вторник, 11 юни 2019 г.

Кралство на пепелта - Сара Дж. Маас (Ревю)

Тази книга беше началото на края. И сега когато затворих и последната страница, имам усещането, че една цяла епоха във въображението ми затвори своите врати. Завинаги.
Знам, че се повтарям, но не знам как иначе да го кажа.
Когато четеш някоя любима поредица, когато си прекарал няколко години с нейните герои. Плакал си с тях, боляло те е, смял си се на шегите им, нахъсвал си се с техния дух...и изведнъж дойде моментът, в който отвориш първата страница на последната книга, си даваш ясно сметка за предстоящата раздяла.
Знам, че звуча много драматично. Мисля, че все още ми държи влага от патоса, с който обича да се появява Елин. :)

Купих си съвсем случайно "Стъкленият трон" през 2012 година от щанда с нови книги в Orange Center-а до офиса. Купих си я заради корицата, съвсем повърхностно решение от моя страна. И още с първите страници знаех, че ще чета всичко излязло под ръката на Сара Дж. Маас, защото тя умее да плете думите като фина и здрава рибарска мрежа, която те вкопчва в себе си.


"Кралство на пепелта" я чаках като топъл хляб. И в момента, в който Егмонт отвориха предварителните поръчки, вече бях натиснала бутона "Поръчай". И макар че се постарах да не я поглъщам на един дъх и въпреки обема й, тя неусетно изтече през мен.

Селена измина дълъг път или по-скоро началото му. Дългият път измина Елин.От асасин, през шампион, ученик и беглец до кралица, войн и вречена.
В края на "Империя на бури" останахме там на онзи плаж, където Елин се предаде, за да спаси Елида. И всичко се разпадна. Едион остана излъган, Лизандра пое тежката за дача да се преструва на нещо, което не е, Лоркан предаде Елида, а Роуан осъзна какво се случва, когато вече беше твърде късно. Светът се срути под краката на всички им. Пъклените планове на врага достигнаха своята цел и борбата започна да изглежда наистина обречена. Ето, в това състояния ме остави Сара Дж. Маас цели две години. Цели две години.

Когато видях, че "Кулата на Зората" ще бъде ситуирана само върху Каол и че останала част от историята е в изчакване, направо откачих. Знам, че този ход беше нужен, защото се превърна в ключова развръзка в последната книга, но това не ме накара да се чувствам по-добре и на йота. И сега, когато отново се потопих в целостта на този свят, го усетих като завръщане у дома.

Сара Дж. Маас несъмнено умее да бъде жестока. И умее да дълбае дълбоко във всичко. В раните, в характера, в омразата и любовта, в мъченията и триумфа. Наистина внушително количество страници прелистих, докато Елин бе в плен. И нямаше свян в изграждането на нейния кошмар, нямаше колебание по отношение на читателската аудитория и дали това би било подходящо за тази или онази възрастова група. Тя просто се отприщи. И доведе Елин до ръба. Физически и психически. Винаги съм уважавала у писателите умението да пречупват собствените си герои.

И докато Елин се задушаваше от миризмата на собствените си кръв и страх, съдбата на останалите герои бе не по-лека. Едион, начело на Гибелния легион и малкото терасенска войска, която успя да събере Елин преди всичко да отиде по дяволите на онзи плаж, брани със зъби и нокти границата на дома си. Но моратските армии са многобройни, силни и безпощадни. В редиците им се крият зверове, каквито младият пълководец не си е и представял, че може да съществуват. Редом с него се бие и хамелеонката в облика си на уивърн, разкъсвайки редиците на врага като неуязвим призрак. Но това се оказва крайно недостатъчно. Мъжете умират, а Гибелният легион е принуден да отстъпва град след град, да бяга и да се моли врагът да не го застигне толкова бързо, да му даде поне минута покой. Но напразно. Всяка следваща битка е все по-изтощителна, по-обезкуражаваща, по-разкъсваща и безпощадна. А силите на всички са отвъд ръба на възможностите им вече.

