Дълго време обмислях, дали да пиша за тази книга или не. Чувствам се твърде малка и незначителна, за да си позволя да изказвам мнение, когато в заглавието стои името на Дякона. Но ми се иска да си напомняме от време на време един друг за него.Не съдете строго. Далеч съм от идеята това да бъде ревю. Просто споделяне на мисли и чувства.
"Искам да бъда свободен" е сборник с разкази, макар че не знам доколко отделните епизоди могат да бъдат точно наречени разкази. Всеки един от тях споделя спомени, чувства и размисли на хора, били в обкръжението на Левски в един или друг момент от живота и борбата му. Български дейци споделят своите спомени за Левски, разказват за идеологическия сблъсък помежду им. Турци разказват за срещите си с Дякона, за начина по който го възприемат, по който го разбират, по който го подреждат в своята собствена вселена от чувства и мисли. Сестра му Яна си спомня будните и живи очи на момчето Васил и как този силен поглед е израстнал и се е запазил в него до края. Майка му изпраща своите чувства към него, надявайки се да достигнат до нейния син, който седи на студената пейка в килията. Нейният повик е отправен колкото към него, толкова и към вселената. Отпраща въпроси в пространството. Като всяка майка в даден момент от живота си се пита, дали е постъпила правилно, дали ще може да продължи да живее с решенията, които е взела.
Димитър Дишев е избрал богато многообразие от хора, които са се докоснали до аурата на Дякона, за да излеят душата си на празните страници на тази книга.
Има толкова много теории и спекулации около живота и смъртта на Левски, че е трудно за един неисторик като мен да подреди правилно пъзела и да подкрепи аргументирано теза. Като че ли донякъде и заради това Димитър Дишев е избрал да поднесе на своите читатели изследванията си по този начин. Целта на тази книга не е да развенчава митове и легенди, нито да създава такива, а да запали искрата. Същата онази искра, която Левски е обикалял по градове и села, за да пали. Тя е всичко, което имаме като българи - тя е надежда, гордост и чест. Тя е онова пламъче, което различава роба от свободния човек. Пламъче, което с годините гасне бавно у нас. Около 19-ти феруари и 3-ти март подклаждаме леко жаравата и после продължаваме да зариваме въгленчетата дълбоко в съзнанието си заплетени в злободневните си задачи.
Димитър Дишев не разказва просто истории с тази книга, той гради у нас усещането за Апостола, загребва с шепи от неговия чар и стабилност и ни храни с него, за да узреем за истината, за да помним.
Вярвам, че такива книги трябва да се пишат, за да помним не толкова историята, смъртта и фактите. Тези книги трябва да стигат до хората, за да помним човечността, същината на живота. Това обичам в тази книга. Тя не създава изкуствен ореол около личността на Апостола, не го възвисява уклончиво на желанията. Сред тези страници ще откриете един крайно човечен Левски с всичките му постижения, битки, недостатъци и слабости. Не случайно Димитър Дишев акцентира на няколко пъти върху убийството по времето на обира. Той не се свени да изкара пред очите на всички едно от делата, заради което мнозина осъждат Дякона и тогава, и сега. За да го видим такъв какъвто е - упорит и непреклонен. Думите му, че борбата може да изиска да умрат и невинни от нашите ръце, може и да са жестоки, но са истина - гола и грозна, но истина. Трудно ми е да побера всичката тая целеустременост и отдаденост в очертанията на сините му очи, сякаш в себе си носи напрежението и заряда на слънцето, готов всеки миг да избухне и все пак толкова спокоен и уверен, повличащ за каузата си хора отвсякъде. Отдаден до себеотрицание, готов да каже дори "Турчин ще стана, само да работя за делото на България." (простете ми, ако цитатът не е точен).
Иска ми се да пазим този огън в сърцата си, иска ми да се вглеждаме от време на време в себе си, в другите и да търсим тази искра, да я пазим и поклаждаме, да бъдем единни. Затова вярвам, че книги като тази трябва да бъдат публикувани, трябва да бъдат четени и споделяни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар