникация, за връзка, шанс за пълноценен живот. Но всичко това е заплашено, когато става ясно, че финансовите средства няма да стигнат, за да продължи УГРВ да съществува в същата конфигурация и да предлага на учениците и персонала си същото ниво на услуга като досега. 

 

Сара Нович проследява и преплита историите на Чарли и Остин, чийто бекграунд е коренно различен и това й позволява да даде на читателя синтезирано две различни гледни точки към живота в обществото на глухите.

Чарли идва от семейство на чуващи родители, носи кохлеарен имплант, не владее жестовия език и е новата ученичка в Ривър Вали. Досега тя е учила в обикновено училище и се е борила със своята глухота. Решението да бъде прехвърлена в училище за глухи идва след развода на родители й и след многократни усложнения с кохлеарния й апарат.

Чарли винаги е била учена, че трябва да се интегрира към света на чуващите, че трябва да се научи да бъде част от него и да превъзмогне неравностойната позиция, в която природата я е поставила. Но това не сработва толкова добре, колкото се очаква.

Затова и началото й в Ривър Вали е трудно и страшно. То е като да те пратят да се оправяш съвсем сам в чужда страна, без да знаеш и една думичка от тамошния език. Всички са като нея, всички са глухи, но фактът, че не познава жестовия език й пречи да комуникира, да се интегрира, да създаде устойчиви връзки и приятелства, все неща, които са страшно важни на всеки един етап от живота и особено през тийнейджърските години. 

 

Там се запознава с Остин, който идва от едно от старите, добре познати и уважавани семейства в общността на глухите, чиито членове са възпитаници на училището поколения назад. На Остин също ще му се  наложи да се пребори със ситуация, в която не е бил досега. И ще изпита емоции сходни с тези на Чарли, но по съвсем различна причина. Той ще трябва да намери своя път и интеграция в обществото на чуващите, което също е изключителна промяна за едно момче на неговата възраст. 

 

Около тях двамата Сара Нович преплита и историите на други глухи деца, които по един или друг начин са се сблъскали с негостопримствеността на този свят -  толерантност, расизъм, класово разделение и домашно насилие са теми, които не ги интересува, дали си глух или чуващ. И за жалост немалко деца се сблъскват с тях. Спояващият елемент на всички тези истории е директорката на УГРВ  - Фебруъри, която пък е чуващо дете на глухи родители  и на която се пада честта да овладее огромна криза в повереното й училище, която има сериозен отзвук и в живота на "нейните" деца.

Личи си колко са лични темите в книгата на самата Сара Нович, В текста се усеща разбиране към всяка една гледна точка. Тя е едновременно безпристрастен разказвач, които не съди никого и в същото време съкровен душеприказчик, който вниква и изживява проблемите на всеки един от своите герои. С огромно разбиране и емоция тя превежда читателя през техните перипетии и му позволява да бъде съпричастен с техните страхове и радости.

Абсолютно смятам тази книга за едно от важните заглавия, които излязоха у нас миналата година и мога единствено да ви посъветвам да не я подминавайте. 

"Кървав меридиан" - Кормак Маккарти (Ревю)

 

 Заглавие: "Кървав меридиан"

Автор: Кормак Маккарти

Издателство: Пергамент Прес

Превод: Станимир Йотов

Брой страници: 418

Година: 2023

 

С книгите на Кормак Маккарти имаме сложни взаимоотношения. На няколко пъти се срещаме и разминаваме. Чела съм и съм писала за "Сънсет Лимитид", която много ми хареса, но така и не изпитах потребност да посегна към следващата му творба за много дълго време. До миналия месец, когато ме загложди отвътре да започна някоя от неговите книги. И тъй като наличния арсенал в момента се ограничава до "Кървав меридиан" и "Тук няма място за старци", решението бързо беше взето.

Не мисля обаче, че бях добре подготвена за тази среща. "Кървав меридиан" е точно това, което казва и заглавието. Тя е история изпълнена с жестокост, брутално насилие и кръв за буквалното и метафорично пресичане на 98-я меридиан, който минава през щата Тексас, ключово местоположение за Мексиканската война в средата на 19 в., символична граница на края на цивилизацията и началото на Дивото, което ни запраща в суровата реалност на Дивия запад, много по-брутален и страшен от филмите, които сме гледали. 

