"The Sandman. Господарят на сънищата" Том 1: Прелюдии и ноктюрни - Нийл Геймън (Ревю)

 

 Заглавие: "The Sandman. Господарят на сънищата"

Том 1: Прелюдии и ноктюрни

Автор: Нийл Геймън

Издателство: Artline Studios

Превод: Здравко Генов

Брой страници: 240

Година: 2022

Този комикс е шедьовър. Не съм от най-големите фенове на Нийл Геймън, макар че уважавам творчеството и идеите му. Досега любимата ми негова книга, беше "Добри поличби" и вероятно заради съавторството на Тери Пратчет. Но този комикс е нещо друго. Идея, изпълнение, арт,  ритъм, тайминг, всичко между двете корици си е на мястото. Разбира се, историята е най-хубавото. Един злощастно протекъл ритуал, опит да бъде призована и хваната в капан Смърт от Безкрайните, се обърква и вместо нея в капана попада нейния брат Сън. Близо сто години Сън линее в капана на хората и чака търпеливо - не преговаря, не отговаря, не проговаря. Чака. Чака момента. Чака своя шанс. А през това все хората по цялата земя изпадат в сънна болест, неспособни да се завърнат от страната на сънищата. Милиони животи пропадат всяка минута. Щетите са нанесени. И когато най-накрая Сън успява да се освободи осъзнава колко жестоко се е объркало всичко, осъзнава колко много е пострадало неговото измерение. 

Кралството на съня се руши и неговите обитатели чезнат в забвение, изоставени от своя господар. Сто години са прашинка във вечността за Безкрайните, но както сам ще осъзнае Сън, в света на смъртните сто години са много време и могат да се случат много неща. Животът на хората е кратък и динамичен. Ние не можем да си позволим да чакаме един век в забвение, ние се борим със зъби и нокти за всяка глътка въздух, за всеки ден, за всеки миг. 

На Сън му предстои да се пребори с последствията от отсъствието си, да открие отново предметите, в които е вложил своята сила - маската, торбичката с пясък и рубина, за да възстанови отново света на сънищата и да възстанови баланса в света на смъртните. 

 

Нийл Геймън е намерил изключително стилен, интелигентен и интересен начин да засегне вечните теми - цената на живота, човешките грехове, тежестта на времето. На мен лично и арта на комикса ми харесва страшно много. Но това, което ме превръща в безапелационен фен на Сандман е въображението. Една от ключовите съставки на любовта ми към четенето е въображението. А в този комикс то е непресъхващ извор.

 

 

"Жажда" - Амели Нотомб (Ревю)

Заглавие: "Жажда"

Автор: Амели Нотомб

Издателство: Колибри

Превод: Светла Лекарска

 

Брой страници: 104

Година: 2020

 

Открих Амели Нотомб преди десет години, когато Колибри издадоха "Синята брада". Нямах представа коя е и какво да очаквам, но заглавието беше достатъчно примамливо, за да си я купя спонтанно от един панаир на книгата. По това време името на Амели Нотомб беше едно от многото в морето от съвременна европейска литература, които остават встрани от светлините на прожектора у нас. Свалям шапка на Колибри, които въпреки всичко продължават вече години наред да издават нейните книги за феновете, чиято бройка вярвам особено последните една-две години драстично се увеличи. И това може само да ме радва.

 

За тези от вас, които за пръв път чуват нейното име, ще кажа, че тази жена е на пръв поглед пълна кукувица, тя играе в своя собствена лига, в която няма конкуренция, не може да я сравните с никого. Всякакви опити за препратки са безпочвени и необосновани. Може след време да сравнявате други писатели с нейните книги и идеи, но обратното - не. Амели Нотомб пише в свой собствен жанр - жанра Нотомб. И този жанр няма много маркери, по които да класифицирате книги в него, освен ако не ги е писала тя.

Книгите на Нотомб са ексцентрични, смели и всеки път различни. "Жажда" не прави изключение.

Питам се какъв човек трябва да си или по-скоро какви топки трябва да имаш, за да напишеш книга за последните дни на Христос, при това разказ от първо лице.

Книгата е написана изключително умело, искрено и по начин изпълнен с емпатия.

