вторник, 11 септември 2018 г.

"Думи в тъмносиньо" гравирани в сърцето

След поредица от сериозни и обемни книги съвсем естествено идва ред на малките разтоварващи романчета. Те ми дават възможност да подредя в себе си всички натрупани емоции през изминалите месеци. Като глътка вода между две хубави наситени вина. 

"Думи в тъмносиньо" я заглеждам откакто е излязла. Преди години прочетох и другата книга на Кат Кроули "Graffity moon" и се надявах да видя пак нещо от нея на нашия пазар. Така че Оrange Books  ме изненадаха приятно с тази новина. 

Рейчъл е младо момиче на прага на съзряването, на което му се налага да порасне по-рано от своите връстници. Да се сблъска с едно от най-трудните за преодоляване неща  - загубата на близък човек и да намери пътят обратно нагоре към живота и усмивката си. 

Да си на осемнадесет години е една наистина прекрасна възраст. Вече си достатъчно голям, за да взимаш много от решенията в живота си сама. Предстоят ти толкова много избори, които да направиш, че няма как да не изпиташ вълнението от новата отговорност, от свободата, от това да направиш първата истинска стъпка в един нов свят - света на възрастните. И все пак все още не си нагазил в дълбоките води. Решенията макар и важни са едва в началото. Позволено ти е да правиш, колкото си искаш грешки, без това да те притеснява, защото пред теб има все още толкова много време, в което можеш да се вземеш в ръце и да ги поправиш. Това са години изпълнени с вълнение и планове. Време, в което загърбваш старото си гимназиално аз и ти предстои да покажеш добрите си страни на куп нови хора, сред които ще създадеш нови приятелства. 
Рейчъл е от онези благовесловени деца в гимназията, които всъщност имат добри приятели. Може и да не е сред силните на деня, ала има Хенри и Лола, които са винаги до нея. А какво по-лесно от това да се влюбиш в най-добрия си приятел. Особено на тази емоционална възраст. Когато Рейчъл се премества със семейството си в друг град, тя оставя едно писмо-признание на Хенри, в което излива чувствата си. Ала така и не получава отговор на него, просто едно съобщение преди да тръгне "Изчакай ме, успах се." Нито думичка за изповедта на сърцето й. 

И така Рейчъл се премества и заживява нов живот. Минават три години, в които тя намира нови приятели, нова любов и продължава напред. Три години, в които тя има най-стабилната опора на света - своя по-малък брат Кал. 
До денят, в който океанът й отнема Кал. Океанът, който и двамата с брат й обожават, й взема най-скъпото на този свят. 

Това е удар, след който никой не знае как да се изправи и отново да заживее. Не мога да отрека, че тази история достигна до мен. Аз имам сестра, която вероятно много от вас биха разбрали, колко силно обичам. И мисълта да я загубя един ден е достатъчна, за да ме пречупи, докато не чуя отново гласа й.

Рейчъл потъва. Потъва в болката, потъва в мислите, в чернотата, потъва в безжалостната буря на скръбта. И път нагоре няма. Път към брега, към онова сигурно място, където вирее усмивката. Единствено безцелно съществуване. 
Не се заблуждавайте. Рейчъл не е слаба. Не се е отказала. Тя съвсем ясно осъзнава, че трябва да намери сили да изпълзи от тази пропаст, че няма кой да я издърпа, ако сама не подаде ръка. Знае, че Земята няма да спре своя ход, защото Кал вече го няма. Знае, че трябва да продължи. Ала няма сили. Не я обвинявам. Аз също не бих имала.
Тя не се предава обаче. Заминава за родния си град, при своята леля Роуз, за която ми се иска Кат Кроули да бе разказала повече. Настъпило е времето, когато Рейчъл трябва да се опълчи и отново да вземе контрола в своите ръце. 
Емоционалната бъркотия става пълна, когато започва работа в книжарницата на своя стар приятел Хенри. Надали има нужда да ви казвам колко объркани са чувствата на всички герои в тази история. Нима нашите не бяха такива в онези години? Страх от отхвърляне, срам, унижение, адреналин, щастие на върха на крилата. Това е време, в което можех в рамките на две минути да избухна в съсипващ плач и неудържим смях.
 
Рейчъл трябва да се изправи срещу собствените си демони, да приеме емоциите си и да се научи да живее с тях, да си спомни какво е да се усмихваш, какво е да очакваш, да се надяваш, да си щастлив. Болката няма да отмине, няма и да намалее. Винаги ще е там, но тя не заема цялото пространство в човешкото сърце. Там има място и за обич, за радост и мечти. 
И ако това още не ви е убедило, че е това е една трогателна история, която заслужава своето място в сърцето ви, нека ви разкажа за това, което най-много обичам в тази книга. 
Това е библиотеката за писма. В книжарницата за книги втора употреба на семейството на Хенри има една малка библиотека за писма. Там сред станиците на всяка книга, ще откриете хиляди бележки, писма и послания от един човек за друг.  Тук има обяснения в любов, раздели, писма до отдавна отишли си от този свят близки, извинения или просто случайни послания от един непознат до друг. Има подчертани изречения и стихове, които могат да те открият в точния момент на точното място, за да подкосят краката ти. Тук има стотици истории. Тези страници пазят стотици животи, неизречени чувства и тайни, несподелени и споделени мечти.

Има нещо топло в книгите на Кат Кроули. Не помня вече детайли от "Graffity Moon", но си спомням любовта, която главната героиня влагаше в своето творчество. Спомням си усещането да виждам града през нейните очи, да чувствам под пръстите си нейните рисунки върху грапавата основа на бетона. Сега отново внася една прекрасна идея в историята, която разказва. Библиотеката за писма измъква тази книга от еднообразието на този жанр и стопля сърцето ми.


 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

"Принцеса на пепелта" се възражда

Доста се чудих, дали да пиша ревю за "Принцеса на пепелта". Все още не съм сигурна, че тези думи ще излязат от черновата. Но ако н...