понеделник, 5 март 2018 г.

Огън и пясъчни бури се вихрят в "Дете на пустинята"

Имам да наваксвам с няколко прочетени книги. Напоследък не ми остава много време за писане, защото влагам и малкото свободно време, което ми остава, в четене. След "Далечна светлина" имах нужда от няколко разтоварващи четива, които да укротят малко емоциите ми, защото всичко започна да става твърде наситено. Започнах с "Момичето, което изпи луната" и след нея просто не можех да започна отново тежка книга. Исках да задържа по-дълго това пръхкаво и хвърковато усещане, което тя остави в мен.
Затова се насочих към една книга, която чака отдавна. Купих си я преди време, но в онзи момент се бях заситила с Young Adult четива. Напоследък използвам този жанр доста нехайно. В него се включват всички книги, в които главните герои са млади, подрастващи, задължително момче и момиче, които неусетно се унасят в любовни трепети, но не бързат да си го признаят (поне единият от тях, най-често девойката, защото това удовлетворява по-голямата част от таргет групата). Останалите променливи варират - може да е с лек привкус на фентъзи или с делнична тематика, приключенска или ученическа. Има избор.

"Дете на пустинята" влиза в категорията. Дали защото отдавна не бях чела нещо от жанра или защото я прочетох в правилния момент, ме изненада приятно. Преди две години доста се изписа за нея, предимно положително настроени читатели. И както обикновено порядъчно закъсняла мисля да ви поговоря и аз малко за нея.

Оулин Хамилтън създава един свят между дивия запад и ориенталските обичаи, който оставя приключески привкус в устата. 

Амани отраства в малко градче сякаш в края на безкрайната пустиня, пълно с ограничени хора и ограничени възможности. Загубила майка си в ранните си детски години, Амани живее в дома на чичо си. Дом, който никога не е чувствала като свой, пълен с роднини, който никога не ги е било грижа за нея. Амани копнее да се махне от този малък и потискащ град, далеч от ужасното бъдеще, което я очаква тук - да бъде жена на младия бабаит Хасан или на чичо си, на чийто разноски така и така живее сега.

Бъдещето е твърде мрачно пред Амани, за да се примири с него. Амани дълго планира своето бягство от Дъстоук. И точно когато има план и вижда ясно лъч надежда да го осъществи, всичко се обърква. В плана й се наместват някой непредвидени обстоятелства в лицето на млад чужденец с проницателен поглед и насмешлива усмивка. Точно видът беда, в която не бива да се забърква и от която не може да стои далеч. 
Въпреки че трябва да дам няколко точки на Амани за опитите да се отдели от обекта на интереса си, при все привличането, който неспирно я притегля към него, тя в крайна сметка се оказва част от този тандем (както се очакваше и както, разбира се, се надявах да стане).
Връзката между Амани и Джин е като обтегната струна, която и двамата подръпват често и настойчиво, не винаги подготвени да понесат последиците от това. Напрежението в диалозите е обичайното за жанра, без да прелива и да превръща зараждащия се романс в досадна препирня. 

Пътуването през пустинята с мистериозния непознат се оказва само началото на поредица повратни събития в историята. На Амани й предстои да направи важен избор в живота си. Може би най-важният. Да реши, дали иска да бъде част от съпротивата. Но това няма да бъде лесно решение. Има неща, които й тежат след пътуването през пустинята с нейния спътник. Твърде много неизговорени думи, твърде много скрити истини, твърде много изпуснати моменти. 
Оулин Хамилтън е скрила и други изненади в ръкава. Амани разбира не точно по начина, който би желала, че самата тя е полуджин. Дете на човек и джин. А това разкритие носи със себе си голяма отговорност. Съмненията в Джин и неговите намерения растат. И пред Амани се разкрива поредното голямо предизвикателство, придружено от обичайното предателство на и без това рядко повереното й някому доверие. Тя трябва да реши, ще избяга ли отново, както е правила винаги досега или ще се изправи пред себе си, пред истината, пред страховете си и пред другите, за да заеме полагащото й се място в историята. 

На историята не й липсва динамика и хумор. В лагера на въстаналия принц, има няколко крайно очарователни образа, които харесвам дори повече от Амани и Джин. Вътрешната хармония и разбирателство, които царят в семейното обкръжение на съпротивата, придават допълнително топлина и огън на историята. Сблъсъци и битки не липсват. Изобщо динамиката на книгата е много приятна и историята се изплъзна неусетно прочетена, оставяйки приятната тръпка на очакване на следващата част. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Агата и Софи се завръщат в "Училището за добро и зло" и заварват един "Свят без принцове"

Затворих последната страница на "Свят без принцове" късно снощи, защото просто не можах да се спра, докато не я дочетох. И добре, ...