"Призрачен град" - Карлос Руис Сафон (Ревю)

  Заглавие: "Призрачен град"

Автор: Карлос Руис Сафон

Издателство: Изток-Запад

Превод: Светла Христова

Брой страници: 176

Година: 2021

Като всеки читател имам много любими писатели. И всеки един от тях е оставил различен отпечатък в мен. Няма универсален критерий. Просто има думи, които се впиват в теб и се превръщат в част от теб по една или друга причина. Сафон обаче е нещо различно. Не вярвам, че има човек на тази земя, колкото и да сме различни, който да не оцени виртуозността на този човек. Дори да има хора, които не харесват историите му и не откликват на героите му, Сафон е майстор на перото и това просто е факт, който вярвам всеки би признал. 

Купих си сборника с разкази "Призрачен град" още на следващия ден след като беше наличен в книжарниците. И минаха няколко години преди да ги прочета. Мисълта, че след тази книга ще съм прочела всяко негово произведение и никога повече няма да отгърна страниците на някоя нова история, създадена от него, беше малко плашеща. Но и тази страница е затворена. Един последен път се закрачих сред мъглите на Барселона и се потопих в призрачното въображение на този голям творец. Още един път Сафон ме разходи из потайните улички и смълчаните катедрали на този град, който се превърна в любим преди още да съм го видяла със собствените си очи. Откъсна и сглоби пред очите ми парченца от истории, които вече познавам и за които копнея да науча повече. И нека ви кажа, за човек, който пише толкова красиво, Сафон е много безмилостен към своите герои и тяхната съдба. 

 

Това пътуване си заслужаваше всяка дума, всеки ред и страница. Два от разказите ни срещат отново с Давид Мартин - безутешната история на неговото раждане, спомена за която ще ме преследва вероятно цял живот и една история от неговото детство и първата му любов."Принцът на Парнас" пък е манифест към личността и творчеството на Мигел де Сервантес и може би лек поклон и към Леонардо да Винчи и същественно с това ни среща отново и с двама герои от Гробището - Антони де Семпере и Андреас Корели. В два от разказите има сериозни намигвания към историята и създаването на Гробището за забравени книги. 

Два от разказите ми направиха изключително силно впечатление "Гауди в Манхатън", който преплита легендата за довършването на Саграда Фамилия и "Една Барселонска госпожица" - една тъжна и въздействаща история за това как човек губи себе си, докато изживява чужди животи, играейки роли, сбъдвайки чужди мечти. Кара да се запиташ колко сбъднати мечти точно струва един неизживян живот?

Толкова много истории има в тази книга и всяка една от тях оставя следа.

А когато затворих и последната страница и излязох от този свят, в мен остана една смирена тъга и носталгия, каквито не съм вярвала, че ще изпитам. Последна среща и прощален подарък от Сафон за нас.