сряда, 26 юни 2019 г.

"Берлинска любовна песен" - Сара Матиас

Това е една от онези книги, които знаеш, че ще ти разбият сърцето още преди да си ги започнал Но нямаш представа колко много ще боли, докато не се сблъскаш със суровата жестокост и спонтанната човещина. Знаеш как ще свърши тази песен, последните акорди са заседнали в гърлото ти още преди да си чул първите, но дори и така не можеш да спреш.

"Изведнъж ми стана съвсем ясно какво имаха предвид поетите, като казваха, че сърцето може да бъде разбито. Усетих моето да се раздробява в гърдите ми на грозни назъбени фрагменти и после - пронизващата болка от късовете, остра като смъртта и студена като лед"

Годината е.... , тъкмо е вдигнат монумента в памет на всички цигани загинали по време на Холокоста в парка Тиъргартен в Берлин и Макс със сетни сили слиза в мазето, за да вземе в ръце отново своята кутия на Пандора. Кутия, в която е прибрал всичките си демони, всичките си спомени - най-красивите и най-ужасяващите. Всичките му спомени за Лили  - прекрасната циганка, която влезе в сърцето му и открадна завинаги способността му да бъде безразличен към света.

Макс и Лили се запознават  в навечерието на Втората световна война. Идеите на Хитлер вече са достигнали дълбоко в идеологията на Германия и насъбралата се власт в ръцете му започва да пуска своите пипала сред населението, за да изпълни тези идеи - да изчисти Германия от нечистите раси. Заявките за жестоките мерки, които предстои да влязат в сила вече са на лице, но хората все си затварят очите за тези неща. По-лесно е, по-удобно е, по-безопасно е.

"В товарното депо вдясно от гората е спрял влак със седем вагона за добитък и мъже, жени и деца се товарят грубо на него. Носят жълти звезди и етикети с номера. Някои мъже са грабнали отоплителни печки, а жените стискат шевни машини и възглавници. Изглеждат бледи, уплашени и изморени. Очите им са обрамчени в червено. Мъжете са се прегърбили като гарвани, а опърпаните им палта плющят на вятъра. Децата плачат. Влакът трака и пухти нетърпеливо, изпуска облаци пара в мразовития въздух."

Преструват се, че не са ги видели, че лъжите, които им разказват войниците са истина. Защото е по-лесно да си легнеш с чиста съвест, когато ти предлагат удобно извинение да измиеш ръцете си, когато обявят истината за национално предателство, какво друго ти остава освен да затвориш очи и да се съгласиш. И  насред всичкия този ужас, разцъфва една любов. Пролетно цвете насред поляна осеяна с трупове. Всяка една прашинка на вселената е против любовта между Лили и Макс. Това е обречена любов, дори да нямаше война, няма абсолютно никакъв начин те да бъдат щастливи заедно. Лили е циганка, а тяхната общност е много силна, много покровителствена и много затворена. А Лили не би могла никога да живее като прокудена, като предател, далеч от своето семейство и да бъде щастлива. Рано или късно този влак, щеше да излезе от релсите. Но въпреки всичко, въпреки ужаса, страха и кошмарите, които ги заобикалят, въпреки напрежението и зловещото очакване да се случи нещо наистина ужасно, разцъфва една любов  - красива, нежна като пролетен цвят, всеотдайна, забранена и толкова сладка. Една любов между циганка и германско момче.
С всеки дъх, който те поемат един от друг, усещам клина, който вече се притиска към гърдите им, заплашващ да ги прониже и унищожи. Знам, че ще се случи нещо лошо, най-лошото. Знам, че ще се случи по-ужасяващ начин и въпреки това сърцето ми пее за всеки миг, в който Лили и Макс са щастливи. Въпреки вихрушката, която се задава,  в душата ми грее слънце и преливам щастие.
Но буреносните облаци се струпват бързо и помитат щастието на двамата влюбени. Лили е изпратена в първия си концентрационен лагер заедно с цялото си семейство. Макс разказва нейната история. За глада, за страха, за съпричастността, за мъченията, за жестокостта. Но нищо не смачква така човек, както осъзнаването на факта, че животът вече не е ценност, че не те смятат за човек, че за тях си  нищо повече от нищожен плъх, който трябва да бъде смачкан с обувка, за да не разпространява заразата, за да не се размножи. осъзнаването, че вече не си третиран като човешко същество, нито дори като животно, когато години наред ти втълпяват в главата, че ти си просто мръсотия по нечия подметка и трябва да бъдеш унищожен. А точката на пречупване идва, когато спреш да се надяваш, когато спреш да се бориш и се примириш. Тогава настъпва краят. Когато приемеш, че е по-лесно да бъдеш просто мръсотия по нечия обувка, а не човешко същество, изпитващо съпричастност и вяра.

Толкова много нюанса има в тази история и нямам предвид само военните условия, които подлагат хората на нечовешки изпитания. Говоря за чисто социални нюанси, за обичаите на циганската общност, за възприятието за жената в една и другата култура, за вътрешно семейните връзки, които обтягат отношенията, но и са единствената ти подкрепа понякога, за обвинението и прошката в един свят, където човешките ценностите са изместени, сбутани в ъгъла и пребити.

Не мога да опиша, няма и да опитвам. Ще усетите всяка една разцветка в думите на Сара Матиас. Ще доловите болката в гласа й, ще усетите, че тя преживява заедно с вас всеки път тази книга. Ще усетите, как я е изтръгнала от себе си, как се е чувствала разкъсана и как е опитала да зашие и излекува раните на един обезобразен свят.
Прекрасна е и ужасяваща. Разкошна!




Няма коментари:

Публикуване на коментар