Събитията в книгата се развиват непосредствено след края на Мексиканската война в едно изключително размирно време, когато редица наемници и банди обикалят, патрулират по границата и организират хайки за избиването на индианци от племето Апачи, за да запазят налагането на западните порядки по тези земи. Една от тези банди е бандата ловци на скалпове на  Капиран Глантън и Съдия Холдън, чиито образи в книгата са базирани на истинските Глантън и Холдън, за които командирът от Гражданската война Самюел Чембърлейн разказва в автобиографията си "My Confession: Recollections of a Rogue".

Историята проследява живота и по-скоро пътуването на едно безименно четиринадесет годишно момче през тези територии, което малко след началото на книгата се присъединява към бандата на Глантън. Следват редица разкази за безчинства и жестокост, описани хладнокръвно до последния кървав детайл.

 

Кормак Маккарти не е спестил нищо. Дори напротив постарал се е да насити картината с възможно повече ярки подробности. Тази книга може да е художествен разказ, но е съвсем легитимно отражение на действителността. Масовите убийства и скалпирането са само част естествения хабитат на този период. Истината е, че няма кой знае какво се разкаже за сюжета на "Кървав меридиан" извън изброяване на набезите, кланетата и безчинствата на бандата на Глантън. Героите са умело скицирани, като инструменти, които пасват идеално в ръката на автора, умишлено нямат емоционална дълбочина и тежест, които да ги обвързват с категории като ценности, съвест, принципи и справедливост. 

Има единствено борба за налагане на надмощие и запазване на наложеното статукво.

Макар и съвсем желана, тази емоционална дистанцираност обаче е нож с две остриета и вярвам е основната причина за полюсните мнения сред читателите. Това прави възможно пътешествието през тази книга, без читателя да бъде напълно емоционално изтърбушен. От друга страна емоционална натовареност в една творба, честно е най-сериозният мотиватор за действията на героите. Тук липсата на тази тежест и обосновка привидно превръща сюжета в едно безкрайно изброяване на лишени от смисъл сцени на жестокост и насилие.

 

За да добие тази история нужната  и вложена тежест, човек трябва да познава малко по-добре историческия отрязък, за който се разказва. Както и творчеството и литературния размах на автора.  С това знание цялата структура на романа добива съвсем други измерения и дълбочина. Маккарти е гениален, но и безкомпромисен. Историята отговаря на всички условия да влезе в жанра уестърн, но идеологията на жанра е сбъркана - няма го силният и смел каубой, който защитава беззащитни жени и деца от индианските набези. Той е заместен от хайка свирепи пияници, които безчинстват къде що имат възможност. Моралът е изпразнено от смисъл понятие, на негово място се ширят законите на войната. Заедно с него на дъното на помийната яма са потънали и ценности като доблест, чест и добродетел. Всичко се движи от стихийността на мародеския живот. И в този ред на мисли границата между цивилизования свят и варварщината е размита до точка на сливане - безсмислица. Няма цивилизация, която да отговори на диващината, защото всички са варвари. 

 

Това, което ми направи силно впечатление беше езикът, който използва Маккарти. Въпреки почти тоталната липса на диалози и постоянната, натрупваща се събитийност, редуващи се разкази за изкормени вътрешности и скалпирани глави, разказът се излива гладко и на места дори баладично сред страниците на тази книга.

Каквото и да сте се представяли, че ще откриете в този роман, вярвам че Маккарти е надхвърлил тези очаквания и е отвел историята на съвсем друго ниво. Тази книга се оказа определено по-голяма, отколкото аз очаквах и мисля да посегна към нея отново след време, когато прочета "Пътят" и "Тук няма място за старци". Аз лично оставам с усещането, че съм пропуснала някои нюанси в разбирането си за този роман. Вярвам, че сред страниците му се крие много повече от това, което успях да видя. Затова реших да разръчкам малко информация за книгата в интернет и попаднах на едно великолепно ревю в сайта на Shadow Dance, което си позволявам да споделя, защото си заслужава да се прочете.