Повествованието започва в деня, в който е осъден и обхваща нощта преди присъдата да бъде изпълнена, пътя към Голгота, разпъването, смъртта и възкресението. Мислите на осъдения се лутат назад в дните му към пътя, който го е довел до тук и срещите с важните хора в земния му живот - Юда, Магдалена, Петър, майка му и Йосиф и много други назовани и безименни хора и начинът, по който те са белязали неговия живот. Това е един Христос от плът и кръв - човек със страхове, емоции, прегрешения и отговорности. Един Христос, който иска, жадува, един Христос, комуто и злото не е чуждо:

 

"Ако нямах тази тъмна страна, никога нямаше да мога да се влюбя. Любовното състояние е неприсъщо на хората, които не познават злото. За да изпиташ това главозамайващо чувство, трябва да се наведеш над бездните, които криеш в себе си."

 

Сега този Христос лежи в тъмната килия, жаден, треперещ, неспособен да заспи, макар че трябва, защото:

"Трябват сили,за да умрещ."

 

Страховете му кръжат около предстоящото - страхът от смъртта, непреборимото желание за живот и съзнанието за предопределеност и цел. Той знае и разбира защо е тук. Но не се е примирил. Желанието да бъде жив, да бъде сред хората, да ги опознава, да бъде един от тях, кипи в него като непреодолима жажда.

"За да изпитваш жажда, трябва да си жив. Живях толкова силно, че умрях жаден.
Може би това е вечният живот."

Дълбоко в същността си "Жажда" е книга за любовта във всеки един аспект на тази дума. Любовта към ближния, към любимия човек, към света, към храната, към плътското, към насладата, към красотата, към малките неща, но най-вече към живота. Жаждата за живот е онази, която никога не можем да утолим. Жаждата, която ни тласка да пием с пълни шепи от него, да обичаме, да искаме, да бъдем, да даваме, да се сливаме, да бъдем себе си, да сме живи.

За пореден път свалям шапка на Амели Нотомб. Всеки път си казвам, че трябва да очаквам неочакваното и всеки път ме хваща напълно неподготвена. 

 

 

 

"Първа любов" - Рио Шимамото (Ревю)

 

 

Заглавие: "Първа любов"

Автор: Рио Шимамото

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

 

Брой страници: 280

Година: 2025

 

 

Не съм голям почитател на криминалния жанр, затова си подбирам заглавията много внимателно. Един прочит на задната корица на "Първа любов" от Рио Шимамото беше достатъчен, за да знам, че искам да прочета тази книга. 

Канна Хиджириама е арестувана за жестокото убийство на баща си. С напълно отсъстващ поглед, тя заявява на полицията "Сами ще трябва да откриете мотива ми." С тези дръзки думи младото момиче предизвиква целия свят - системата, близките си, приятелите си, медиите и всички онези милиарди непознати хора, които ще следят процеса й пред екраните на телефоните и телевизорите си. Анотацията на книгата ясно очертава визията на това, което предстои - убийството е кърваво, жестоко, неочаквано, а убийцата в състояние подобно на кататония, безразлична към света и това, което е направила. Канна лежи в ареста и чака делото. Назначен й е служебен адвокат, а клиничният психолог Юки Макабе е поканена да беседва с обвиняемата, за да оцени психическото й и емоционално състояние и да напише книга за нейния случай. Мрачни тайни се крият в миналото й, тръпки полазват читателя още с първите страници.Но да ви призная това, което открих между кориците на тази книга се оказа много повече, от това, което анотацията може да загатне. 

Вярвам, че всеки че открие нещо за себе си. Някои читатели ще се фокусират върху разкриването на голямата мистерия, други върху натрупването на емоционално напрежение между героите, което създава здрава и еластична мрежа от фино подредени събития. За някои вероятно образа на спокойната и  красива оплискана с кръвта на собствения си баща Канна ще се запечата по-силно от всичко. А други ще открият не по-малко ярък персонаж в лицето на Юки. Рио Шимамото работи с ограничен набор от персонажи, но изгражда връзките между тях и времевите мостове между тяхното минало и настояще по изключителен начин, без да разтяга и раздърпва сюжета, типично по японски, без да губи времето на читателя - стегнато, силно и емоционално. Желязно изпълнение. 

Това, което ще остави най-ярък спомен в мен за тази книга, е поредицата от малки на пръв поглед не особено важни или травмиращи събития в живота на Канна, които натрупвайки се през годините изкривяват живота и ума на момичето по начин, който ме кара да настръхна. Защо? Ще оставя на вас да разберете.

