За някои книги имаш добро предчувствие дългo преди да ги прочетеш. Те са като пътуване, в което копнееш да се потопиш, но някак успяваш да усмириш инстинктите си и да изчакаш подходящия момент. От уважение към труда на автора, от уважение към себе си като читател. Вярвам, че за всяка книга има подходящ момент, не че не би ви харесала, ако я прочетете в друго време. Но идва един момент, в който историята сама те призовава и знаеш, че е дошъл мигът да се потопиш в нея."Афиши в огледалото" на Радостина А. Ангелова е безспорен пример в тази моя теория. Тя отлежава в библиотеката ми две години. Купих си "Бал в Мулен Руж" и "Виенският апартамент" още преди да съм я прочела, защото бях сигурна, че ще я обикна. Но въпреки това остана сред десетки други книги на един от онези рафтове. Мести се напред в редиците, назад сред други книги. Променяше мястото си при всяко преподреждане на библиотеката ми, защото още не чувах онзи повик от нея.
До миналата седмица, когато най-накрая го чух, през три стаи в четвърта. "Афиши в огледалото" ме призоваваше да я отгърна. И аз потънах в нея без да мисля, без спасителни въжета, ей така, боса и разпиляна.
Несъмнено едно от нещата, които са събудили у вас желанието да си купите тази книга е обещанието да надникнете в онази София от началото на 20 век, която никой от нас не е виждал. Това е желанието да усетите духа на една възраждаща се София, най-накрая отхвърлила хомота на едно петвековно робство. Тя е като нежна, крехка и много ароматна пъпка от роза. Но и тръните й са големи и остри.
Тази София е колкото магична, толкова и еснафска. Противоречива и истинска. Невъзможно е да останете недокоснати от нейния чар. Невъзможно е да не видите прахта полепнала по ботушите ви, докато крачите из кривите й улици. Но със сигурност това, което ще ви заплени безконечно, е желанието у тая София, което ще усетите. Жаждата й за култура, за одухотвореност, за артистичност. Нейната смелост и голота.
В тази прашна и толкова далечна от нас България, едно младо българско момиче завладява сцената на театъра. Тя е родена Руска Михайлова Мануилова, но добива сценичното име Роза Попова, което ще се превърне и в истинската й същност. Роза е феномен, осъждана и обожавана през целия си живот. Ако изобщо сте способни да се влюбите, то няма начин да не се влюбите именно в нея. Историята на Роза е буйна и непостоянна. След като се омъжва рано-рано, още момиче за два пъти по-голям мъж от нея, Роза започва артистичната си кариера в слухове и клюки по свой адрес, които бързо биват противопоставени на обожанието, което нейния талант буди на сцената.
Всеки е способен да говори, докато не застане на един от столовете в театъра и не се остави театъра да го заплени. Животът и кариерата на Роза протичат диво като планински ручей и в личен, и в професионален план. Ако поровите в интернет както е направила и другата главна героиня в този роман, за която ще ви поговоря след малко, ще видите че фокусът пада върху две неща. Безспорният и доказал се театрален, лиричен и белетристичен талант на младата жена и нейната "афера" с Тодор Богданов, която в някои статии направо изяжда редовете на другите истории.
Радостина А. Ангелова не пледира за историческа достоверност. Тя се опира на фактите, които е събрала в своето проучване и върху тях изгражда своята история, такава каквато би могла да бъде, но която никой не може да потвърди наистина.
Тя не рисува Роза идеална. Не, Роза е толкова човек, че бих могла да стисна ръката й през страниците. Толкова реална, че накрая не мога нито да я осъдя, нито да я оправдая, защото всеки от нас носи частична отговорност за нещата, които ни се случват и защото не е редно да носим хомота на вината цял живот, когато има толкова други независещи от нас фактори, които са довели до този миг.
Да срещнеш имената на толкова любими поети, писатели и драматурзи сред страниците на една художествена книга е мед за душата. Макар и да не пада фокуса върху тях, няма как да остане незабелязано присъствието на имена като Кирил Христов и Мара Белчева (и мнозина други, не искам да изброявам имена, защото това би било непочтително). Макар и малко измамно, имам чувството, че дори и за миг съм се докоснала до хората зад тези имена, до техния нрав, характер, закачливост и темперамент. А това е чувство, което никой музей и фактология не биха могли да посеят у мен. Чувствам се като избрана.
