понеделник, 10 септември 2018 г.

Пътят на "Заклеващият"

Отне ми почти година, за да дочета "Заклеващият". Обемът на хартиеното издание е сериозно предизвикателство за хора, на които им остава малко време за четене преди сън или докато пътуват. Още повече когато са маниаци и откачат, ако нещо нарани книгите им. Затова все пак се прежалих и четох електронно през повечето време.
Но Сандерсън си е Сандерсън, на екран или хартия историята, която разказва, те поглъща. Думите те обгръщат и повличат дълбоко в Пустинните равнини на Рошар. Трудно ми е да си спомня къде в историята завърши "Сияйни слова" и къде започна "Заклеващият". Така се чувствах и с "Пътят на кралете"

Сандерсън гради светове със замаха на опитен магьосник, чието бюро винаги е разхвърляно, ала трудът, който създава е подреден, логичен и толкова истински, че те превръща в част от този свят. Първоначално мислех, че книгите ще са три, водена на читателската си логика, която очевидно не струва. Нека ви разкажа защо. Макар Сандерсън да внесе пъстрота от персонажи действието продължава да се върти около трите ключови фигури - Далинар, Каладин и Шалан. В първата книга Сандерсън отдели едно добро количество глави, за да ни разкрие мрачните тайни от миналото на Каладин, във втората се фокусира върху Шалан, а сега в "Заклеващият" съвсем логично станахме свидетели на сенките, които тегнат в миналото на Далинар. Затова и някак инстинктивно очаквах завършек и когато не стигнах до такъв, осъзнах, че ни чакат още много томове от поредицата за "Летописите на Светлината". Новина, която може само да ме радва и да ме изправя малко на нокти, защото силно се надявам Сандерсън да успее да запази баланса в историята си и да си спести излишните локуми. Дори и така да е, това няма да ме спре да чета. Нито ако следващият том е 1500 страници. Но все пак предпочитам да не изпадаме в продължителни лирични отклонения.
Третата книга се фокусира върху Далинар. Осъзнал ролята си той обединява народите на Рошар, ала сега му предстои много по-трудна стъпка - да ги накара да работят заедно, да си вярват, да създадат коалиция, която ще им помогне да се преборят с този ад, който ги преследва. Това е нелека задача за самият него. Дипломацията и преговорите никога не са били неговата стихия. Далинар е свикнал да се изправя с оръжие в ръка срещу проблемите си. А сега се очаква от него да накара хората да повярват, че образа на Тоягата е останал някъде в миналото и на негово място е израснал един политик, който умело лавира между царедворските интриги.  

През това време, Каладин пътува към родното си място, за да предупреди родителите си за Вечната буря, която отново се задава с бърза скорост и грешна посока, готова да помете всичко по пътя си. И там попада в плен на новопробудените парши. Робите, които досега са мълчали безропотно и са изпълнявали заповедите на хората, сега се надигат. Ала истината е, че повечето от тях са обикновени хора, които просто искат да живеят спокойно, да взимат сами решения, да отглеждат децата си, без някой друг да се меси и да се разпорежда с живота им. Това поставя Каладин в нова морална дилема. Може ли той да се сражава срещу тези хора? Редно ли е? Сандерсън няма да го остави да се измъкне леко от този конфликт. Всъщност ще стовари този проблем върху всички. Подготвил е към края на книгата един много добър обрат в историята, който ще накара всекиго да се замисли отново за смисъла на правилно и грешно в личния морален кодекс на всеки персонаж и читател.  А това е линия,която очаквам да се разгърне по-мащабно в следващата книга. 

Шалан се учи да тъче илюзии от Светлина на бурята, създава образи, които да бъдат силни в ситуации, в които тя е слаба и ден след ден се изгубва сред тях. На Шалан й предстои да се изправи срещу себе си и да открие себе си. 
Ала врагът не чака. Врагът е чакал години наред, а сега Зло нашепва в Ритъма на Омразата и Войната. Обещава на своите марионетки свобода и господство. А Шалан е един от ключовете, които могат да се превърнат в мощни оръжия през тази война. Но затова първо трябва да приеме, преглътне и прости някои неща сама на себе си. И най-важното да повярва в собствените си сили. 

Сандерсън е отделил доста страници за дипломация и политически ходове, макар и малко дървени. Няма някоя мащабна политическа интрига, която да погълне всичко, освен действията на Варго. Но и малко са политическите фигури, които могат да създадат такава. Така че това изглежда като преднамерен замисъл. Далинар е войник, който се стреми с прямота и откритост да си спечели съюзници. Репутацията му на Тоягата, на убиец и безмилостен генерал го следва на всяка среща с всеки владетел, докато се опитва да изгради доверен мост за преговори помежду им. Мътните спомени, свързани с мъртвата съпруга на Далинар, започват бавно да се връщат. Шумът, който чува всеки път, когато някой спомене името й или нея бавно, но сигурно се разсейва. Видения, мъчителни и болезнени като реалността го спохождат, за да му напомнят какво е извършил и кой е бил. Минало, в което той не иска да се връща. Минало, в което се крие ключът от предстоящата битка със Зло.

