"Кръв от къртица" - Здравка Евтимова (Ревю)

Несъмнено сте чували името Здравка Евтимова. Някой от вас по-отдавна, други едва наскоро,когато всички медии споделиха новината, че нейният разказ "Кръв от къртица" е влязъл в американските учебници за 8-ми клас. Откакто чух тази новина се чудя на тази реципрочност, Здравка Евтимова влиза в американските учебници, а Рик Риърдън влиза в нашите. Но май ще спра дотук, защото ще се измести твърде много фокусът на този пост, защото ще ми проличи, колко много ме засягат тези неща, ще проличи жлъчта и предразсъдъците ми. А не за това искам да говоря. 

Сборникът "Кръв от къртица" го видях преди близо десет години, когато посещавах все още много често столична библиотека. Но така и не го взех. Не посягам така лекомислено към сборник с разкази. Те са нож с две остриета. И двете наточени като ками. А тези на Здравка Евтимова режат дълбоко и болезнено.

Знаете ли, кой писател неизменно изниква в ума ми, четейки тази книга? Емил Зола. Не мога да се отърва от усещането, което неговото творчество всява в мен. Но това тук е по-силно. Защото Здравка Евтимова е по-реална от него. По-близо е. И успява да свири по струните ми така. както никой чужд писател не би могъл. Защото силата на заряда е дори по-голяма, защото има нещо много българско, много човешко по нашенски в нейните думи, което само ние бихме могли да усетим и оценим истински. И това ме кара да се чудя, какво ли би помислил един чужденец за някои от тези разкази. Дали би могъл да разбере отвъд горчивия вкус и разтуптяното сърце, които оставят след себе си в читателя. Не, мисля, че все пак ще им се губи по едно малко зрънце, което няма как да ти ръби, ако никога не е влизало в обувката ти.

Разбирам защо "Кръв от къртица" е част от американските учебници. Този разказ няма народност, само фолклор, какъвто всеки би искал да нарече свой.
Да преплиташ в така в едно жестокост и човещина, това е талант, какъвто малцина творци притежават.
Невъзможно е да останете незасегнати от нейното творчество. Невъзможно е да подминете думите й. Невъзможно е да ги изтръгнете от себе си. Те са сурови, натуралистични, кървави от истинност.

Ако някъде на този свят има доказателство за неща като дарба и талант, то то е точно в ума и ръцете на Здравка Евтимова. Казват, че пътят към това да станеш добър писател, е практиката. Но не мисля, че практиката сама по себе си, би била достатъчна в този случай. На този свят съществуват хора, които усещат живота около себе си по различен начин. Начин, който им дава възможност да пишат за него без свян, без обезопасителна мрежа, без колебание. Те просто пишат за него и той оживява сред страниците им, такъв какъвто е - жесток и красив.
Разказите на Здравка Евтимова нашепват за човешката добрина и болката, които всеки носи в сърцето си, за крехките надежди, отчаяните опити, жетвоготовността. Това са малките истории на малките хора, защото дори и онези, които се смятат за големи или пък наистина са станали големи, някога са били малки хора. Животът е еднакво безмилостен към всички.Еднакво живописен, еднакво изненадващ. Няма значение дали ще затънеш в помията със старите си скъсани обувки или с новите си лакирани чепици. Помията все така ще проникне вътре и ще те вмирише. 
Дори и най-големите негодяи и злодеи, носят в сърцето си някое милно чувство към някого или към нещо. И когато дойде момент да се простят с него, светът се преобръща. Няма неказано зло и няма ненаказано зло.  Това са просто човешки истории, тежки, силни и сурови, каквито само нашият край може да роди. 
Тези разкази ме карат да се чувствам отново сред страниците на "По жицата", "Шибил", "Песента на колелетата"... Иска ми се да бях срещнала нейното творчество още в училище.

Думите на Здравка Евтимова ще останат отпечатани завинаги у този, който веднъж ги е прочел. И със сигурност ще го накарат да се връща отново и отново към тях за, жадуващ за още, като удавник в пустиня, намерил оазис.