Всички персонажи в историята търсят отговор на големия въпрос - защо? Защо Канна е убила баща си? Какво се е случило? Какво е голямото събитие, което я е накарало да превърти така? И тук изключително много уважавам Рио Шимамото за избора си на мотив и обосноваване. 

 

Ще ви кажа само, че макар и да са много различни, тази книга оставя в мен същото горчиво и едновременно с това мотивиращо усещане, което изпитах и след като прочетох "13 причини защо".  Историите са много различни. Но и двете книги се фокусират върху това, колко крехко е детското и младежкото съзнание, колко лесно се манипулира, огъва, експлоатира, оформя и прекършва.

Не искам да рискувам и да издам повече необходимото, не искам да ви развалям възможността сами да преплувате тази история. Ще ви кажа само че тази книга е повече от мистериозна криминална история, Макар че носи в себе си всички елементи на добрия трилър, сигурна съм, че ще откриете в нея много повече от това.

"Последният еднорог" - Питър Бийгъл (Ревю)

 

Заглавие: "Последният еднорог"

Автор: Питър Бийгъл

Издателство: Буквите, Човешката библиотека

Превод: Калин М. Ненов

 

Брой страници: 160

Година:2006

 

 

Обичам тази история още от дете. Анимационниет филм ми е особено любим. Еднорогата беше толкова красива, толкова дива и толкова не от този свят, че караше въображението ми да разцъфва около образа й. Впрочем всичко вътре беше такова - Моли Гру с нейните разпилени къдрици, сприхав нрав  и вехта рокля, Шмендрик с големия нос и непохватните си ръце, знойното дърво, което го задушаваше, огромния червен огнен бик, който преследваше еднорозите, съсухреният крал Хагрид, чийто поглед ме пронизваше и караше да изтръпвам пред екрана, пияният скелет, който бръщолевеше нелепици, всичко, всичко беше толкова различно от подредените рамкирани филмчета на дисни, които също много обичах.

Чета тази история години по-късно и осъзнавам две неща. Това продължава да е любимата ми приказка. И е една от най-добрите екранизации, които съм гледала. 

Да ви я разкажа ли? 

Еднорогата, стара колкото света, си живее в своята гора безгрижно и необезпокоявано с многовековното спокойствие и мъдрост на безсмъртието, докато един ден не дочува разговор между двама ловци и не разбира, че еднорозите са изчезнали. Възможно ли е тя да е останала единствена? Сама на този свят. Тя може и да живее в своята гора изолирана и сама от векове, но мисълта, че може би няма повече други от нейния вид, че е последната, я кара да се почувства истински самотна за пръв път в дългия си живот.

 

Така че еднорогата тръгва на път, за да търси своите братя и сестри. И открива един свят, в който тя е просто мит, легенда, в която хората отдавна не вярват, дотолкова, че отказват да видят истинската й същност. Виждат неземно красива кобила, към чиято аура и обаяние са притеглени, но нищо повече.

Пътят й ще я преведе през много препятствия и трудности. Ще срещне хора, животни и други отдавна забравени митични същества. Ще се страхува, ще рискува, ще бъде затворник и спасител, ще се предава и бори отново, ще бяга и ще продължава неуморно напред, докато не разбере какво се е случило с останалите еднорози. 

Това е една разкошна приказка за самотата, за страховете, за най-уязвимите ни чувства, които ни правят и най-силни, за промяната, за загубата, за смелостта да продължиш, дори когато умираш от страх, за саможертвата и обичта, за природата на хората и за същността на живота. 

 

 

 

"Роботите на зората" - Айзък Азимов (Ревю)

Заглавие: "Роботите на зората"

Автор: Айзък Азимов

Издателство: Елма

Превод: Мая Сиемонова

 

Брой страници: 384

Година:1993

 

  Не си говорим често за класиците в научната фантастика. Изобщо като цяло научната фантастика често остава някъде в сянка у нас. Като човек, който все още смята себе си за прохождащ читател в жанра отдавам това на факта, че и представата на много читатели за жанра е неточна. Поне такъв е моят личен опит. Винаги съм приемала този жанр за трудно смилаем, сух и скучен. Такива са били очакванията ми. Въображението ми стигаше до там, да си представя стар-трекоподобни истории с безкрайни описания на извънземни раси, които никога няма да запомня и сложни плетеници от измислени научни факти, които никога няма да разбера. Чуя ли научна фантастика и не мога да избягам от мисълта за космически кораб и някакви интервселенски приключения, които със същия ефект можеше да си се развиват и на Земята или в някой интересен фентъзи свят вместо това. 