Към ревюто в Shadow Dance: https://www.shadowdance.info/magazine/books/blood-meridian/

"Край на дежурството" - Стивън Кинг (Ревю)

 

 Заглавие: "Край на дежурството"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Плеяда

Превод: Весела Прошкова

Брой страници: 432

Година: 2016

 

Срещнах се за пръв път с образа на Холи Гибни в "Другият" и страшно много я харесах. Разбирам защо Кинг е изпитал нужда да продължи да пише за нея след трилогията за детективската агенция "Търси се". Където ще се върнем и сега, в края на дежурството. Преди това обаче нека да ви кажа, че това е ревю на трета книга от поредица, може и да си спойлнете нещо от предипните две, така че четете на своя отговорност. 

 

Минали са няколко месеца, може би половин година от събитията в "Търси се", както и от последното посещение на Бил Ходжис в стая 217 на Клиниката за травматични мозъчни увреждания - стаята на Брейди Хартсфийлд – мистър Мерцедес. Човекът, който разби колата на Холи в Общинския център. Човекът, който премаза и уби 8 души и съсипа живота много повече с едно натискане на педала. Брейди Хартсфийлд, човекът, който опита да се самовзриви в зала пълна с тийнейджъри по време на концерт и да убие десетки, може би стотици деца и техните родители и придружители.

За щастие Холи го прати във вегетативно състояние - в стая 217. Брейди Хартсфийлд се събуди от комата, но според докторите мозъкът му има капацитета да изпълнява функциите на зеленчук - т.е. да заема място в черепната му кухина без да върши никаква работа. 

Бил обаче никога не е вярвал, че това е пълната истина. Носят се слухове, че странни неща се случват в стаята на Брейди, сякаш причинени от невидима ръка. Но това са просто измислици, нали?

И когато странни случаи на самоубийства започват да изскачат един след друг, Бил и Холи са принудени да надникнат отвъд това, което човешкият мозък познава като нормално, като възможно. Защото в света на Краля всичко е възможно. А той разказва толкова умело, че те кара да повярваш и в невъзможното. 

Историята е хубава, интересна, развива се с добро темпо. Има хубав ритъм в наслагването на напрежението и развръзката. Краят е очакван, предполагам всички сте се досетили още в първите страници защо се казва "Край на дежурството". Но това е хубавото на Кинг. Дори и да знаеш как ще завърши историята, а той обикновено не ги крие тези неща, пак ти е адски интересно и не можеш да спреш да прелистваш страниците една след друга.

Това, което заслужава най-голям акцент, както винаги впрочем, са образите в книгата - Бил, Холи, Брейди, Питър и Изи, Барбара и Джером, Фреди, д-р Бабино, Ал Библиотеката и начинът, по който Кинг ги създава, осмисля, развива и оставя сякаш сами да оживеят сред страниците, самият той мисли за тях като за живи дишащи същества, които се разхождат по Земята, хора от плът и кръв. Не случайно Джордж Старк "оживя" в "Тъмната половина". Вярвам, че дори и с прилична доза скромност, Кралят също осъзнава колко го бива в това и понеже е крал, разбира се, е решил да развие и тази идея и да създаде история от нея. 

Но да се върнем на Бил и Холи.

Бил Ходжис е главният персонаж - с него започва историята, негова е агенцията, той е човекът, който "намира" Холи и в последствие я приобщава към историята, той е човекът, когото Брейди мрази най-много, той е главният опонент, той е главният разследващ детектив, той е стожерът, върху който се гради цялата история. Но Холи е сърцето, тя е ядрото на историята. И вярвам, че това не е било целенасочен акт. Вярвам, че тя сама си е извоювала това място. Не знам, дали думите ми имат смисъл. Трябва да прочетете книгата, за да усетите за какво говоря. Холи е необикновена. И за мен е също толкова истинска колко сме аз и вие.

Сега след като съм си дочела трилогията мога да се насоча към "Холи", която повече от година ме очаква на рафта. Няма да е веднага. Но скоро. Нямам търпение.