неделя, 5 юни 2016 г.

Езикът на умирането

Когато си купих "Езикът на умирането" от щанда на Студио Арт Лайн на Пролетния панаир в НДК, бях със смесени чувства. Оформлението на корицата, загатването на заглавието, дизайна на книгата постоянно ми напомняха за "Часът на чудовището". 

Още когато я взех бях със ясното съзнание, че колкото и да е хубава, няма да успее да се пребори с Патрик Нес, но въпреки това ми се искаше да я опитам. 

Това тънко книжле се чете малко по-тежко, отколкото очаквах. Сюжетът представлява своеобразен монолог на една жена, в предсмъртните дни на баща й, един разказан и изстрадан отново на ум живот, една споделена емоция, прошепната в нощта. 

Макар да не е съвсем сурова, книгата е лишена от обичайната сладникавост на фамилните истории, които обикновено се разиграват на смъртния одър на главата на семейството. 
Една банална семейна история - пет деца, разпилени на хиляди километри едно от друго физически и емоционално, една майка, която присъства само като сянка на отминалите дни, като свободен дух, който никога не е могъл да се задържи на едно място. които никога не е бил част от това семейство и един баща, който бавно гасне в преустроената си стая. 

Сара Пинбъра почти прекрачва границата в стремежа си да се закотви за реалността. Сякаш нищо в това семейство никога не е функционирало, нито някога ще започне да функционира. Алкохола и наркотиците са смазали отдавна малките близнаци. Вятърничавостта на големият брат го е принизила до нивото на долен измамник, който постоянно трябва да се укрива. "Идеалната" по-голяма сестра, вечно жизнерадостната, вечно организирана, единствената, която сякаш има перфектен живот и успешно семейство е всъщност една тънка и празна маска. А дъщерята, която излива душата си в този монолог е отдавна повредена, заради неуспешния брак, който започва като приказка и приключва като осакатено куче в някоя мръсна задна алея. А горчилката, която се е събрала с годините е толкова гъста, че е невъзможно да бъде измита. 


Фантастичната линия за митичното създание, която Сара Пинбъра е вплела в книгата, отново ме препраща към "Часът на чудовището". Още една загубена битка. Колкото и да се опитвам не мога да избягам от аналогиите с любимата книга. Може би затова и не успях да оценя по достойнство "Езикът на умирането". Може би ако не бях чела Нес преди това, щях да погледна на този монолог по различен начин.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Част от мен ще остане завинаги в "Лабиринтът на духовете"

"Ще се върнете ли някой ден в Барселона? Магьосница е тя, знаете ли? Влиза ти под кожата и никога не си тръгва..." Дълго време ...