събота, 31 март 2018 г.

Сделката на живота ти

Думите на Фредерик Бакман се настаниха трайно в сърцето ми. Често безмилостни и съществено топли и нежни нахлуват през трахеята, спират въздуха ми, понякога ме задушават, а после изпълват дробовете ми със собствения си дъх, за да се сгушат накрая в сърцето ми, където вече си имат свое собствено кътче, от което никой не може да ги измести.


Не знам откъде идва тази негова дарба. Не знам как е възможно да прониква толкова дълбоко в човешката душа и да разчита толкова ясно емоциите на хората. Но го прави. И всяка дума е попадение, право в целта.
Винаги ми е било малко трудно да пиша/говоря за книгите му. Обикновено просто бутам книгата в ръцете на приятел и казвам "Чети!".  Толкова е прям и така добре изразява цялата палитра от чувства, че след това усещам, как думите ми бледнеят, че не умея да опиша, както ми се иска какво събуждат в мен книгите му.

Героите му са като мен и вас - уморени, обременени от своите предразсъдъци, разочаровани, устремени, щастливи и едновременно с това тъжни. Някои от тях са се предали, други продължават да вървят напред, някои криволичат настрани по тесните пътечки на живота. 

Това е историята на един умиращ от рак мъж, който прави равносметка на живота си, Една равносметка, която е предназначена не за него самия, а за неговия си.
"Здрасти. Аз съм баща ти."
Един човек, който цял живот е работил, който е праивл пари, изградил е империя зад гърба си и никога не е намирал време за момчето си. И до този момент не съжалява за това си решение, защото знае, че е правилно, защото неговите приоритети са такива, защото така разбира живота. Болезнено откровен е този мъж в първите страници на книгата. И въпреки това не мога да го зашлевя, защото е скапан баща. Разбирам го. В това откровение няма съжаление, няма оправдания, няма извинения. То е ясно заявление - Аз избрах да живея живота си така.


Бакман отново взима най-дълбоките ни емоционални страхове, онези които не смеем да признаем, нито дори да изречем на глас. Отново опитр до онези въпроси, които всеки от нас си задава тайничко по отношение на хората, които обича. Аз лош родител ли съм? Бях ли винаги до теб, когато имаше нужда от мен? Успях ли да ти помогна да влезеш в този свят като пълноценна личност? Имам ли доверието ти? Успях ли да те опазя от най-големите си страхове? Чуваш ли ме? Думите ми достигат ли те? Защо не говориш с мен?

В тази кратка история се побира цялата вселена на живота. В нея няма щастлив или тъжен край. А само неговите безпрекусловни правила - всяко желание си има цена. Колко си готов да платиш, за да осъществиш желанията си. Колко струва живота? Ами смъртта?
И както обикновено макар и тъжен, този разказ прелива от обич - осъзната и не. Обичта достига всяко сърце, понякога бавно, понякога мълниеносно, но винаги си пробива път. Бакман не затъва в протяжни обяснение за рационалните и емоционалните действия на хората. Той кове героите си, като нагорещено желязо и с всеки удар добавя по един детайл, който оголва душата на човек. 



Не можеш да побереш цял един свят в толкова малко думи. Или можеш. Толкова ясно си представям болното от рак момиченце в болницата, което моли бащата да си поиграят заедно - нейното зайче Айо, столът, който тя боядисва в червено, просто защото знае, че на него му се иска да е в червено и драконът, който прави от кутията за мляко. Представихте ли си я? Толкова малка, беззащитна и обречена, ала всеки път отговяра на майка си каква иска да стане като порасне голяма, макар да знае, че никога няма да порасне, просто защото майка й има нужда нейната подкрепа да достигне до нейното малко момиченце. 

Имам нужда да чета книгите на Бакман, защото те ме връщат в реалността. Не онази забързаната, в която задачите ми се трупат безспир, в която някой от вечерите нямам търпение да сложа детето да спи, за да си легна най-накрая и аз, смазана от умора или в която бързам да се скрия от дъжда, защото може да се разболея след това, а сега нямам време да боледувам. Бакман ми припомня как използвам краткото време, което имам вечер да се порадвам на мъничето пълноценно, без да изпускам и секунда, как после се промъквам в стаята й по няколко пъти, за да гледам спокойно й лице и издутите бузи, докато спи. Припомня ми как  обичам да се разхождам бавно в дъжда, без значение дали е порой или лек дъждец и да си слушам и пея "Няма нищо по-хубаво от лошото време".
Реалността е еднаква за всички, но всеки сам избира за себе си как да я вижда и възприема, как да живее в нея.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Моят списък за Панаира на книгата

Здравейте приятели,  Реших да споделя с вас своя списък за Панаира. :) Може да прибавите някоя идея към своите от него. :) ...