Ние, останалите, просто живеем тук

"Ние, останалите, просто живеем тук" не е това, което очаквах. И както обикновено в случая с Патрик Нес е глътка свеж въздух всред другите ми четива. Взех си ги заедно с "Освен този живот" по едно и също време, но реших да започна с тази, защото очакванията ми от „Освен този живот“ са доста големи.

Чета краткото послание на задната корица на книгата още докато се прибирам след панаира на книгата и се чудя какво да очаквам. Върти ми се в главата нещо като "Живият хаос", но Нес отново ме изненадва.

Да, в книгата става въпрос за всички онези неща, за които се споменава на там - зомбита, безсмъртни, вампири, душеядци и неизменната линия на избраните деца, които трябва да се борят с тях. Но те се случват някак на заден план, като кратко съобщение в началото на всяка глава,  като фон на същинската история, която ме поглъща.

Нес отправя взора си към няколко от неизбраните деца - онези останалите, които обикновено в другите книги служат за статисти, докато четем за подвизите на героите. Показва ни какво се случва по време на катаклизъм с онези, които не са отговорни да водят битката за спасяването на света, на живота на земята. Как се справят те с бремето, което другите носят, чакайки безпомощно да разберат, дали светът ще свърши и ще могат да продължат живота си някак. И сякаш въпросът как ще продължат с живота си, когато всичко приключи ги плаши повече, отколкото това дали светът изобщо ще просъществува.

Ако не искате спойлери за характерите в историята, ви препоръчвам да не четете между линиите.

--------------------------
Нес ме приобщава към една група от четири деца, която ми става особено близка. Майк, разказвачът, тревожна натура преследвана от компулсивно-обсесивно разстройство, което го кара да брои шишета с кетчуп и телефонни стълбове до безкрай, да мие ръцете си, докато не изтрие мазнината от кожата, докато не закървят и не се напукат и после да продължи отново да ги мие, защото не може да се отърве от чувството, че ако престане, нещо много лошо ще се случи. Майк, който се чувства зависим, слаб и нежелан в компанията си. Майк, който умира от страх, дали ще може да се справи със самостоятелния си живот, който му предстои да започне (ако избраните деца успеят да спасят света, разбира се). Майк, който е брат на Мел и който е влюбен в Хена - момичето, което се учи как да преглътне избора, който родителите й са направили вместо нея. Да замине като доброволец на място, където върлува война, болести и лудост, от която няма спасение. Хена, която се опитва да свикне с мисълта, че трябва да захвърли младостта си, такава каквато ще бъде за приятелите й, за съучениците й, такава каквато самата тя си я представя.
Мел е момичето, което на косъм не умира преди известно време. Всъщност, за да бъдем точни умира, но лекарите някак си успяват да я върнат към живота. Мел, която се бори с анорексията, защото не може да се отърве от усещането, че е непълноценна, че не е достатъчно привлекателна за обекта на желанието си. Мел, която е безкрайно стресирана от амбициозна кампания на майка й в политиката. Мел, която толкова много отчаяно иска да оцелее, да се храни, да живее, докато не се научи да живее истински.
И Джаред - момчето, което изглежда като най-силната и неподатлива натура в компанията. Красив, атлетичен, добродушен, винаги готов да се притече на помощ, на моменти единствения пристан, в който Майк намира спасение от компулсивното си разстройство. И гей.  И полубог на котките. Джаред, който ми се струва, че ще изиграе много по-сериозна роля за развръзката, отколкото изглежда преди историята да е написала "Край". (Оказах се права)
-----------------------------

И докато всеки от четворката се бори със своето минало, настояще и бъдеще, докато всеки се опитва да преодолее собствените си демони в града започват да се случват странни неща - избраните деца биват избивани, поредица от нещастни и необясними случаи сполетяват останалите, които просто живеят там. И всяка една нишка подхранва демоните на неразделната четворка.

Напоследък избягвам да чета книги на социална тематика, книги за деца с проблеми, за нещастни съдби и безизходица, защото ме натоварват, защото ми пречат да се отърся от работния ден, от собственото ми ежедневие. Обожавам историите им, но ме карат да се чувствам мрачна.

И ето сега чета точно такива истории, сблъсквам се с личната трагедия на героите и се чувствам добре, обнадеждена, изпълнена с някакво странно положително чувство, което не ми позволява да се скапя. И това е обичта и подкрепата, която тези счупени деца си дават един на друг.