Грешала съм много. Научната фантастика е жанр, който дава изключително широк спектър за развитие на сюжета, за изграждане на светове, за създаване на общества и всичко това е подчинено на логиката. Като фентъзи, само че с изискването да има смисъл и логика. Две от любимите ми неща комбинирани в едно.

Но стига лирични отклонения. Третата книга от поредицата за Позитронните роботи на Азимов, "Роботите на зората" отново ни среща с детектив Илайджа Бейли. Помните ли го? Среден на възраст, винаги сериозен землянин, който меко казано не харесва роботите. Или поне това беше така преди. Сега декетив Бейли е поизгладил противоречията си и е поразширил светогледа си. Буквално.

Илайджа Бейли се върна с почести на Земята след разрешаването на случая в Солария. И се е превърнал в нещо като знаменитост след създаването и излъчването на хипервълновата драматизация по събитията от последния му случай. Всички в галактиката са я гледали. Детектив Бейли е известен на всички планети. Но ако си мислите, че това го е накарало да се самозабрави, лъжете се, той си е  все така кисел, дръпнат, несговорчив и недружелюбен тип. Така че когато го изпращат отново на мисия в космоса. Този път на Аврора, за да разследва убийството на робот, от чийто изход ще зависи бъдещето на Земята и нейните възможности за експанзия, представите си колко радушно приема назначението си. 

 

В същината си това е криминална история. Също както и предишните. Съвсем класическа - убийство, необичайни обстоятелства, противоречиви доказателства и теории и неразрешима на пръв поглед загадка. Хуманоидният робот Джендър е доведен до състояние на самоизключване, което не е предизвикано от каквато и да била външна намеса. Единствената реалистична работна теория по случая е, че у него е бил предизвикан конфликт, който го е поставил в състояние, в което да не може да вземе решение как да постъпи, защото каквото и да направи ще наруши в еднаква степен законите на роботиката. Но да се постигне подобно нещо с хуманоиден робот като Джендър е задача възможна единствено за неговия създател  - светилото в роботиката на планета Аврора - д-р Фастълф. Но той, разбира се, отрича да е извършил подобно нещо. И за да докаже невинността си кани детектив Бейли на Аврора  с молбата да разследва случая и да докаже невинността му. 

Тежестта, която ляга на плещите на Илайджа е огромна. От изхода на този случай зависи, дали на Земята ще бъде позволено да участва в бъдещата експанзия на други планети или земляните ще бъдат обречени завинаги да чезнат под своите задушни похлупаци. Това е нещо, за което Илайджа ще се бори със зъби и нокти. Но нищо не е толкова просто, колкото изглежда. А плетеницата от събития и идеи, които Азимов е създал е отново забележителна и истинско удоволствие за читателя.

Криминалните истории днес обикновено са съпроводени с много екшън, напрежение, изобщо рядко минават без сериозна нотка на трилър или дори психотрилър в себе си. Защото съгласете се, на всеки би му омръзнало да чече четиристотин страници разпити и дедукции. 

Ами не, оказа се, че много зависи кой е написал тези четиристотин страници. Изпитвам дълбоко уважение към таланта на Азимов, към майстоството му да изгради толкова интересно разказана история, макар и в рамките на няколко срещи и разпити между детектив и потенциални заподозрени. Наравно с това успя да изгради пълноценен образ на Аврора и авроранците като общество, политика, свят, порядки, традиции, структура - всичко това без да се впуска в излишни описания.

Удоволствие е, човек да следва стъпките на Илайджа и да бъде част от този свят.

"Пътеписът на един котарак" - Хиро Арикава (Ревю)

 

  

Заглавие: "Пътеписът на един котарак"

Автор: Хиро Арикава

Издателство: Колибри

Превод: Маргарита Укегава

 

Брой страници: 288

Година: 2022

 

 

 

 Честно да ви призная, ако не беше Хенри (на снимката), сигурно никога нямаше да си купя тази книга. Предполагам не е лишено от логика, при положение, че никога не съм харесвала котките, преди да си вземем котка.

