"Татуировчикът на Аушвиц" - Хедър Морис (Ревю)

Заглавие: "Татуировчикът на Аушвиц"
Автор: Хедър Морис
Издателство: Рива
Превод: Маргарита Дограмаджян
Брой страници: 244
Година: 2019


Оказа се, че да пиша за "Татуировчикът на Аушвиц" е много по-трудно, отколкото очаквах. Натрупала съм вече пет чернови, които не улавят и на йота емоциите, които тази книга буди в мен. Да не споменавам, че няма и една довършена чернова, защото още в началото, когато подмина увода и пристъпя към същиснакта част, изглежда блокирам тотално.
И сега драсканиците ми са на път да отидат по дяволите....Продължавам да се блъскам в стена на края на задънена улица.

Това е историята на Лали - словак, еврейн, концлагерист. Или по-точно историята на Лали и Гита, защото както и да го погледна това е една любовна история, нищо, че в нея се говори повече за смъртта, страха и ужаса, отколкото за любовта.

Животът на Лали в един от лагерите на Аушвиц започва като този на всеки друг затворник - в общите бараки, с мизерна дажба, къртовски труд и в потресаващи условия за живот. Оцеляване на прага на смъртта. Но за разлика от мнозина, Лали е добре образован, притежава отлично чувство за време и такт. Лали знае кога може да си позволи да отговори и кога не. И едно наистина безценно нещо - Лали все още притежава своята човечност.

"Който спасява един, спасява целия свят."

Тази човещита събира и обединява хората около него. Тази човещина спасява живота му, когато другарите му от цялата барака го пазят и отделят от и без това оскъдните си залъци, за да му помогнат да оздравее. Тази човещина го запознава с татуировчикът на Аушвиц. И го превръща в негов чирак.
Когато известно време след това Лали сам заема позицията на татуировчик на Аушвиц, нещата коренно се променят. Той вече не е подчинен на капото, нито на управата на лагера.С този пост Лали се превръща в част от Политическия отдел на СС.

Ако попиташ германците, да бъдеш татуировчикът е чест, каквато никой еврей не заслужава. Ако попиташ лагеристите, да бъдеш татуировчикът е предателство, каквото никой не иска да извърши.
И все пак някой трябва да върши тази работа. Ако не е Лали, ще е друг. А в лагерите на смъртта правиш, каквото е необходимо, за да оцелееш. Всичко в името на живота, каквото и да ти коства това. Докато не се предаваш, имаш шанс, имаш път и надежда.

Лали се превръща в кръвоносен съд за лагера до степен, в която в кръвообращението са включени както лагеристи, платени работници, капо, надзиратели, дори някои по-висши офицери. Когато не татуира номера върху ръцете на новопристигналите, Лали снабдява целия лагер с желаните стоки. Така младият мъж се запознава за пръв път с Гита -  татуирайки ръката й. И така се превръща в дилърът на лагера, благодарение на приятелките на Гита.

Любовта между двамата лагеристи е дълбока и отчаяна, каквато може да се роди само в условията на безусловно страдание, на абсолютна безнадеждност. Тази любов цъфти и цъфти все по-силна с всеки изминал ден, напук на целия лагер, на всички нацисти, напук на смъртта, страха и ужаса, които пълзят в сърцата им всеки миг.

Едничкото красиво нещо в тази история е човещината, всичко останало е мрак, насилие, унижения, потисничество, смърт и бруталност. Вярвам, че затова и Хедър Морис е избрала да разкаже историята на Лали и Гита именно толкова дистанцирано. (Затова има и още една причина, но нея ще я разберете в края на книгата.)

Многизна обвиниха авторката, че е написата тази истприя сухо, скучно и бездарно. Но аз симпатизирам на този телеграфен стил, който Хедър Морис е избрала. Не е лесно да разказжете такава история, да вложите душата и сърцето си в тях и все пак да се съхраните. Невъзможно е да останете безучастни. Но написани така думите, създават сякаш една тънка предпазна стена, която поне малко успява да ви опази от урагана, който безмилостно вилне отвъд нея.

Това е една от онези смазващи истории, които изцеждат от теб и последната капчица живец. Притискат те в миризливата помия, припомняйки ти, че също толкова лесно утре ти самият можеш да си на мястото на Лали или Гита, затворен зад бодливата тел, по която тече ток. Да живееш в ежедневен ужас, дали няма да се превърнеш в следващото опитно заейче за експериментите на лагерния доктор. Дали няма да умреш от глад? Дали няма просто да паднеш на земята от изтощение без да си способен повече да с изправиш? Дали няма да се пречупиш и да намериш начин сам да сложиш край на този ад? Дали няма просто така да те убият за развлечение? Дали...

Но тази история ме изненада. Изненадаа ме особено в края си. И това като че ли я направи още по-горчива. И заби бодливите й тръни още по-дълбоко в сърцето ми, до степен, в която ако си позволя да ги изтръгна, ще умра от кръвозагуба.
А това, което истински смразява кръвта ми, докато чета е знанието, че историята на Гира и Лали е истинска. Нито една книга за концентрационните лагери не е лека за четене, но като си с ясното съзнание, че това, което четеш не е художествена измислица а биографична история, тежестта заплашва да те смаже.

Знам, че може би и вие като мен страните малко от книги, които се появяват в интернет пространството на всеки втори клик, но не забравяйте, че понякога има причина за това. И че докато не опитате сами, няма да разберете, коя от двете истини важи за вас. Така че дори и да ви е писнало да гледате мнения и коментари за "Татуировчикът на Аушвиц", вземете и я прочетете. В нея ще откриете още много неща под повърхността на историята за лагерите на смъртта. Тази книга ми даде една друга гледна точка, за която не бях помисляла преди. Често в такива книги ще срещнете думите "Направих каквото трябва, за да оцелея", но това обикновено означава или действия породени от крайно унизителните и мизерни условия, в които лагеристите са били принуждавани да живеят, или персонификация на злото у хора, които до вчера са били мачкани и душевно изтребвани, а днес получават мъничко власт, която ги превръща в чудовища. От страх, да не попаднат отново от другата страна на камшика.

Но тази история ми показа един образ, който не бях срещала преди. Образът на Лали, който изпитва ежедневна вина, заради това, че наранява собствените си хора. Който ежедневно изпитва страх, дали няма да го заплюят в лицето. Но въпреки всичко той татуира ръцете на еврейте и циганите доброволно. Има избор. Може и да не бъде татуировчикът на Аущшвиц, но въпреки това избира да е.  Дали биха могли да му простят това, което върши, за да оцелее? Дали би могъл да си прости сам? И какво му коства този избор... на него, на Гита, на красивата Силка, на всяка една от тези нещастни души, изгнили там?

Знаете ли, има някои книги, които просто няма нужда да бъдат написани красиво. Защото са истина. А Историята е жестока и безскрупулна. Тя не използва красив език, а кръв и власт, за да разкаже паметта си. 


 Надявам се, да видим на български и книгата за Силка, за която като си помисля дори, ме побиват тръпки. И въпреки това или точно заради това, се надявам.