Вероятно споменавам това всеки път, когато пиша за книга на Сандерсън, но не мога да подмина и този път. Умее да създава многопластови герои  - силни характери, интригуващи образи, натоварени с обременено минало, което създава доста крайности в чертите им в настоящето. Далинар е и винаги е бил достоен мъж, отдаден на дълга и честта си. Ала не винаги е използвал морално оправдани методи, за да постигне това, което е трябвало да бъде свършено. Понякога човек прави тежки избори, а след това трябва да се научи да живее с последствията от тях. Героите на Сандерсън носят своят кръст мълчаливо. Дори и онези, които изглеждат чисти и непорочни на пръв поглед имат грехове, които да изповядат и болка, с която трябва да живеят. Това придава драматична нотка в повествованието, но не го превръща в сълзлива драма. За сметка на това балансира добре и мотивира настоящите решения на участниците в тази война. 

Далинар е такъв, какъвто е, какъвто е бил винаги, принципите, в които вярва са същите, устоите му не са се променили, ала въпреки това през годините той опитва нови и нови начини да се справи със света около себе си - от насилието, през пасивността, през бунтарството, до дипломацията и преговорите. Причините поради които преди години е предпочитал битката пред преговорите, войната пред мира са същите, поради които сега предпочита именно мира и преговорите. Обичам това у Сандерсън. Способността му да улавя истинската същност на хората и да задвижва светове и да вдъхва живот благодарение на нея. 

Излишно е да ви казвам, че Варго и Шутът са ми любими. Макар че те са едни от образите, за които всъщност се знае  много малко. Сандерсън не рови в тяхното минало. А така ми се иска. Или може би е по-правилно да добавя "все още", защото наистина се надявам на повече страници с тях в бъдеще. Старият Варго, има добри и лоши дни. Всъщност е трудно да се каже кои са добри и кои лошите дни. Предполагам зависи от целта и гледната точка. Дни, в които е толкова умен, проницателен и безмилостен, че дори и Вечната буря би имала повече милост от него. Има и дни, в които прелива от състрадание и глупост, неспособен да си облече правилно сам и ризата си дори. Но как елегантно и безмилостно плете нишката си. Не мога да спра възхищението си без значение чия смърт планира.

Образът на Шута е нещо различно. Остроумието му е заразително и впечатляващо, защото ме кара да се замисля, че един автор няма как да създаде такъв герой, без самият той да е остроумен. Наслаждавам се на тънките намеци и дебелашките шеги, отпратени в точния момент към точната цел. Стрелите на Шута попадат винаги в целта, без значение дали са под формата на подигравки, невинни шеги или поучителни приказки с неочакван край. Шутът е неясен образ. Сандерсън разкрива малко по-малко неговата същност, като все още ни държи в неведение за голяма част от неговата природа, както ми се струва. 

Когато човек прочете няколко негови книги, няма как да не забележи модела, който се промъква в повечето от тях. Мистериозно апокалиптично явление, което помита живота такъв, какъвто го познаваме и създава конфликтна ситуация  като основа за настоящето. Това явление поражда сили, които благодарение на някакъв носител - обикновено камък или метал, могат да бъдат вдъхнати, изпити или погълнати по някакъв друг подобен начин от определени хора. Всеки детайл е изпипан и логично подреден в тази самостоятелна вселена. Но дори и следвайки обичайния модел, той умее да завладява със словото си, да изненадва читателя, да събужда възхищение у него. 


За разлика от първите две книги за пръв път тук ми се случи да се запъна малко със сюжета. Епизодите в морето от сенки бяха твърде статични, продължителни и неплодотворни откъм действие. Като огромно количество плънка, която само разводнява пая. За щастие бяха разредени със силни моменти от настоящето и миналото на Далинар, които компенсираха тази част от книгата. 

Последвалата битка в Тайлен беше толкова епична и зрелищна, че бързо ме върна към обичайния ритъм в поредицата. Действието се развиваше на няколко фронта, разпръснати между и едновременно с това обединяващи всички важни персонажи в историята. Когато става дума за битки, Сандерсън е майстор. Думите му буквално визуализират пред очите ти действието и създават адреналина в тялото ти, докато четеш. Позволява ни да опитаме от болката, вълнението, гордостта, тъгата, ужаса, страха и устрема на неговите герои, без да измества фокуса от самата битка. 

Разточих във времето прочита на "Заклеващият", колкото можах. Последните думи ме оставиха с мисълта колко ли време ще чакам до следващата книга. Единствената утешителна мисъл е, че за разлика от Мартин, Сандерсън е продуктивен и не се помотква. Всъщност е изключително впечатляващото, когато човек проследи хронологията на книгите му и я съпостави с качеството и обема им. 




Няма коментари:

Публикуване на коментар

"Принцеса на пепелта" се възражда

Доста се чудих, дали да пиша ревю за "Принцеса на пепелта". Все още не съм сигурна, че тези думи ще излязат от черновата. Но ако н...