Паралелно с историята на Роза Попова и Чичо Стоян, Радостина А. Ангелова вплита и живота на една млада жена в днешни дни. Годината е 2017 и Лия е постигнала толкова много и толкова малко в живота си. Отраснала в дом, над който е паднала сянката на хазарта и нищетата, Лия успява някак да изпълзи от този кошмар и да вземе живота си в ръце и да се отдели от семейството си. Животът на Лия сега е стабилен, има работа, макар и да не е мечтаната, плащат добре и може да си позволи собствена квартира. Нищо, че е малка тясна миша дупчица, нейна си е. И не е емоционално обвързана с никого. А това улеснява живота й наистина много.
Всичко е спокойно, сиво и подредено, докато Макс не нахлува в живота й, колкото и клиширано да ви звучи този израз. Макс е чаровен, обигран и както изглежда много открит. И отправя към Лия едно абсурдно и много особено предложение. Да се престори на негова годеница за един обяд. Пред баба му и майка му. За да го оставят на спокойствие. И да ги зарадва. Но не може просто ей така да хванеш една непозната за ръката на улицата и да й кажеш "Ей, ще се престориш ли на моя годеница за два часа. Ще ти платя 500 лв." Не може, но ето го факт. И понеже Лия е милозлива и очевидно наивна, защото този Макс може да е всякакъв, все пак тя се съгласява. И от този момент сукното и на двамата се преплита тъй, що не може да бъде разделено. Събитията повличат Лия и Макс. Проблемите в нейното семейство и тайните, които крие чаровният мъж са като избухлив катализатор за техните отношения.
Някъде към средата се замислих, че звучи малко абсурдно да въвлечеш един непознат човек в живота си толкова дълбоко в рамките на дни. Но обмисляйки всичко, наред с налудничавата спонтанност, логиката прозира отвсякъде. Поставям се на мястото на Лия и се питам, ако изведнъж получа тревожно обаждане от дома и сърцето ми потъне в ядрото на земята от страх и притеснение, дали бих искала този непознат мъж да се довлече с мен у дома и да ме види гола, както не съм била пред никого другиго. И си давам сметка, че отговорът е - всъщност да. Защото с непознат се споделя по-лесно. Винаги можеш да го пратиш по дяволите, когато се опитва да е получава, сякаш разбира всичко, когато си позволи твърде много, когато започне да става досаден. Изключително лесно е да изключиш от живота си един такъв човек, с който не те свързва нищо друго, освен една налудничава молба и привличане. Но далеч не е толкова лесно да пратиш по дяволите някой приятел, който наистина го е грижа за теб. Нито пък ти харесва да го тревожиш. Така че вяско едно от тези абсурдни решения, които доведоха до още по-нелепото обвързване и приличане между Макс и Лия, издържа вътрешната ми емоционална логика. А това придава неподозирана дълбочина на сюжета. Това променя повърхностната иначе трактовка в една история много по-голяма от романтиката. Превръща я в история за живота, за изборите в него, за смесените чувства. Тя е за онези противоречиви чувства, които всеки от нас някога е изпитвал към родителите си, къде с причина, къде безпочвени. Но не и по-малко объркващи, не по-малко причиняващи щети.
Простете ми, има още толкова много неща, които искам да ви кажа за тази книга, искам да си поговорим за Стоян Попов, за Тодор Богданов, за Кирил Христов, но се опасявам, че това би се превърнало в един протяжно дълъг текст, защото моето перо е недодялано. Но с чиста съвест и олекнало сърце мога да ви кажа, прочетете "Афиши в огледалото". Ако сте имали и най-малкото съмнение в нея, оставете го настрана и я прочетете. Ако изобщо никога не сте планирали да я започнете и ако смятате, че не е вашата книга, прочетете я. Невъзможно е да не посее у вас поне частиcа магия от онази стара София, по чиито улици несъмненo би ви се искало да се разходите. Да носите една от онези натруфени рокли с високи дантелени яки или може би елегантен чадър в ръката. Не можете да игнорирате този чар. Не можете да игнорирате и чарът на Макс. Така че, по която й пътека да се вървели досега, тази несъмнено ще ви приласкае в обятията си, ще остави извивките си на вас, ще се превърне във ваш път и неизменно ще ви връща отново и отново към творчеството на Радостина А. Ангелова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар