Заглавие: "Аз, роботът"
Автор: Айзък Азимов
Издателство: Народна младеж
Превод: Тодор Вълчев
Брой страници: 199
Година: 1980
А след това просто имах други "любими жанрове". Обичах криминални романи, после класически, после фентъзи, вълните преливаха.
Вече втора година подред се каня да започна с някое от големите имена на фантастика. И не мога да дам логично обяснение, защо ми отне толкова дълго време. Може би защото е лесно да се придържаш към познатото, което със сигурност ти носи наслада. Още по-голямо става съпротивлението, когато у дома имаш изобилие от книги от любимите ти автори за четене и както обикновено не си в мейнстрийма, та откриваш и оценящ някои от книгите много след като целия свят е започнал да ги обожава. Това е и една от причините, когато моите съученици четяха фентъзи, аз да им обяснявах снобски, че никакви измищльотини не могат да стъпят и на малкия пръст на произведенията на Моъм или на Уайлд. Доста тесногръдо от моя страна, давам си сега сметка.
За щастие чувството за толерантност и широкоъгълност в светогеда се ошлайфа и развива през годините. За да узрея най-сетне след години снобарство, че всеки жанр носи позитиви за своите читатели и нищо не бива да бъде заклеймявано. Всички сме различни за щастие, защото в противен случай нямаше да има за какво да си говорим.
Е, все още с леко чувство на срам си признавам, че открих качествата на Азимов в началото на трийсетте си години. Прибрах се у дома при моите родители, естествено с киндъла в раницата и както всеки път си дадох сметка, колко излишно е това при библиотека пълна със заглавия, които носталгично те пращат към сладките спомени от детството ти. И този път не оставих дамата и робота да ме гледат от рафта. Вместо това взех за пръв път в ръцете си книга на Азимов и я разгърнах.
Разказите в сборника са поднесени като интервю с робопсихологът на Ю.С. Роботс - Сюзън Келвин. Могат да бъдат четени и самостоятелно, но в целостта си допълват идеята на Азимов за роботиката, създават плътност около нея, развиват героите му, за да оставят накрая впечатлението за завършена новела, а не сборник с разкази.
В интервюто си доктор Келвин се връща назад във времето и разказва истории, които показват как създаването и развитието на роботиката взаимодейства с човечеството - както в личен, така и в глобален аспект. Но това, което ме впечатлява наистина много, е фактът, колко емоционана може да бъде една книга, в чиято основа стоят машини, непособни да чувстват.
Създаването на изкуствения интелект и развитието на роботиката променят из основи живота на хората. От страха, че роботите ще заемат работните им места, до страховете, че ще дойде ден, в който именно те ще господстват над човечеството. Роботите са по-бързи, по-умни, по-добри от хората във всяко едно отношение. А трите закона на роботиката комбинирани с позитронния им мозък ги превръщат в същества, които могат да симулират дори нещо, което много наподобява емпатия.
Азимов използва своите роботи, за да провокира героите си, да ги постави в стуации, които ще разкрият дълбочината на характерите им. Несъмнено образът на Сюзън Келвин прави най-силно впечатление. Гранддамата на робопсихологията, смятана от мнозина за студенокръвна и безчувствена, заради самообладанието, което успява да запази в критични моменти, през годините се превръща в опорна точка за корпорацията. Келвин умело лавира между познанията си по психология и робопсихология, за да изманипулира ситуацията до безопасен изход.
И макар това да е кратък сборник с разкази, Азимов успява да придаде плътност на всеки от своите герои. Те са изразителни, близки до читателя и ярки.
Азимов е създал същинско бижу. Книга за роботи, но колко човешка само!
Няма коментари:
Публикуване на коментар