вторник, 11 септември 2018 г.

"Думи в тъмносиньо" гравирани в сърцето

След поредица от сериозни и обемни книги съвсем естествено идва ред на малките разтоварващи романчета. Те ми дават възможност да подредя в себе си всички натрупани емоции през изминалите месеци. Като глътка вода между две хубави наситени вина. 

"Думи в тъмносиньо" я заглеждам откакто е излязла. Преди години прочетох и другата книга на Кат Кроули "Graffity moon" и се надявах да видя пак нещо от нея на нашия пазар. Така че Оrange Books  ме изненадаха приятно с тази новина. 

Рейчъл е младо момиче на прага на съзряването, на което му се налага да порасне по-рано от своите връстници. Да се сблъска с едно от най-трудните за преодоляване неща  - загубата на близък човек и да намери пътят обратно нагоре към живота и усмивката си. 

Да си на осемнадесет години е една наистина прекрасна възраст. Вече си достатъчно голям, за да взимаш много от решенията в живота си сама. Предстоят ти толкова много избори, които да направиш, че няма как да не изпиташ вълнението от новата отговорност, от свободата, от това да направиш първата истинска стъпка в един нов свят - света на възрастните. И все пак все още не си нагазил в дълбоките води. Решенията макар и важни са едва в началото. Позволено ти е да правиш, колкото си искаш грешки, без това да те притеснява, защото пред теб има все още толкова много време, в което можеш да се вземеш в ръце и да ги поправиш. Това са години изпълнени с вълнение и планове. Време, в което загърбваш старото си гимназиално аз и ти предстои да покажеш добрите си страни на куп нови хора, сред които ще създадеш нови приятелства. 
Рейчъл е от онези благовесловени деца в гимназията, които всъщност имат добри приятели. Може и да не е сред силните на деня, ала има Хенри и Лола, които са винаги до нея. А какво по-лесно от това да се влюбиш в най-добрия си приятел. Особено на тази емоционална възраст. Когато Рейчъл се премества със семейството си в друг град, тя оставя едно писмо-признание на Хенри, в което излива чувствата си. Ала така и не получава отговор на него, просто едно съобщение преди да тръгне "Изчакай ме, успах се." Нито думичка за изповедта на сърцето й. 

И така Рейчъл се премества и заживява нов живот. Минават три години, в които тя намира нови приятели, нова любов и продължава напред. Три години, в които тя има най-стабилната опора на света - своя по-малък брат Кал. 
До денят, в който океанът й отнема Кал. Океанът, който и двамата с брат й обожават, й взема най-скъпото на този свят. 

Това е удар, след който никой не знае как да се изправи и отново да заживее. Не мога да отрека, че тази история достигна до мен. Аз имам сестра, която вероятно много от вас биха разбрали, колко силно обичам. И мисълта да я загубя един ден е достатъчна, за да ме пречупи, докато не чуя отново гласа й.

Рейчъл потъва. Потъва в болката, потъва в мислите, в чернотата, потъва в безжалостната буря на скръбта. И път нагоре няма. Път към брега, към онова сигурно място, където вирее усмивката. Единствено безцелно съществуване. 
Не се заблуждавайте. Рейчъл не е слаба. Не се е отказала. Тя съвсем ясно осъзнава, че трябва да намери сили да изпълзи от тази пропаст, че няма кой да я издърпа, ако сама не подаде ръка. Знае, че Земята няма да спре своя ход, защото Кал вече го няма. Знае, че трябва да продължи. Ала няма сили. Не я обвинявам. Аз също не бих имала.
Тя не се предава обаче. Заминава за родния си град, при своята леля Роуз, за която ми се иска Кат Кроули да бе разказала повече. Настъпило е времето, когато Рейчъл трябва да се опълчи и отново да вземе контрола в своите ръце. 
Емоционалната бъркотия става пълна, когато започва работа в книжарницата на своя стар приятел Хенри. Надали има нужда да ви казвам колко объркани са чувствата на всички герои в тази история. Нима нашите не бяха такива в онези години? Страх от отхвърляне, срам, унижение, адреналин, щастие на върха на крилата. Това е време, в което можех в рамките на две минути да избухна в съсипващ плач и неудържим смях.
 
Рейчъл трябва да се изправи срещу собствените си демони, да приеме емоциите си и да се научи да живее с тях, да си спомни какво е да се усмихваш, какво е да очакваш, да се надяваш, да си щастлив. Болката няма да отмине, няма и да намалее. Винаги ще е там, но тя не заема цялото пространство в човешкото сърце. Там има място и за обич, за радост и мечти. 
И ако това още не ви е убедило, че е това е една трогателна история, която заслужава своето място в сърцето ви, нека ви разкажа за това, което най-много обичам в тази книга. 
Това е библиотеката за писма. В книжарницата за книги втора употреба на семейството на Хенри има една малка библиотека за писма. Там сред станиците на всяка книга, ще откриете хиляди бележки, писма и послания от един човек за друг.  Тук има обяснения в любов, раздели, писма до отдавна отишли си от този свят близки, извинения или просто случайни послания от един непознат до друг. Има подчертани изречения и стихове, които могат да те открият в точния момент на точното място, за да подкосят краката ти. Тук има стотици истории. Тези страници пазят стотици животи, неизречени чувства и тайни, несподелени и споделени мечти.

Има нещо топло в книгите на Кат Кроули. Не помня вече детайли от "Graffity Moon", но си спомням любовта, която главната героиня влагаше в своето творчество. Спомням си усещането да виждам града през нейните очи, да чувствам под пръстите си нейните рисунки върху грапавата основа на бетона. Сега отново внася една прекрасна идея в историята, която разказва. Библиотеката за писма измъква тази книга от еднообразието на този жанр и стопля сърцето ми.


 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Част от мен ще остане завинаги в "Лабиринтът на духовете"

"Ще се върнете ли някой ден в Барселона? Магьосница е тя, знаете ли? Влиза ти под кожата и никога не си тръгва..." Дълго време ...