"Тяло под роклята" - Галин Никифоров (Ревю)

Заглавие: "Тяло под роклята"

Автор: Галин Никифоров

Издателство: Сиела

Година: 2018

Брой страници: 244

Знаете ли, много отдавна искам да прочета книга на Галин Никифоров. И колкото повече време минаваше, толкова по-силно си навивах на пръста, че това трябва да е "Тяло под роклята". Това беше невежо решение, взето без да чета анотацията, без да чета ревюта и коментари извън обичайното, че неговите книги са прекрасни. 

Реших да изпробвам, нещо което отдавна ми се върти в главата. Така че си направих регистрация в Сторител и я изслушах. Не знам, дали това бе плюс или минус, но съдейки по начина, който се чувствах в края на тази книга, вярвам, че няма как да е било минус. 

Още в началото се чудех в какво съм се забъркала. Но не можех да спра, защото мисълта, думите на Галин Никифоров се изливат върху страниците като горчиво уиски, омалмощаващи и омагьосващи.

Искам да си говоря с вас за тази книга, искам да споделям, но ако не сте я чели, не мога да ви кажа и думичка от нея. Не искам да ви разкрия нито един детайл. А така искам да си излея душата. Да ви разкажа как в последните минути бях в пълен ступор, неспособна да говоря, неспособна да преглътна, макар че бях наясно какво ще се случи. 

В началото се чувствах малко неудобно. Не защото книгата засяга една много спорна тема, по която съм сигурна всеки има какво да каже и която се отваря като кървяща рана в нашето съвременно общество поне няколко пъти годишно и предизвиква смут и негативи. Не. Галин Никофоров дава друга гледна точка. Тотално различна от това, което сте си представяли съвсем в началото. Но не това ме накара да се чувствам така некомфортно.

Не.

Почувствах се като натрапница в ума и мислите на Борис, той разголи тялото, душата и мислите си на тези страници, а аз сякаш бях някой престъпен ум, който може да чете мисли и се бях вмъкнала в главата му непоканена. Но дори и така да беше, той не скри нищо. Не потисна нищо, дума след дума, разряза плътта си, свали кожата си, свали себе си и разказа неподправената истина за двама близнаци - Борис и Бориса. Затова преглътнах смущението си и удържах импулса да се отдръпна и да му предложа личното пространство, от което има нужда всеки човек. Останах. За да разбера защо Борис направи това, което направи. 

Не съм сигурна от кое съм по-впечатлена. От гладкостта и напевността на езика, с който Галин Никифоров твори - без свян, без прикриване, без любезност? Контрастът между острите ръбове на действието и мекотата на разказа ме изпратиха в някаква безтегловност, докато четях. Или от дълбочината на човешката душа, до която е успял да стигне за тези няма и 250 страници. Наистина не разбирам как е възможно да се побере всичко, което се случи, всичко, което преживях заедно с Борис в този маломерен брой страници, без да усетя липсващи парчета, без недоизказани или просто загатнати намеци, без зейнали пропасти в психологическия и емоционалния пъзел, който е създал. 

Трябва да разберете, че Борис прави това, което трябваше да направи. То не го оправдава. Не го помилва. Не изчиства съвестта му. Всяко негово действие е подчинено на желязна логика, задвижена от най-баналното чувство - обич, наситена с много болка. 

Думите на Галин Никофоров изрязват парчета плът, загнояла и здрава, рисуват по страниците изкусно със скалпела - прецизно, премерено, с хирургическа точност и отчайваща нужда. Той е безмилостен и неприлично талантлив. В началото се чудех, дали съм направила правилния избор за първа среща с него. Сега се чудя, дали ще може да достине отново или да надмине високата летва, която сам е вдигнал.