"Към Звездите" - Брандън Сандерсън (Ревю)

Заглавие: "Към Звездите"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Артлайн Студио

Превод: Цветана Генчева

Брой страници: 480

Година: 2020

Пак съм изостанала със статиите в блога. Всеки си има такива периоди, в които повече му се чете или повече му се пише. Може би карантината и работата от вкъщи отчасти има пръст в това лениво настроение. А и времето, едно лятно и дъждовно, да си направиш топъл чай и да се сгушиш на фотьойла до прозореца, където има повече дневна свелина и да си четеш тихичко и необезпокоявано.

Но ако се забавя още малко нещата ще излязат извън контрол. Така че без повече празнословия, направо към темата.

Ще започна от очевидното. Дървените релефни корици на "Към Небето" и "Към звездите" са нов връх в изобретателността и артистичната креативност на страхотния екип на Артлайн Студио. Дори хора, които са далеч от този жанр, са влюбени в тези корици, защото те са абсолютно прекрасни. И противно на очакванията ми, са и удобни. Така че е истинско удоволствие да четеш такава книга. 

Историята на Спенса изглежда като един от онези проекти, с които Сандерсън си почива между по-мащабните си книги. Но това не намалява и на стотна качеството на ръкописа. Те просто са различни, по-разтоварващи и за него и за нас. 

Тази поредица също носи своята сериозност и ядро, което бавно се разкрива, превръщайки я в нещо много повече от YA фантастика. 

Няколко месеца след като Дръзки спечелиха на косъм последната голяма битка с креляните, Спенса вече е официално част от Звездната ескадра, а Коб е адмирал. Спенса прави всичко възможно, за да открие отново онази тетива в нея, която й позволи да прояви сайтоничните си способности. Докарва се до ръба, поставяйки се в непосредствена опасност, за да пресъздаде онзи ключов момент на нужда, когато дарбата й сработи. 

Неуспешно.


И тогава внезапно всичко се  обръща с главата надолу. На Метален Рой катастрофира чуждоземен кораб, а пилотът му се оказва младо момиче с човекоподобен облик, което успява единствено да изпрати телепатично (а може би е по-правилно да кажа "сайтонично") на Спенса важни координати. Няколко минути трябват на Спенса и Джорген да решат, дали Спенса трябва да се телепортира до тези координати и да опита да проникне в редиците на врага. Не е като да имт особен избор, защото координатите бавно избледняват в нейния ум.

Решението е взето и няколко страници по-късно Спенса се озовава на станция Към Звездите, в окото на бурята. Оказва се, че вселената е много по-голяма от тяхната малка война с креляните. Но и също така, че именно хората са в основата на поведението на повечето чуждоземни нации. 

И изведнъж юношеската история се превърна в чудесна фантастика с развихрено въображение. Сандерсън създава нови видове, които са повече от интересни. Диоди, Химери и да не забравяме Кицен - дребните китсунета със свиреп нрав и поетични души. 

Всеки път умирам от кеф, когато пропадам във въображението на Сандерсън и всички чуднотии, които то ражда. Харесвам всичките му идеи, макар и да си имат модел, който често следва. Това не ми пречи, защото дори и така всеки път успява да ме изненада приятно. 

На Спенса ще й се наложи да се сработи с нови колеги от други раси, от други планети. Толкова различни от нея, колкото могат да бъдат. Но дори и така, те трябва да намерят общ език. 

Тя ще трябва да посещава ново училище, този път школата на креляните и ще има уникалната възможност да разбере какви са те, как работят политическите и интергалактическите механизми на вселената. И после ще трябва да се изправи срещу същите тези другари, с които сега трябва да намери общ език.



Усещането е различно, когато погледнеш нещата от чужда гледна точка. Изведнъж разбираш колко голям е светът. Колко малък си ти. И колко самотна е вселената, когато нямаш приятели до себе си. 

Харесва ми, че Спенса израстна като характер. Все така е изпълнена с неразумен авантюризъм и саркастични коментари, но светогледът й се промени и порастна. Когато откриеш своето място в света, решиш кой си, къде искаш да бъдеш, какъв искаш да бъдеш, когато приемеш себе си, преставаш да се притесняваш за собствените си ограничения и вече можеш да разпериш свободно криле, можеш да протегнеш ръка на приятел и да му помогнеш. 

Това е моментът, в който започваш да искаш повече не само за себе си, а за всички. Това е моментът, в който ставаш гражданин на  вселената.