Това е една малка книжка с много тежки думи в нея. Ще ви отнеме десет минути да я прочетете и дълги години да я помните, да се връщате към нея, да сравнявате думите, да ги обмисляте и може би дори да промените нещо. Надявам се.Тази книга е изповед и призив едновременно. Тя е оголване до кокал, до костен мозък, излагане на показ. Тя е смелост и страх в едно.
Не знам кое е по-ужасяващо. Връхлитащите спомени за онези отминали дни изпълнени с болка, срам, унижения и безусловен страх, бликащ от очите на едно дете, което разбира че се случва нещо кошмарно, но не знае как да обработи тази информация, не знае как да постъпи, защото е само едно малко беззащитно същество, защото е напълно лишено от социалната памет на обществото и от възможността някой да го изведе от този лабиринт на ужасите. Или всичко, което ти коства да застанеш през цял свят с оголена душа и да кажеш всичко - да признаеш страха, да признаеш болката, да признаеш депресията, да признаеш...всичко.
Задушавам се от мисълта, колко стотици, хиляди хора премълчават от срам да признаят, че са сгрешили, че са сломени, че са пречупени, от умора, от безразличие, от страх този кошмар да не те смаже още един път, за последен път. Мълчат от срам, защото е срамно другите да научат какво се случва зад стените на дома ти, срамно е да научат кой е причинил синините.
"Не казвай на никого,че баща ти ни бие,
защото ще помислят,че заслужаваме.И аз мълчах, мамичко."
Има толкова много нюанси в тази болка, че ми се повръща.
Съжалявам, това няма да е красив и поетичен текст, но и зад тези две корици няма нищо красиво. Макар и подредени в мелодични редове, думите крещят от ужас и сломеност.
Тази книга е едновременно идеалната метафора и голата истина за домашното насилие и всички последствия от него. Тя започва без увод, без да подготвя за грубостта, която ще се излее секунди след това по белите листове. Така започва и реалността, без предупреждение, без възможност да се защитиш. Хваща те неподготвен и те удря през лицето с всичка сила, завърта ти главата и се удряш в стената. След това си зашеметен, опитваш се да осъзнаеш какво се е случило току що. Имало ли е признаци, че всичко ще стигне до тук или не? Няма значение. Вече си нагазил в дълбоките води.
Тя е рязка и откровена. Не знам колко точно сила и смелост се иска да изпишеш тези думи по белите листа. Да се върнеш там, откъдето не си си тръгвал никога. Да си спомниш неща, които никога не си забравял. Да изречеш, неизречимото. Да отвориш раните, които никога не са зараснали и да предизвикаш хората да ги отгледат. Да говорят за тях.
„Добре дошъл, Ужас,че някой ще прочете това
и ще види колко струваш.“
Насилието у нас е мръсна дума и неудобна тема. Когато заговориш за насилие,хората се чувстват неудобно и странят от темата. Говори се за насилието в статистика и клюки, но хората бързат да си запушат ушите за крясъците в съседния апартамент. Защото не е тяхна работа. От страх да не влошат нещата. "Втора кожа" говори. Оголила е раната и ни предизвиква да погледнем, да почустваме, да говорим, да бъдем част от решението, а не от проблема.
Казвам тези думи като човек, който никога не е бил част от този кошмарен кръговрат, като човек, който е толкова далеч психически и физически от агресията и насилието, че не мога да кажа, че разбирам истински тази болка. Казвам го и като майка. Дори мисълта, че подобен ужас би могъл да съществува. да бъде причинен на човек, с когото те е обвърза чувството на обич, ме смазва. Не го разбирам. Не си затварям очите, знам, че съществува, знам, че се случва твърде често, но не го разбирам. Разбирам на какво се дължи тази жестокост в по-голямата част от случаите, виждам логиката зад всичко това. Но не разбирам неспособността на тези хора да удържат агресивността си, да се научат да я овладяват. Разбирам логиката зад това държание, но не мога да го оправдая. И никой не бива да го прави. Монетата винаги има две страни, но това не е оправдание да причиниш на друго живо същество болка, да го унижиш, да го обидиш, да излееш гнева си върху него, да го унищожиш. За такива действия и думи, прошка няма.
"Втора кожа" повдига мълчаливата завеса спусната над жертвите на насилие, тя съблича и втората си кожа, за да остане по мускули и сухожилия, по кокали, където си личи всяка една синина то тялото, ума и душата, останала от годините системен тормоз. "Втора кожа" протяга съпричастна ръка, готова да сподели своята и чуждата болка, най-накрая готова да потърси опора и път към прошката. Защото нищо не е просто черно и бяло. Заедно с омразата и страха, по мъничко тлее и надеждата, желанието за прошка, защото там е имало и все още има зрънце обич.
"Втора кожа" е нож и плът едновременно. Аутопсия. Прощално писмо. И протегната ръка. Да я поемем.
Никой не бива да си затваря очите. Да подминава. Да се прави, че не е чул. Страхът, че никой няма да поеме протегната ти за помощ ръка, че ще се осъдят, че ще останеш глас в пустиня, самотен и нечут, е горивото на задълбочаващата се депресия.
Да я поемем. За да протегнат повече хора ръка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар