вторник, 28 май 2019 г.

"Игра на живот" отново и отново

От началото на миналата година Orange Books пълнят изобилно библиотеката ми с прекрасни книги. Ако отворите категория "Изд. Orange Books"  съм убедена, че ще си харесате поне две заглавия. "Разказът на Прислужницата", "Мечокът и славеят" и нейното продължение, "Момичето и кулата", поредицата "Дъгата на Косачите", чиято втора част - "Бурята", излезе преди броени месеци...

И ето че снощи затворих последната страница на още една много идейна книга излязла под тяхното лого - "Игра на живот" от Кен Гримуд. Вероятно надолу ще последват спойлъри, макар че ще се постарая да ги огранича максимално, но имайте предвид, че в този случай е малко трудно това да се избегне. Така че ако искате да я започнете без никаква нагласа и абсолютно на сляпо, ви препоръчвам да не четете по-надолу. (Чудя се, кой нормален човек препоръчва на съмишлениците си "да не четат по-надолу"..)
Първите страници започнаха доста мудно, дали заради изпълненото ми с предразсъдъци очакване или просто защото Гримуд не разказваше с моето темпо, не знам. Но съвсем скоро започнах да възприемам тази "тромавост" като сложна и заплетена мелодия, която уверено се разгръща по клавишите на пианото. 

Книгата започва със смъртта на Джеф. Той получава сърдечен удар и пада на бюрото си, държейки все още телефонната слушалка, в която жена му Линда говори: "Джеф, трябва да..."
Когато половинката ти каже "трябва да" това рядко означава нещо хубаво и още по-рядко води до нещо добро. Каквото и да прави човек, колкото и добре да се справя с живота си, винаги остават неосъществени мечти, пропуснати възможности. Тогава започват съжаленията, болката, огорченията, които сами си внушаваме, от които не можем да се отървем и които най-често ни съсипват. Но на Джеф не му се налага да чуе какво ще каже жена му, защото умира. И се събужда двадесет и пет години по-млад - 18-годишно момче в университета. И започва да живее живота си отново. Отново е млад, енергичен, силен, отново е студент, но този път поназнайва това-онова за бъдещето. Дотук всичко върви по план. Спортни залози със сигурна печалба, инвестиции, лукс, успех, бляскав живот. Докато четях се чудя какво ли щях да направя аз. И си давам сметка, че бих постъпила точно като Джеф. Бих натрупала лесни пари. Бих опитала да се запозная отново с любовта на живота ми и този път да поправя всички грешки, всички "трябва да", които останаха неизказани. Бих направила всичко възможно да запълня празнините от предишния си живот.

Заболя, когато нещата с Линда пропаднаха. Но беше логично, защото и Джеф вече не беше същия човек, нито емоционалното му състояние, нито светогледа. А тези неща не могат да бъдат пренебрегнати толкова лесно.
Дотук все още вървях през страниците като през позната пътека. Историите свързани с "пътуване" във времето обикновено имат за основа два мотива - да промениш някое събитие в миналото или да откриеш някой специален човек. Кен Гримуд обаче не дава толкова лесно отговори. На същата дата, в същия час, на същата възраст Джеф отново умря. Сърцето му спря. И той отново се събуди като колежанин. Тук започнах да си задавам въпросите. Както и на всяко следващо събуждане, на всеки следващ "риплей".
Когато Джеф откри, че не е единственият, на когото това се случва, когато откри Памела, въпросите ми се умножиха. Всеки път когато реша, че разбирам какво се случва, настъпва смъртта и новия риплей. И аз пак оставам изпълнена с предположение и съмнения

Аз също не смятам да ви дам отговорите, които търсите преди да започнете да четете или докато четете. Вярвам, че всеки ще открие нещо различно в тази книга. За мен тя е една прекрасна метафора на живота. Това е една история за неспирно търсещата природа на хората, за разделите, за обичта, за страстта, за загубите и пропастите, за страха и безразсъдството, за ужаса от неизбежния край и съзнанието, че вторите шансове съществуват, но това не ти обещава успех.
За онзи толкова древен  и пропит от съжаление въпрос, които всеки от нас рано или късно си задава: Ако можех да се върна назад, щях ли да променя нещо? Щях ли да постъпя друго яче? За вярата в собствените ни решение. Колко смели щяхме да бъдем, ако знаехме, че имаме втори шанс?

Винаги когато ме попитат, казвам, че не бих променила нито едно решение, което съм взела до този момент, че не съжалявам за нищо, че макар ясно да разбирам къде съм допуснала "грешка" (не че има голямо значение, защото обикновено още докато взимам решение, знам, че това ще бъде грешка, но въпреки това го правя). Дори и така да е, всеки път отговарям, че отново бих извървяла този път, защото ме е довел до този момент тук и сега. Зрънцето истина, което не си признавам е, че има някой решения, които бих искала да променя. Но съм страхливка. Ами ако тези дребни незначителни решения се окажат с голям размах? Защото ако тегля накрая чертата, ще кажа смело, че съм щастлива в този момент в настоящето и ме е страх, да не загубя това щастие. Но книги като тази неимоверно будят размисли у мен, карат ме да си задавам въпроси, чиито отговори понякога не смея да науча.
Какво би било ако...?

Кен Гримуд не се фокусира върху самото пътуване. Преиграванията са просто средство. А това прави идеята на книгата крайно интригуваща и напоителна. Всяка секунда от живота на Джеф и Памела е като изплъзнала се между пръстите песъчинка и оставя след себе си усещането за загуба, въпреки че те имат право да загребват от пясъка отново и отново. Но няма значение, защото усещането на финия пясък в ръцете им, движението между пръстите им, топлината в шепите са повече от достатъчни, за да заличат всякакво съжаление.

Тази книга противно на всичко, което очаквах, бе изпълнена с надежда, с желание за живот, с простички човешки емоции, които лесно се плъзват под кожата ми и се настаняват удобно и просторно там, готови да предизвикат настръхването в мислите ми, а после да успокоят и погалят сърцето ми.





Няма коментари:

Публикуване на коментар