Днес Кралят има рожден ден. Желая на него, а и на себе си да е здрав, за да продължавам да чета негови книги. Не съм планирала този пост да излезе днес, но снощи прелистих последните страници от 1922. Това е една кратка и толкова типична за него новела. Освен това открих книга на Кинг, в която главният герой не е писател, нито учител по английски език, а действието не се развива в Мейн (нито в Касъл Рок). Изненадааааа!
Следващите редове вероятно няма да бъдат дълги, нито много бройни. Новелата е кратка и като страници и като времеви интервал, който обхваща.
Това е изповедта на един мъж, баща, съпруг и фермер, пълно и съкрушиутелно признание на ужасните престъпления, извършени от него. Не знам кое смразява кръвта ми повече - идеята, че човек е способен с тази подробност, прецизност, дистанцираност и дори насмешка да разкаже подобна история или идеята, че човек е способен да събере смелост и да признае всички тези деяния. Тази история не е писана по истински случай, но е вдъхновена от реални събития.
"1922" ми напомня на "Долорес", която тръгна по същата пътека. Обстоятелствата и детайлите, разбира се, бяха различни, но начинът, по който подходи Кинг към историята е доста сходен.
Уилфред Джеймс е фермер. Нещо повече. Той иска да бъде фермер, той обича земята, обича да се грижи за животните, обича да управлява и развива фермата си. Обича това забравено от Бога място в Небраска, от което трябва да караш твърде дълго през сухата, прашна и гореща пустиня, за да стигнеш до първото цивилизовано населено място. Ако има изобщо начин да изчезнеш без света да научи за това или да ти се размине за убийство, то това е мястото.
И Уилф не е сам. Той има съпруга - забележителната, пиперлива Арлет и син - малкия, мълчалив и залухав Хенри ( или както го нарича баща му - Ханк).
Винаги съм си представяла Арлет облечена в скандално червено, с начервени устни, бледа кожа и винаги подредена коса. Като жена, която просто няма как повече да изпъква от околния селскостопански пейзаж. Може би аналогията с името свърши доста голяма работа за тази представа. Но тази моя представа не е особено далеч от истината. Арлет е градско момиче или поне иска да бъде. И когато наследява огромен парцел земя, това желание започва да става все по-реално. Арлет иска да продаде парцела на един от големите индустриалци в района. Но за Уилф това е равносилно на смърт. Във всеки един смисъл на думата. И докато техните караници, скандали и заплахи изглеждат съвсем нормално и обичайно за едно средностатистическо американско семейство (а това е може би един от най-плашещите фактори), когато моментът за действие настъпва, изведнъж читателя си дава сметка колко тънка е границата между живота и смъртта.
Уилф решава, че ще убие жена си. И с това ще реши поземления си проблем. Ала в едно малко домакинство с ежедневеието на фермерския живот, това няма как да се случи без всички членове на семейството да участват. И тук идва най-ужасната част от всичко. Онази част, което накара ръцете ми да изтръпнат докато чета. На Уилф ще му се наложи да замеси собственото си дете, детето, което Арлет е носила девет месеца, заради което е минала през ад от болка, тяхното дете в заговора за убийството на собствената му майка.
Манипулацията успява. Ханк е убеден, че това е единственият начин да запазят фермата си, да останат да живеят в тази забравена от света земя, за да бъде близо до своята любима - примерната Шанън.
Всичко е планирано. Уилф е обмислим всеки детайл, планирал е вечерта до минутка. Обмислил е всички възможни изходи. И се е подготвил напълно. Или поне за човек, който никога не е убивал и няма някакъв опит. И нищо не протича според плана му. Сцената е грозна, изпълнена с "карантии" и много уморителна. Към края чак на мен ми се прииска Арлет вече наистина да е мъртва, за да се приключи с това мъчение. Мисля, че само Кинг може да постигне този ефект. Заради което отново: Нека е жив и здрав!
Всичко започва да се обърква още от мига, в който Уилф съставя план. Всичко отива по дяволите. Планът не протича плавно, дори не следва точките от дневния ред. Всичко излиза извън контрол. А това, което следва, е дори още по-мъчително - чистенето, прикриването на следите, репетирането на ролите и репликите.
Кинг както винаги има свой уникален поглед над нещата. Ясно беше, че Ханк и Уилф ще се сблъскат с последствията от своето деяние, че призракът на Арлет (гузната им съвест) ще ги преследва, ще ги побърква, ще ги съсипва. Но нищо не беше така, както си го представях. Кинг не изпадна в мелодраматичност, нямаше последвали излияния на чувства, признания, плач, прегръдки, подкрепа и омраза. Или по-точно имаше ги - но те бяха добре прикрити от различни епизоди - плъховете, вярната армия на Арлет, които ще преследват Уилф до сетния му час, епизода с кравата, заема от банката, посещенията на шерифа, потъмняването във връзката на Ханк и Шанън. Но това няма как да ви го опиша, трябва да се прочете, за да се усетят нюансите.
През цялото време разделях мислено действието на две части. Убийството и всички свързани нишки с последствията от това деяние и връзката между Хенри и Шанън. Тяхната история малко ми напомня на Телма и Луиз, ала не мога да измия горчивия привкус, който остави в мен. Хенри е момче, което все още не е психически готово да се справи в подобен товар. Не знам, дали изобщо някога човек става готов за подобно нещо, освен ако не е психопат. Но знам, че със сигурност неговата възраст доутежнява ситуацията. Това са години, в които човек търси себе си, своята индивидуалност, в които се изгражда като личност, като ценности, като светоглед. А участието в убийството на собствената ти майка със сигурност не влиза в графата полезни извънкласни дейности.
Както винаги Кинг рови на дълбоко психологическо ниво и прави пълна дисекция на едно престъпление - планирано, изпълнено, объркало се по всеки възможен начин и как това разбива живота на участващите в него.
И пак както винаги поднася края на историята още в средата на книгата. Но това не прави края по-малко интересен. Нито очакването по-малко напрегнато. Единственото, което се променя е тежестта на случилото се. Кинг позволява на читателя да огледа това престъпление от всеки ъгъл, дори този на жертвата. Няма как тази история да не те жегне по един или друг начин. Героите му винаги са толкова обикновени, толкова реални и живи, че е трудно човек да не припознае в тях част от своето ежедневие и собствено семейство. А това прави нещата още по-зловещи, защото човек си дава сметка, че не е толкова далеч от тази реалност. Лесно е да се дистанцираме и да кажем "Аз не съм човек, който бих убил половинката си за парче земя", ала тогава започват да изскачат дребните детайли от живота на семейната двойка, малките ритуали, които съпътстват собствения ни живот. И тогава в един момент човек си дава сметка, че не е толкова различен от Уилф и това, че не е прекрачил границата и заявява, че никога няма да я прекрачи, не означава чак толкова много.
Кинг си е Кинг. Не знам как един писател придобива това умение или просто се ражда с него, но Кинг знае точно кои струни да опъне, точно колко да ги опъне и в коя октава, за да усети човекът от другата страна на книгата вибрациите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар