вторник, 18 юни 2019 г.

"Нивганощ" - Джей Кристофф (Ревю)

Така-а-а-а....Тук вече не знам как да подходя към това ревю. "Нивганощ"  едно от най-странните мрачни фентъзита, които съм чела. В добрия смисъл на думата. И в странния смисъл на думата.

Всъщност отдавна ми е грабнала окото, но заедно с нея окото са ми го грабнали още десетки книги. Та все някоя изостава заради друга. Но ето, че на зимния Панаир на книгата миналата година се сдобих с нея и "Божигроб" и преди няколко седмици започнах да чета. Изпърво не ми потръгна особено добре. Беше разхвърляна, объркваща. Думите се разпиляваха по страниците без да оставят какъвто и да било вкус в устата ми - ни горчиво, ни сладко. И тази неопределеност тотално затри всички очаквания, които имах и които нямах. Продължавах да чета на инат, защото ... Ами поради ред причини. Защото ми изглежда много интересна като идея, защото е различна, защото ми бе многократно препоръчана, защото корицата й е супер готина. И така.


И тогава в тази странна объркана история, проблесна чувството за хумор на Джей Кристоф. Малко дебелашко и все пак крайно заразително. Прихнах да се смея на една от закачките и след това ми бе трудно да я оставя.


Историята на Мия Корвере е мрачна и кървава. Винаги си я представям в самурайско кимоно с остър като бръснач меч. С начервени като кръв устни и черна права коса. Опасна и огряна от лунна светлина, а по лицето й се стичат пръски кръв от току що обезобразения труд в краката й... Схванахте идеята.


Мия губи семейството си по особено жесток начин още като малко момиче. Баща й е осъден и екзекутиран пред очите й като предател, а майка й е жена, която казва на невръстното си момиченце да не отвръща поглед, докато баща й умира - горда, непреклонна, силна, честолюбива, корава, готова на всичко за да защити семейството си и да изпълни дълга си. Майка й, която по-скоро би избрала да забие сама ножа между ребрата си, отколкото да се предаде, все пак го прави, за да спаси живота на малката Мия, да  й даде шанс за справедливост и отмъщение. Мия израства на улицата под вещата ръка на Меркурио, едно от Остриетата на Червената църка. Това е заветната цел на Мия. Да стане ученик в Червената църква, където най-фините остриета биват наточен и закалени от шахидите, където най-добрите убийци се обучават.


 Последователите на две религии се борят за надмощие в света на Джей Кроистоф - поклонниците на бога на светлината Аа и тези на Богинята на нощта Ния - Дева на благословеното убийство. По мое мнение и двата култа са еднакво фанатизирани откачалки.  Но кой ли ме пита мен. Тук нещата не опират до добро и зло. Фокусът е изместен върху личната гледна точка. Мия не е добър човек, не е и лош. Тя е жадно за кръв и отмъщение момиче, което копнее да убие човека, разбил семейството й. И вървейки по този път, тя оставя не един и два трупа пред себе си.

Мия е и не е безскрупулен убиец. Ръката й не трепва, нито увереността, но това не означава, че няма съвест. Мия е точно от тези хора, които харесвам. Тя има добре работещ свой вътрешен компас, който винаги я кара да се запита "Аз такъв човек ли искам да бъде?" Въпрос, който всеки е редно да се задава при всяко структурно определящо решение в живота.


Мия се бори със зъби и нокти да стане ученик в Червената църква. И това, което ще открие вътре, ще я накара да се замисли над много неща. Бъдещите убийци се учат на 


Мишелов (Шахид на джобовете), може и да ви стане любимец, той като че ли е най-човечния от тримата. Ловкият крадец излъчва симпатия и разбиране, каквито няма да откриете при Солис (Шахид на песента). Солис владее песента на остриетата до съвършенство и е най-безсърдечното и жестоко копеле, което някога сте виждали. Аалеа (Шахид на маските) и господарка на тайните е пълна поротивоположност на Солис. Тя е съблазнителна и нежна, омайващо красива и наравно опасна, ако не дори и повече. Паякоубийцата – Избирана пет поредни години единодушно за Шахид, който много вероятно ще убие собствените си ученици“, Паякоубийца е господарка на Залата на истината. И моят любим шахид. Прилича ми доста на Снейп като държане, мотиви и аура, с тази разлика, че в нейните часове цената на невниманието е смърт - бавна и мъчителна. 

