Започвам от очевидното - корицата е страхотна. Харесвам я повече от оригиналната, както и от другите й варианти на чужд език. Закачлива, ярка и грабваща погледа, така че с лекота да я откриеш в разхвърляната си стая. Радва ме и изключително много решението на СофтПрес да не използват една от онези вестникарски меки корици, които се огъват ужасно грозно след четене. Вместо това цветният разкош е подсилен с малко по-твърда корица и огъване тип подвързия, което пък ми позволи със спокойно сърце да си я мъкна с мен и да си я чета навсякъде. Още по-готина е рамката на текста, наподобяваща едновремешните азбучници, само че вместо букви встрани от текста се трупа една купчина от книги, която нараства с всяка изминала глава.
Алън Грац избира да разкаже историята си с думите на едно малко момиче, което един ден открива, че любимата й книга е изтеглена от фонда на училищната библиотека, заради неподходящо за подрастващите ученици съдържание. Забраната тръгва от майката на Трей, един от съучениците на Ейми Ан, и намира почва у другите членове на училищното настоятелство. Да си призная, тази дама много ми приличаше на Брит-Мари на Бакман. И може би единственото, което ми липсваше в книгата, беше това, че Алън Грац не разгърна малко повече нейния образ. Не задълбочи малко нещата, за да ни покаже защо тези книги бяха забранени.
Историята се концентрира върху Ейми Ан. Тя е тихо и послушно дете, което никога не се оплаква, не мрънка, не изисква и не обича да бъде център на вниманието. Тиха мишчица, която си чете кротко книжката в ъгъла и не иска да я занимават с нищо. Докато не забраняват любимата й книжка. И мишчицата се превръща в опасен тигър. Ейми Ан не иска да се примири със ситуацията, ала не е толкова лесно да вдигнеш глава и да отстояваш позициите си след като толкова дълго време си стоял скрит в ъгъла, незабележим за хорските очи. Възраженията отдавна са застанали на върха на езика й, ала тя ги преглъща ден след ден и не казва нищо. Просто кима с глава и подминава.
Намерила съмишленици сред съучениците си, Ейми Ан бавно и неуверено, започва да се бори за идеалите си. Списъкът със забранени книги започва да набъбва, ала училищното настоятелство не осъзнава, че това буди любопитството на учениците. Изтеглените от фонда на билиотеката книги започват да се разменят тайно между децата. Шкафчето на Ейми Ан се превръща в малка нелегална библиотека. И за да опазят съкровището си от възрастните, децата стигат дори до там да измислят фалшиви заглавия на забранените книги и да им нарисуват фалшиви корици, за да не ги забележат.
Да бъдат забранявани книги е едно от най-тъжните неща в литературния свят. Това говори за нас като хора, като общество, като идеали. Неведнъж са били забранявани романи, които казват истините, които никой или някой не иска да чуе. По-ироничното е, че отговорните органи не съзнават, че именно така обръщат погледите на всички именно към тези книги и в нескопосния си опит да предотвратят пропаганда и бунтарски изблици, всъщност ги подклаждат и предизвикват още по-силно.
Да се забраняват, горят и изобщо унищожават книги по какъвто и да било начин е ужасно грешно, угнетяващо и тъжно. Да забраниш на децата да четат някои книги, по някакви си твои глупави причини, е още по-тъжно. То е като да им забраняваш да мислят. Радвам се, че тази книга е написана сякаш от деца за деца. Написана е простичко, достъпно и вдъхновяващо. "Забранете тази книга" подтиква децата да мислят, да се научат да изразяват мнението си, да защитават позициите си, да се борят за желанията си, да бъдат изобретателни и да бъдат единни. Всичките до едно важни.
Затова препоръчвам тази книга и на деца, и на възрастни. Нека все пак не забравяме, че именно възрастните са тези, които забъркаха цялата каша.
Няма коментари:
Публикуване на коментар