петък, 19 октомври 2018 г.

"Нещата, които синът ми трябва да знае за света" - кратко ръководство

Излишно е да ви казвам, че думите на Бакман са заграбили едно мъничко кътче от сърцето ми и са се установили там. Разпънаха палатките още, докато четях Уве и сега вече тухлени къщички никнат ли никнат една след друга, за да приютят всяка негова дума, всяко чувство породено от тях и да ги запазят.

"Нещата, които трябва синът ми да знае за света" е нещо, което вероятно всеки от нас би искал да завещае на детето си. А именно - основни насоки как да се справи с живота. Друго си е да имаш инструкции или поне някакво минимално ръководство.
Не бих казала, че това на Бакман е образцов модел. Дали защото все пак е поднесено с толкова солидна доза смях, че те кара да се съмняваш в целта и намеренията му? Дали, защото съм жена, и може би мозъкът ми по-скоро функционира като този на съпругата му и е просто очевидно и с просто око, че на моменти си е пълен идиот и няма как да очакваш някой жив човек изобщо да следва тези насоки сериозно? Да не е на три, да му се не види?

Но макар и наистина завидната хумористична нотка, ако изобщо мога така да я нарека, защото признавам си - хилих се като кретен през 90 % от времето...Сериозно! Толкова не съм се смяла на книга. Та, макар наистина забавния начин, по който Бакман е избрал да подходи, нещата, които пише вътре, са истина, до последното нещо. И са написани с изключително много обич, типично в негов стил. Сред тези страници са събрани многобройни мънички съвети за света, хората и живота - крайно искрени, понякога сурови като отворена рана. Съвсем сериозни, макар и поднесени с шега и смях.

Вероятно мнозина ще обяват Бакман за комерсиален. Тези страници са нещо лично, както бяха и думите в "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг", ала въпреки това той реши да ги сподели не само с този, за когото са предназначени. Сподели ги с целия свят, с всеки, който пожела да ги прочете. И взе пари от това. Не виждам нищо лошо.

Иска се смелост да оголиш така живота си за хората. Бакман винаги залага по нещо лично в книгите си. Както и мнозина други, ала при него лесно се усеща кои са личните аспекти. Те изпъкват, те са изживени хиляди пъти, премислени и преработени в неговия вътрешен свят, преди да стигнат до външния. Изстрадани са многократно. И когато се излеят от него, го правят с цел. Бакман залага зрънце добро във всяка своя книга, сякаш с надеждата то да разцъфне и у читателя. Знам, че това са само думи, ала след всяка негова книга се чувствам мъничко по-добра, малко по-толерантна, малко по-готова да изслушвам. Когато чета книгите на Бакман се чувствам сякаш говоря със стар приятел, който винаги ме е разбирал, просто отдавна не сме се чували.



Няма коментари:

Публикуване на коментар