Но ето ни тук. Хенри е склонил да позира за снимка. Или иначе казано, спи му се достатъчно, за да игнорира факта, колко досадна съм всъщност.

И като сложим настрана всички тези повърхностни мотиви за покупката на тази книга, накрая мога да кажа с ръка на сърцето, че не съжалявам. 

 "Пътеписът на един котарак" от Хиро Арикава се оказа точно това, което се надявах да бъде - топла, приятна, забавна, отпускаща история с трогателен край. Без особени обрати в сюжета, историята е ясна - Сатору е тръгнал да търси нов дом на своя котарак Нана. Ако не сте се досетили още след първата среща защо и аз нямам никакво намерение да ви развалям последните глави от книгата. Това го подтиква да се срещне със свои приятели от училище и университета, хора, които някога са били важна част от живота му по един или друг начин, които са оставили следа у него.

 

Но разбира се Нана е разглезен котарак и все намира кусури. А това кара Сатору да уговаря среща след среща.

Книгата е много сладка, историята ни разхожда напред-назад в живота на Сатору и неговите приятели и близки, след всяка среща сглобяваме още едно парченце от пъзела. Докато накрая с дълбок поклон Хиро Арикава ни позволява да видим цялата картина, да усетим всички емоции, всички нюанси на един пълноценен живот. Няма идеално щастие. Само низ от споделени спомени, емоции и животи. 

Хиро Арикава ни напомня, че животът ни оставя следа в света, че всеки от нас завещава частица от себе си на всичко, до което се е докоснал. Всяка дума, всеки жест, всеки миг ние бележим живота на хората около нас, създаваме заедно спомени, споделяме радостта и болката си, oставяме частици от себе си навсякъде - буквално и метафорично. Нашето взаимодействие със света е неизбежно, но това което зависи от нас е каква следа ще оставим, какво ще завещаем на нашите близки и приятели един ден. А спомените рядко са едноцветни. 

 

Без да е претенциозна, от тази история прозира онази тиха и спокойна житейска мъдрост, която е част от културата на японците. Мисълта, която те кара да осъзнаеш, че ти си едно зрънце ориз в безкрайните полета на света. Кара да те усетиш мащабите на всичко около теб и в същото време да разбереш, че светът не е нищо повече от безброй малки зрънца ориз като теб, които заедно създават жужащото гъмжило на живота. Кара те да осъзнаеш, че всяко зрънце има значение, може би не за целия свят, но за една шепа хора, които за него са по-важни от целия свят.

 

"Брулени хълмове" - Емили Бронте (Ревю)

 

 

 Заглавие: "Брулени хълмове"

Автор: Емили Бронте

Издателство: Лист

Превод: Боряна Даракчиева

 

Брой страници: 432

Година: 2022

 

 

Ако отворите Уикипедия ще прочетете следното изречение на българската страница на "Брулени хълмове":

"Името на романа идва от едно Йоркшърско имение на хълмовете, около което се развива историята. „Брулени хълмове“ е един трагичен разказ за любов и омраза, за изпепеляващи страсти, които погубват човека и го превръщат в жив призрак."

Много е банално, нали? В същото време по-хубаво не бих могла да го кажа. 

 

Когато човек седне да пише за класика като "Брулени хълмове", си дава ясно сметка, че текстът трябва излезе далеч извън неговите предпочитания и лични впечатления. Звучи въздушно и непело да кажеш за книга като "Брулени хълмове", просто че ти е харесала. Чета за втори път историята на Катрин и Хийтклиф, но се осмелявам за пръв път да пиша за нея. Знам, че "Брулени хълмове" няма нужда от моя текст, за да стигне до повече хора, но самата аз съм човек, който рядко се обръща към класиката. Тя е като музея във вашия град. Обиколили сте цяла България, специално пътувате до други градове и държави, за да ги разгледате, но музея във вашия квартал не сте посетили още. Нищо, че живеете там от пет, десет или двадесет години. Но той си е там, няма да избяга. Него можете да го посетите, когато искате, не е нужно да планирате отпуска, да събирате багаж, да се суетите. Излизате и след час най-много сте там.

 

Като читател водя същите взаимоотношения и с класиката. Тя си е там. Ясно е, че е добра. Имам цял живот да я прочета. Но пък нямам търпение да си купя и прочета новата книга на Брандън Сандерсън, на Йорданка Белева, на Николай Терзийски или на Нийл Шустърман. Към класиката се протягам рядко. Затова макар и да ми е трудно, сядам да пиша пиша този текст.

