"От кръв и пепел" - Дженифър Л. Арментраут (Ревю)

 

Заглавие: "От кръв и пепел"

Автор: Дженифър Л. Арментраут

Издателство: Егмонт

Превод: Цветелина Тенекеджиева

 

Брой страници: 560

Година: 2021

 

Може би познавате Дженифър Л. Арментраут като автор от поредицата й "Лукс". Аз не мога да кажа същото за себе си, въпреки че преди години започнах и дори прочетох първите три книги от въпросната поредица. Или поне така твърди Goodreads. А аз съм склонна да вярвам на машините повече отколкото на собствената си памет. Същата тази памет е съхранила много блед и незначителен спомен за "Лукс" като доста посредствена поредица.

Не такъв е случаят с "От кръв и пепел". Не знам, дали Дженифър Л. Арментраут е израснала заедно с творчеството си. Или може би не уцелих правилния момент за "Лукс". Каквато и да е причината историята на Попи и Хоук ми хареса. Дотолква, че с нетърпение поръчвам тутакси и "Кралство на плът и огън".

Поръчах я съвсем небрежно заради отпуската си. Без особени очаквания. Четеше ми се нещо, което хем да ме разтовари, хем да ми създаде настроение. И я прочетох за две вечери. Което  беше доста противопоказно, защото основната идея на това да не ходиш на работа, е да се наспиш. Но пък от друга страна, кога иначе може да си позволи човек да чете досред нощите. 

И  тъй като в първата книга Дженифър Л. Арментраут обърна повече внимание на обстановката и въвеждането на героите и историята, ще се фокусирам върху Попи и Хоук. 

Попи, на галено от Пенелъфи е по-добре позната като Девицата. Да бъде Девицата е нейният живот. Единственият, който познава. И не оsобено приятен. Девицата е свещена. И заради това няма право да разговаря с никого, да се обвързва, да се забавлява, да се учи, да има хоби, нито да показва лицето си. Животът на Девицата не й принадлежи, в пряк и преносен смисъл. До денят на нейното Възнесение, когато ще започне нова ера. Това не ви говори нищо сигурно. Няма проблем. И на мен все още нищо не ми говори. И както се оказа после не е проблем. Или поне според авторката. Абсолютната липса на яснота около Ритуала и смисъла на Възнасянето, е оправдана с един от ключовите обрати в края на книгата. Така че ако вече сте започнали, имайте търпение, дочетете си, няма да ви спойлвам. 

Попи обаче не е толкова безпомощна, колкото изглежда. Нито толкова покорна, колкото се очаква от нея да бъде. 

 

Двойнственият живот, който води, измъкванията от двореца, бойното обучение, тайничкото използване на дарбата й, всички тези малки бунтове са нейният отчаян опит да почувства поне за миг, че има някакъв контрол над собствения си живот. Тази борбеност и белезите, които Попи носи и продължава да получава успяват да компенсират донякъде факта, че образът й е доста захаросан. Попи е идеална, тя е красива, жертвоготовна, добра, мила, състрадателна, чистосърдечна и всякакви други суперлативи, каквито могат да ви дойдат на ум. Дотолкова, че чак е леко дразнещо как се самообвинява за някакви неща, върху които очевидно няма контрол, камо ли да носи вината. Но въпреки нарушения баланс в образа й, Попи е страхотен провокатор. Устата, саможива и пълна със саркастични отговори, които могат да ти стоплят сърцето и да разчупят самообладанието и на скала. Девицата си тежи на мястото. 

 

Това, което женската аудитория несъмнено ще оцени е Хоук. С изваяно тяло, тъмен поглед и усмивка, която не достига очите. Да живее клишето, изобщо не се оплаквам! :) И въпреки че играе от отбора на добрите, Хоук си е лошо момче от глава до пети. Той е чаровен, опасен, арогантен и много властен. Хоук и самодолната му усмивка разчупват образа на Попи, превръщат я в живо момиче с копнежи, терзания и объркани мисли. Свалят ореола на перфектната Попи и я увличат в своята игра, изплетена от неприкрит сарказъм и горещи думи. 

Дженифър Арментраут е майстор на непризнатата любов. На всички ни е ясно, че по някое време Хоук и Попи ще капитулират, но напрежението преди това те кара да си казваш "колкото по-късно, толкова по-добре". Признавам си, позавъртях малко очи на някои от най-захаросаните сцени, но и много се забавлявах. А и самият факт, че четох до малките часове на нощта е повече от показателен. 

Оставам с ясното усещане, че това беше просто уводът на една история, на която й предстои те първа да се разгърне в целия си мащаб. Така че започвам без да му мисля  втората книга "Кралство на плът и огън", която за мое огромно удоволствие вече е в кницарниците.