Каол и Ирен също застанаха на ръба на пропастта в отчаян опит да спасят Аниел. Макар и с хаганската армия зад гърба си. А Каол се изправи отново пред баща си след толкова години. Но ощепо-епичен беше сблъсъкът на Ирен със стария Лорд Уестфолд. Дори и сега лукавата усмивка се плъзга по устните ми, като се спомня. 

Роуан, Лоркан, Пумата и Елида кръстосваха земите, уплашени, че няма да открият Елин навреме или пък изобщо някога. Дори и разделени връзката между двамата вречени беше изпепеляваща. Обожавам начинът, по който Сара Дж. Маас предизвиква героите си да се влюбят и обрекат завинаги един на друг - вълнуващо, закачливо, напрегнато и някак без излишна лиготия, но никак лесно.  Думите са обрани, действията красноречиви. Без заобикалки, чисти, сурови, неприкрити, примесени с омраза , вина и отчаяние, каквито са в действителност. Нищо не е само черно или само бяло.

А Дориан и Манон...Те като че ли бяха любимата ми двойка. При тях двамата бе най-силна трансформацията. В началото бяха пълна противоположност един на друг. Дориан беше вятърничав, лекомислен флиртаджия, чийто образ с всяка следваща книга потъмняваше все повече и повече. За разлика от кръвожадната Манон, която извървя обратно пътя към човечността, достойнството и дълга, макар и дълго време да смяташе тези качества за слабост. За да се превърнат накрая и двамата в достойни водачи на своите народи.

И въпреки вътрешната борба на всеки от героите най-вече със самия себе си, Сара Дж. маас не измести фокуса от основния конфликт - войната с валгите.
Човешките земи гъмжат от моратската сган. И човешките и елфическите армии едва удържат напора. Губят битка след битка, но хората не спират, не се предават. Приели са съдбата си, приели са смъртта. Решили са твърдо, че ще се бият до последния си дъх, докато ръката им все още може да вдигне меча и да посича врага. Че ще се превърнат в щит за своите другари, когато дойде техния ред да легнат в земята. Тази самоотверженост няма как да не си проправи път до вас. Заразителна е.

Шест книги назад Сара Дж маас гради и създава, за да разгърне потенциала на своята история в последната книга с пълен размах, за да обвърже всичко и да го превърне в едно легендарно изживяване.
Не бих добавила нищо, не бих променила нищо. Балансът между драма, динамика и мащаб бе изключително добър. Сара Дж. Маас не бяга от конфликт, но трябва да й призная, че в тази финална книга надмина себе си. Поне що се отнася до изграждането на бойните сцени - тяхната интензивност, мащаб и сила. Цялата книга бе една огромна разпокъсана и наистина внушителна битка, като разкъсан мускул, който не спира да се стяга и отпуска въпреки шуртящата кръв.

Обичам думите на тази авторка. Макар да пише в развлекателен жанр, това не променя факта, че думите й достигат до хората и се впечатват в  ума им. Не мога да забравя книгите й. Не мога да забравя усещането и удоволствието, което ми носят, докато ги чета. Не съм сигурна, че емоциите ми са били някога такава рулетка. Изплаках си очите, стисках юмруци и се смях от сърце на висок глас и с пълно гърло. Когато раниха Лизандра и Едион прещрака...само една единствена сцена ме е карала да се чувствам така досега - когато умря войникът-монах в "Заклинание на светлина" от Шуаб, когато антари си даде сметка за силата на тази загуба. Сякаш моето сърце се разкъса. И тогава. И сега. Не знам, може би наистина се скъса мъничко, защото все още усещам дълбокия тътен, който притискаше гръдния ми кош.
...
Знаете ли, всеки път, когато прочета нещо красиво, ми се иска да ви предам това усещане с думите си. Но сега като чета написаното, май не ми се получава особено добре.
Затова ще завършва съвсем банално. Ще ми липсва този свят. Ще ми липсва очакването на нова книга от поредицата, както стаявах дъх досега година след година. Ще ми липсва силната, самоотвержена, непокорна и несломима Елин, ще ми липсва сарказма й, ще ми липсва прекрасната метаморфорза на всеки един от тези характери, които опознах и обикнах през годините.




Няма коментари:

Публикуване на коментар