Поводът да чета за втори път тази книга е разкошното издание на Издателство Лист, влюбих се в това издание в момента, в който обявиха излизането му и знаех, че ще си го купя. Разкошно е от корицата до оформлението вътре. Ще ви споделя още нещо любопитно. На различни места в книгата, на случаен принцип, както и когато си изваждах любимите цитати, сравних трите превода, до които имах достъп - този на Асен Г. Христофоров, на Боряна Даракчиева и на Дори Габровска. Без претенциите да съм навътре в материята, като читател мога да ви споделя, че и трите превода са прекрасни, различни по свой начин, но наистина хубави. Така че в крайна сметка цитатите, които запазих за себе си са смесица и принадлежат на различни преводи и издания.

Любовта между Катрин и Хийтклиф за мен е една от най-силните истории в художествената литература, без в нея да има дори и една любовна сцена в смисъла, в които ни се натрапват днес такива. Катрин и Хийтклиф израстват заедно в имението Брулени хълмове. На върха на един чукар, където ветровете са толкова студени и безпощадни, че нищо не вирее, където всяка воля може лесно да бъде пречупена, освен ако не е много силна или жилава. Катрин е палаво дете, което непрекъснато се забърква в неприятности и понася наравно със своето другарче Хийтклиф боя, който им се полага. И още преди да спре да я боли набитото място, вече е измислила нова лудост, в която двамата да се впуснат. Но какво друго да правиш на това забравено от Бога място, където единственото развлечение е да слушаш проповедите на крайно религиозния иконом. 

 

Хийтклиф е сирак, намерен и приютен от бащата на Катрин по време на едно от работните му пътувания. Той е нищо, никой - постоянно обиждан, ненавиждан, пренебрегван, мразен. Малко писатели и до ден днешен умеят да боравят с омразата, както Емили Бронте, в нейната най-чиста форма, без да се страхуват да я изразят, без да й търсят оправдания или обяснения. Но не бива да ви става твърде жал за Хийтклиф. Той самият е изпълнен с омраза и жлъч към всичко в този свят, освен Катрин. Хийтклиф няма скрупули, под суровата му обвивка не се крие добро сърце, няма милост или състрадание, няма угризения. Има само Катрин. Не знам, дали можете да си го представите наистина, ако не сте чели романа. Аз не бих могла. 

 

Чували сме израза "тя беше неговият свят" толкова много пъти, че чак се е изтъркал. Повтаряни и преповтаряни думи, които са изгубили своята тежест с времето. Всяка героиня от любовен роман днес е света за своя любим. Но не.

Нека ви кажа, ако не сте чели "Брулени хълмове", значи не сте стигали никога до същината на тази фраза. Мога да изброя десетки банални фрази, които ми идват на ум, също като тази, чиято тежест се е изтъркала с годините от използване. Но ако има място, където те са били родени от чувството, от извора - това е имението Брулени хълмове и мрачната душа на Хийтклиф.

Макар и никога да не са истински заедно, те не са и истински разделени. Катрин и Хийтклиф си принадлежат по начин, по който нито времето, нито хората, нито животът може да застане между тях. Те са Катрин и Хийтклиф, сърцата им са силни заедно като ветровете на Брулени хълмове, като скалите, непреклонни като буйните вълни, които се разбиват в брега.

Ако обичате любовни истории, не бива да пропускате "Брулени хълмове". Ако не обичате любовни истории, тази ще ви влезе под кожата въпреки това. 

"13 причини защо" - Джей Ашър (Ревю)

 

 Заглавие: "13 причини защо"

Автор: Джей Ашър

Издателство: Ентусиаст

Превод: Мария Чайлд

 

Брой страници: 288

Година: 2011

 

Бях решила да чета "13 причини защо" още преди години, преди дъщеря ми да се роди, преди да е била планирана изобщо. Но още тогава не бях сигурна, дали ще имам сърце да изслушам книгата, знаейки какво се случва вътре. А ние всички знаем, знаем още от първата страница, знаем още от преди това, защото сме прочели какво пише на задната корица.