 Всеки от тях обявява правилата на състезанието в своята дисциплина. Спечелилият в края на годината има шанс да се превърне в едно от следващите остриета на Червената църква. Което означава, че от всички новопостъпили ученици, най-много четирима ще имат шанса да и честта да станат Остриета. Шансовете на Мия не са особено добри, а конкуренцията й е наистина жестока. Повечето от децата идват със солидна подготовка и знания, до каквито Мия не е имала достъп. Но Меркурио й е дал нещо по-ценно. Научил я е как да използва вътрешния си компас. Научил я е да бъде горда, но не и горделива, вярна, но не и послушна, свирепа, но не и жестока, уверена, без да бъде безскрупулна...Показал й е каква е тънката разлика между човекът, който искаш да бъдеш и този, който искат другите от теб да бъдеш. 
 А и Мия има още един коз в ръкава си. Момичето е здрачин, което означава, че може да подчинява сенките на волята си. А неин неизменен спътник е не-котката изтъкана от сянка и сарказъм  - Господин Благ. Сега като се замисля, всъщност Мия държи два коза, защото именно изтъканата от сенки не-котка се храни с нещо много специално и излишно за младото момиче - страха й.

Когато видя толкова добро и идейно изпълнение, несъмнено винаги се сещам за Сандерсън. Ценя високо способността у писателите да се аргументират добре и най-вече да аргументират добре своите герои. Да ги изваят такива, че те действително да заживеят сред страниците. А тук идея и изпълнение са се вплели в едно здраво въже, което  спокойно може да залюлее цялата композиция в правилната посока.

И несъмнено едно от най-привлекателните неща в тази поредица е този тъмен, тъмен свят, изтъкан от мрак и заплахи. Светът на нивганощите  е жесток и безмилостен. Смъртта дебне от всеки ъгъл, ако не си достатъчно умел, схватлив, силен и умен - умираш. Ако си създадеш неправилните врагове - умираш. Ако стъпиш на криво - умираш. Ако си доверчив - умираш. Ако разчиташ на друг освен на себе си - умираш. Изобщо опциите за живот не много. 


А многобразието и специфичността на персонажите е наистина впечатляваща. Джей Кристофф не играе с много герои (не и от калибъра на ГОТ примерно), но наборът, с който разполага е много интригуващ. Например Тъкачката на плът - Мариел и брат й - магьосникът Адонай. Любовта между брата и сестрата е силна и опъната като дебела струна в арфата на Ния. Те са като притаено зло, като черна дупка, която се храни с жестокост и болка. Няма рана, която Мариел да не може да излекува, тъкан, която да съедини и кост, която да преобразува. Като Портретът на Дориан Грей, тя е обречена да поема върху себе си уродливостта на тези, върху които ръцете й работят, за да изтъче перфектно желаното тяло. А с брат й бих внимавал дори повече. 


Знаете ли, кое ми липсваше? Малко повече плътност и присъствие в образа на Господарят на Остриетата. Той се носеше през страниците като призрак, който само напомня за зловещото си и могъщо присъствие, но като че ли действието щеше да се развие по същия начин и без да знаем за съществуването му. С изключение на един детайл, който ще се окаже важен за бъдещата история. надявам се, това да осмисли идеята на автора в ретроспекция.

Като казвам, че тази книга е "странна", нямам предвид самата история, нито героите, нито идеята й. Говоря за резултата от тази съвкупност. В нея се преплитат моменти на брутална жестокост и сладникава мечтателност, каквито по принцип не бих си представила, че е възможно да съществуват между две корици заедно. Но ето ги - факт. Има пословична доверчивост и чудовищна безскрупулност. Лековат заразителен хумор и смразяващ кръвта ужас се изливат между страниците като течности с различна плътност. Ала вместо да се отделят една от друга, те превръщат историята в осеян със звезди и взривове мрачен космос, който ще ви погълне всецяло.
Така се чувствах в началото, така се чувствах в края на книгата. Така се чувствам и сега. Мнението ми не се е променило, но не бих го отчела като минус. А по-скоро като нещо много интригуващо.

Не съм нетърпелива да започна следващата книга от поредицата - "Божигроб". Езикът на Джей Кристофф натежава в "Нивганощ" и усещам нужда да открехна всички воали, които спусна над мен, потапяйки ме в мрачното си въображение,  да изплувам на повърхността преди отново да се гмурна в неговия свят. Но пък сега съм още по-заинтересована от една друга поредица - "Illuminae"


Няма коментари:

Публикуване на коментар