"Убийствено студена" - Луиз Пени (Ревю)

Загубих им нишката пак. След "Втора кожа" не можех да започна друга сериозна книга. Нито някое лековато четиво. А вкъщи общо взето това има - или са в едната крайност, или в другата.Но бързо се окопитих и се върнах към един жанр, към който вече рядко посягам - криминалните истории. Но случаите на инспектор Гамаш като че ли са повече като разкази за човека, отколкото криминални, та дори и всичко да се върти около някое мистериозно убийство.

Когато започнах да чета "Убийството на художника" бях малко предубедена. Ей, богу, прочетох толкова хубави коментари в интернет за книгите на Луиз Пени, че чак започна да ми става съмнително, като с някои други преекспонирани произведения. Както и да е, това е въпрос на личен вкус. Но наистина нямах големи очаквания. И да си призная, в началото ми беше адски скучно, докато прехвърля първите 15-20 страници вече се чудех, дали направо да не я зарежа и да не се занимавам с глупости. Но действието потръгна. Интригата започна да изплита своите нишки и да обвързва героите от малкото селце един с друг в толкова едновременно стройна и разпасана плетка, че не осъзнах кога потънах дълбоко в техния свят.

Без да осъзная се превърнах част от семейство на Питър и Клара, забавлявах се с Оливър и Габри, тайничко, а и доста явно се радвах на всички сцени , които включваха устатата Рут Зардо. Историите на инспектор Гамаш изведнъж се превърнаха в сигурен пристан за неспокойния ми читателски ум. Сега знам, че когато и да се почувствувам самотна и изоставена след някоя прекрасна книга, винаги ще намирам убежище в Трите Бора.

Да, именно в Трите Бора ни отведе отново Луиз Пени. Представяте ли си, колко приятна беше изненадата ми да разбера, че всичко се върти около малкото  замръзнало селце, чиито обитатели ми станаха толкова скъпи и интересни.
Историята сякаш се повтаря. Една жена е мъртва, а имението Хадли изглежда отново е замесено. Само дето този път убитата е чужда на общността - новата собственичка на имението Хадли - Си Си дьо Поатие. А тази жена е толкова опака, зла и особена, че абсолютно всеки би имал мотив да я убие.И макар Гамаш да се чувства привързан към хората, в този град, той не може да си позволи да пренебрегне, която и да е възможност или мотив. Всикчки са заподозрени. 

Си Си не е спечелила нито едно сърце в този град. Не знам, може би след много години все пак те щяха да се научат да я приемат такава, каквато е. А може би и тя щеше да се попромени малко, да преоцени ценните неща в живота си и да промени пътя си. Кой знае...Няма и да разберем. защото преди което и да от тези неща да се е случило Си Си бива убита, при това по абсолютно нелеп начин - с електричество насред най-големия студ и лед, пред очите на всички. За което е била нужда сериозна подготовка и планиране.  И като че ли много добра доза късмет. Или поне така изглежда на първо време.

Никой не съжалява за смъртта на Си Си. И това изобщо не улеснява задачата на Гамаш. Но инспекторът следва свои собствени правила в този свят. И винаги отдава нужната почит на жертвите, чиито убийства разследва.
Тази бръчка човечност в изражението, този отблясък доброта и разбиране в погледа му са това, което отличават Гамаш от неговите колеги. Тук в този свят, както и във всички останали криминални поредици.

В историите на Луиз Пени няма много екшън. действието върви спретнато, крачка по крачка. И ако умеете да разчетете знаците навреме, ще разгадавате убийствата заедно с него, няма да чакате той да ви снесе информацията на готово. самата аз усещам, че Гамаш е успял да остави своята детективска следа у мен. 

Спомням си в какво неведение живеех, докато четях "Убийството на художника". Нямах абсолютно никаква представа откъде ще дойде ударът и разкритието. Защото бях свикнала всичко да се случва изведнъж. повечето криминални автори обичат да подвеждат публиката си до последно, създавайки им фалшиви илюзии, за да ги изненадат накрая рязко и да ги зашеметят. Но Луиз Пени поднася свободно цялата налична информация. Заиграва се съвсем леко с тайните и въпреки това създава много добре премерено напрежение. А заедно с него и възможността на читателя сам да разследва. Да направи своите изводи и после сам да прецени мирогледа си.
Историите на Луиз Пени са като меко удобно кресло, в което искам да се свра с топъл чай и одеяло. Нищо че е лято. Всеки сезон им отива. Всяка дума може да те накара да усетиш замръзналите крайници и топлите сърца на обитателите на Трите Бора.