Едно от най-трудните и страшни неща за мен винаги е била липсата на надежда. Истина е, че човек предаде ли се, загуби ли окончателно надежда, всичко е свършило. Да започна да чета книга, в която надежда няма, книга, в която знам, че всичко е обречено, е трудна задача. 

Все пак години по-късно се върнах към нея. Моят екземпляр отдавна го няма, но не исках да си я купувам отново. Не искам да я виждам в библиотеката и да се връщам към нея. Така че си взех киндъл едишъна. И я изслушах, за по-малко от едно денонощие.

Най-малкото което очаквах е, че ще я прочета на един дъх. Защо ви разказвам всичко това?

Защото може би и вие като мен сте попадали на тази книга и не сте се осмелили да я прочетете. Може би сте я подминавали. Вземали сте я и сте я оставяли пак. От страх какво ще откриете между страниците й.  Или друга причина.

Разказвам ви всичко това, за да ви убедя, да го направите - да се осмелите. За да не я подминавате и вие като мен. 

 

Това е историята на Хана. Хана, която е взела решение да сложи край на живота си. И е записала 13 касети, в които разказва защо. Тя споделя поредица от дребни на пръв поглед случки (поне повечето от тях), с които повечето от нас са се сблъсквали в своите тийнейджърски години по един или друг начин. Случки, които са едновременно съвсем отделни събития и в същото време неразривно свързани, обясняващи се едно друго, произтичащи едно от друго.

 

Всички учим децата си, как да се пазят, как да се обичат и уважават, как да уважават и другите, как да се държат, как да бъдат хора, да помагат, да не нараняват и накрая има толкова много наранени деца и толкова много деца, които не знаят как да се справят с емоциите си, които израстват като непълноценни хора. Ако имат късмет да пораснат изобщо.

Истината е, че понякога, колкото и да се пази човек, колкото и да внимава, дори да не е направил нищо лошо, дори да не го е предизвикал, може да бъде наранен.

Хана не успява да се предпази, бавно и незабележимо се плъзга по спиралата надолу към бездната, откъдето накрая вече няма нито сила, нито желание да се опита да изпълзи, да се бори. Най-страшната дума - незабележимо. В живота й няма голям катаклизъм, катастрофа, която да я смачка от раз. Всичко е просто поредица от несвързани на пръв поглед малки случки, които бавно и сигурно обаче се превръщат лавина от затворени пътища, която я задушава. 

Тази книга е написана много майсторски. Очаквах да ме остави смазана, обезверена, тотално унищожена. Да бъда в продължение на триста страници в главата на едно момиче, което е решило да се самоубие, което иска да разкаже защо е решило да се самоубие и как нейните приятели, съученици, учители са станали причина тя да вземе това решение. Тази мисъл е ужасяваща, задушаваща. В края на книгата обаче чувството, което изпълва гърдите ми е отговорност, желание да направя нещо, да протегна ръка, да бъда зорка и внимателна, да не позволявам на течението да повлече всичко. 

Чета тази книга и да ви призная тайничко се ужасявам. Ужасявам се, защото моето осемгодишно момиченце расте. Времето отлита толкова бързо. И аз умирам от страх пред какво ще се изправя след няколко години, когато тя достигне онази толкова крехка възраст. Но историята на Хана макар и завършена, ми дава сламка, за която да се хвана. Никога не спирай да даваш подкрепа, никога не спирай да подаваш ръка, дори и там където на пръв поглед не е желана, дори да е отхвърлена. По-добре да станеш досаден, отколкото да се откажеш. Защото предадеш ли се, всичко е загубено. А най-важното е, да има някъде там един човек, който да не се предава, дори когато ти го направиш, който да те държи здраво с едната ръка до себе си, като парче стабилна суша в морето от случки, които не можем да контролираме.

Давам си сметка колко хаотични са мислите ми. Но са и искрени. "13 причини защо" е една от най-смислените и важни книги, които прочетох не просто тази година, ами изобщо. Не я подминавайте. Особено, ако сте родител, колкото и да ви е страх.

"Таралежите излизат през нощта" - Йорданка Белева (Ревю)

 

Заглавие: "Таралежите излизат през нощта"

 Автор: Йорданка Белева

Издателство: Жанет 45

 

Брой страници: 92

Година: 2022

Сигурно мнозина от вас си отбелязват важни места в книгата, която четат или цитати, които са им направили впечатление. Правя това още от ученичка. Още от онази първа книга, която разпали обичта ми към четенето. Винаги нося в мен листчета, с които да си отбелязвам важните места. Редовете, към които искам по-късно да се върна. След това преписвам цитатите, които са ми направили впечатление, някои от тях споделям. И често се връщам към тях. Те остават като неизлечим спомен от книгата, която съм чела. 

