Иронията да дишаш с "Живот назаем"

Затворих последната страница от "Живот назаем" късно през нощта в една от последните вечери на старата година и все още се чувствам също толкова опустошена, колкото онази вечер, колкото и първия път, когато я четох, макар че този път бях подготвена за това,което ме очакваше. Това е първата книга на Ремарк, която прочетох в живота си. Беше едно наистина старо и парцаливо издание от библиотеката на баба ми. Заглавието й беше нечетивно, а началните страници откъснати, започваше направо от първа глава. Наложи се да ида до библиотеката и да сравня текста на книгата, за да разбера как се казва. В онзи момент обикнах Ремарк, така както не съм обиквала творчеството на нито един друг писател досега.

"Живот назаем" (ще я срещнете още като "Небето няма любимци", каквото е и заглавието й в оригинал на немски) е една от следвоенните истории на Ремарк. В годините, когато войната е отминала, но ехото от нея все още преследва стотиците оцелели в сън и на яве. Трудно е отново да започнеш да градиш нещо, трудно е отново да повярваш в живота, в неговата стойност, отново да го издигнеш на пиедестал, когато до вчера не е струвал и пукнат грош. Трудно е да градиш живот, когато смъртта се превърне в цифри. Колкото по-мащабна е загубата, толкова повече се обезценява стойността й.

"Какво бе казал веднъж Клерфе? Че онова, което най-много заслужава да се постигне в живота, е да съумееш сам да избереш смъртта си. Тогава тя не може да те премаже като плъх или да те издебне и задуши, когато не си готов."

Това е единствената възможна истина след толкова много насилствена смърт. Властта да избереш сам смъртта си, а с това и живота си.
"Живот назаем" е като айсберг. На върха му е любовната история на Лилиан и Клерфе, а дълбоко под водата се носи огромната тежест на живота, смъртта и изборите, които всеки от нас има да направи.

Лилиан е израснала по време на войната в нищета, страх, глад и постоянен ужас. Тя е от онези, които въпреки всичко, преживяват войната, но като милиони други, тя носи белезите от нея в тялото и душата си. Лилиан е болна, както стотици други хора, които не са могли да се възстановят след войната. От четири години тя живее в санаториума "Бела Виста", високо в Швейцарските Алпи, където въздухът е толкова чист, че чак те задушава.

Животът в санаториума те откъсва от света, от реалността. Непосредствената битка  за всеки дъх, в условия на болнично заведение, където си обгрижван  и център на внимание, превръща човек малко или много в егоист. Пациентите на "Бела Виста" ценят живота и почитат смъртта. Научили са се да гледат малко високомерно на другите - на здравите, защото смятат, че те не ценят живота си. Защото не разбират стойността на съществуването си, само защото им е поднесено на тепсия.
Смъртта в санаториумът е част от ежедневието. Коминът на крематориумът се вижда от прозорците, а бизнесът с цветя просперира на места като това. Но всичко това не я прави по-лека, нито по-лесно смилаема. Смъртта е ужас и страх за всеки болен. Тя е отчасти загуба на съмишленик, на другар, отчасти напомняне, че скоро ще дойде и за теб самия.

Лилиан е на двадесет и няколко години, а е видяла в живота си само разруха и смърт. И дори сега на сигурно в санаториума,  смъртта отново диша във врата й. От четири години докторите й казват, че има прогрес, че бавно надвива болестта си, ала ето вече четири години са изминали, а Лилиан е все още затворена в санаториума. Животът горе е едновременно безценен и безсмислен. Дните се нижат дълги и нескончаеми. Животът сякаш е спрял.

В този момент се появява Керфе. Един здрав наред десетки болни. Клерфе е автомобилен състезател. А неговият партньор Холман е част от антуража с болни в санаториума "Бела Виста". Клерфе е стигнал до състоянието на почти пълна апатия към света. Той също е преживял войната по не лек начин, но след това е стъпил отново на крака, успял е да възстанови донякъде живота си. И сега се носи като безгласен призрак по света, без да го интересува нищо всъщност. Живот от едно състезание до друго, до момента, в който някое ще се окаже последното.

"Лилиан въздъхна дълбоко. „Колко си приличаме — помисли тя. — И двамата сме хора без бъдеще! Неговото се простира само до следващото състезание, а моето — до следващия кръвоизлив.“ Тя се усмихна."

Клерфе е цинично различен типаж на фона на пациентите и техните посетители в санаториума. Той е безразличен и безразсъден. Последната капка, от която има нужда Лилиан, за да счупи оковите си. И тя прави своя избор. Да доизживее оставащите й месеци истински, не затворена в болница. Да ги изживее долу, при хората, където е животът. Да си купи рокля, да бъде красива, да бъде желана, да бъде жива. Да усети пулса на света около себе си.

Именно това е нещото, което винаги ме е събаряло в тази книга. Жаждата за живот, толкова силна, толкова дълбока и непреодолима, че човек е готов да заплати за нея със смъртта си. Съвсем обмислено и предумишлено. Като сделка с дявола, само дето душата ти ще умре, ако не я сключиш.

Това е животът в най-висшата му форма. Копнеж и жажда за дъх, за да щастие, за споделеност, за мига, точно този тук и сега. Най-важният миг. Какъвто ще бъде и следващият и този след него. Докато все още дишаме.
Тази книга е като да се научиш да живееш. И да умреш за живота.
Тази жажда е по-силна от всичко, по-смислена от всичко. По-парадоксална от всичко.
Нима не е най-добрият начин да покажеш колко обичаш живота, като го пазиш и съхраняваш? Но тогава живот ли е наистина?
Живот ли е, ако не си свободен? Ако не си сам господар на себе си. Или оцеляване?

"Нима той не вижда, че съм като сито, което пропуска през себе си всичко и не може да задържи нищо за дълго? Не забелязва ли, че едва говоря, понеже сърцето ми прелива, станало изведнъж голямо и непознато, и че сред малкото имена, които съхранява в себе си, е и неговото, наречено, както и всяко друго, с едничката дума живот?"

Когато светът около мен започне да затяга примката си и да ме задушава, посягам към думите на Ремарк. В такива моменти те са като глътка въздух, като спасително въже. Думите му са едно от малкото неща, които ми помагат да смеля гнева си към този свят, да открия отново равновесието си, дават ми път и начин да общувам с живота, който се вихри около мен, който ме притиска понякога - жестоко и безмилостно.