Никога не ми е било трудно да дефинирам какво искам да отбележа. Но не и с тази книга. Залепям листчето още на първото изречение от новия разказ и не мога да определя къде да спре. И така разказ след разказ. Искам да я запазя цялата. Но не мога. Страница след страница се изплъзват между пръстите ми, разказ по разказ. Докато не затворя задната корица и не остана сама. Сама с тази тънка книжка и всичките си мисли. 

 

Още едно нещо, което ми се случва за пръв път, има в тази книга. Нямам любим разказ - един, два, пет, няма значение, всички са ми любими. Не мога да си избера.

Има много хубави, чисти и стари като света идеи вътре, сгушили се между двете корици на тази книга. Не знам обаче как да ви ги опиша, не знам как да ви разкажа за тях. Те просто трябва да се прочетат. Да се изживеят.

Пиша, трия, пиша, трия, не мога. Не знам как да ги опиша, не мога да намеря правилните думи.

Вместо това ще ви разкажа една история. Онзи ден майка ми и баба ми (92 г.) ходили при нотариус, за да подпишат някаква сделка за продажба на някакви земи. Парцел земя някъде, за чието съществуване никой не е подозирал, докато някой не поискал да го купи. И тогава се започва едно голямо издирване на наследниците, които в тези случаи са най-малко десет. Петима вече са починали. Та събират се останалите живи наследници при нотариуса, да подпишат и да им се маха от главата. Кой ще ти се занимава с тия земи? Децата живеят или в София, или в чужбина, кой ще я обработва тази земя. Да се маха. Един дерт по-малко. Седнала баба ми до един нейн братовчед, гледат се двамата и мълчат. Какво да си кажат? На никого не му се говори за онези, които ги няма. Накрая той нарушил мълчанието и я попитал: "Как си?", а баба ми му отвърнала простичко "Тука съм още." Да се смея ли, да плача ли. Или и двете. Баба ми, която от над четиридесет години е сама. Дядо ми е починал преди да се родя. А тя така и не сподели живота си повторно с някого. Баба ми, която всеки път като се чуем казва "Е, да си ме прибира вече Господ, ама не ще. Стига ми вече толкова." Баба ми, която е на 92 години сега, до преди 3 години всеки ден, всяка зима палеше от онези стари печки "Чудо" и мъкнеше нагоре-надолу пълните с въглища кофи по високите неравни стълбища. И се сетих за разказа "Молитвата на баба", който започва с думите:

"Вземи мен, не взимай от мен, често казваше баба и се прекръстваше."

Мисля си пак за баба ми. Ще прощавате, че само за нея се сещам, но тя едничка ми е останала. Дядовци живи не съм видяла аз, всички са починали преди да се родя. Мисля си за нея и как ходеше да си събира лятото съчки в гората на хълма над нейната къща, за да има разпалки за зимата и се сещам за разказа "Боровинкова сватба", как не я достраша тая жена да ходи сама в гората.

Чета "Дядовата ръкавичка" и си мисля как баба ми никога не говори за покойния ми дядо. И както и да я разпитвам, ще каже само "Много добър човек беше дядо ти, ама го няма вече. Отдавна трябваше и мен да си ме е прибрал Господ."

 

Чета Талисманът и мисля за баща ми, който наскоро лежа в болница. Дали и той си е носил талисман?

Изобщо чета и си мисля за моето семейство, което прелива от същите тези истории и се питам, с всички семейства ли е така? Сигурно. Истории, каквито повече няма да бъдат разказвани. Когато ние остареем, нашите истории ще бъдат други, ще носят различен заряд, друга болка.

Тези истории ще бъдат вече чужди за нашите деца, непонятни. Но ние ги помним, били сме участници, наблюдатели, слушатели. Ние сме последната памет на тези истории, на това поколение. 

Щастлива съм, че тази книга я има. Нищо, че след 10-20 години нашите деца вече няма да я разбират. Или може би точно затова. Защото това са истории, които ще спрем да разказваме. А Йорданка Белева ги е запечатала завинаги черно на бяло. За себе си и за нас.