"Сол при солта" е колкото силна, толкова и нежна книга, колкото тъжна и изпълнена с отчаяние, толкова топла и обичлива. Всеки, който умее да пробуди такива емоции, пишейки за Втората световна вйна, заслужава дълбок поклон.
Войната често е статистика, документални филми, очерци, записи, доклади, изследевания и цифри, много, наистина много цифри. Но зад всяко едно число стои личност, не бива да го забравяме.
Всеки един от тези стотици хиляди загинали в концлагерите, всеки един от войниците сражавали се в тази война, независимо от страната, всеки един от онези девет хиляди души загинали на борда на "Вилхелм Густлоф" има своя лична история, има родители, които е изгубил или дете, което са му отнели, има страхове, които носи в себе си, надежди, които спотаява, роднини, с които се надява един ден да се събере, чувства, които го подтикват да действа по един или друг начин.
И тази книга е точно това. Лична история. Не една, не няколко, а хиляди. Лични истории символи. Ако прочетете бележките на автора в края на книгата ще разберете това, което вече сте усетили под повърхността. Всеки един от героите е символ на милиони като себе си. Безпризорното момченце е прототип на всички онези невръстни деца загубили семействата си във войната.
"Някои от тях са станали обект на неописуеми зверства, други - на невероятни добрини от страна на напълно непознати хора."
Когато говорим за войната, говорим за стратегии, воени планове, нападения, бомбардировки, дати, жертви и отново цифри. И често забравяме за личния ужас, който всеки човек преживява от едната или другата страна. Войната е чудовище, което поглъща човешките мечти, души и животи. Трудно е да отделиш внимание на милионите лични стории, когато разрухата и ужасът са толкова повсеместни. Затова обичам книги като "Сол при солта". Те издърпват на преден план историята на малкия човек, нищожен на фона на мащабното унищожение и все пак милионите жертви са точно това - милиони хора с лични истории.
Когато накрая теглим чертата, отново има цифри. Стотици хиляди загинали евреи, стотици хиляди загинали германци и руснаци. Милиони, стотици, хиляди, десетки...Но когато погледнем от разстоянието на историята, осъзнаваме, че културните, расовите и националните различия губят своята сила. Пред смъртта всички са еднакви.
"Избрах роман за деца и юнощи, за да покажа войната видяна през очите на младежи от различни националности, принудени да изоставят всичко, което са обичали"
Йоанна, Флориан, Емилия и Алфред са юноши. Йоанна е млада девойка, учила за медицинска сестра, Флориан е на възраст, в която вече трябва да мобилизиран в германската армия, но заради своите умения работи за райха като реставратор. Емилия е почти дете, 16-годишна девойка, която е бремнна в последното тримесечие. А Алфред е социопат и фанатизиран нацист. Момче с високо самочувствие и много комплекси, което копнее да бъде някой, да се превърне в някой, защото настоящото му аз е страхливо, слабо и невзрачно. И ето, че тази война е неговият шанс да се превърне в нещо друго.
Миналото на тези младежи е мътно и кърваво. Всеки от тях е оставил близките си, справил се е някак през годините на войната, съхранил е мъничко човещина в себе си и мъничко живец за борба и сега поемат на път към водата, единственият път за бягство от настъпващите руски войски.
Историята се пише от победителите. Затова и когато споменем Втората световна война германците добиват тъмни краски и злата им природа се разкрива пред нас. В Бухелвалд днес има музей, който съвсем спокойно може да се нарече, посветен на руските освобдителни армии. И вероятно не е единственият. Но Рута Сепетис дава една различна гледна точка към войната. За хората с тайни от Райха или с неподходящ произход и националност германците означават сигурна смърт, но и това което ги следва откъм тила не е по-добро. Краят на войната приближава и руските войски са нахлули в Германия, но те не се носят като ято гълъби на мира. Те са груби, диви хищници, които носят след себе си зверства и смърт.
Всеки таи в себе си надеждата да открие сестра, родители, брадовчеди, приятели, хора, чиито очертания изплуват пред очите им нощем преди да заспят. Нишките на историите им се преплитат и те попадат заедно на кораба "Вилхелм Густлоф"
Всеки носи своите тайни, всеки се бори със своите демони и се надява, че има светлина в края на пътя.
"Сол при солта" не е изпълнена с ужаси, мъчения и унижения. Но светът на войната през очите на деца е много по-суров и първичен. Сблъсъкът с моралните ценности, създадени у тях от семействата им е още по-ожесточен. Всеки опит да се спасиш е предателство към всички онези, които не са успели. Всеки порив на надежда е кинжал на вината, забит дълбоко в тялото като свредел.
Мислех, надявах се друго да излезе изпод пръстите ми на тази страница. Надявах се, да ви разкажа повече за романът, на историите и начинът по който рута Сепетис ги насочва, заплита, разплита и следва. Надявах се да успея да бъда обективна. Надявах се, че няма да разводня неща с мисли и чувства. Но изглежда съм неспособна на обективност в такива случай. "Сол при солта" ме разпиля. Когато затворих книгата, чувствах крайниците си ледени, въпреки знойната жега в стаята, измръзнали в сковаващата зима в историята и снежната белота сред страниците. Главите са кратки, а паузите големи. Паузи, които те изпращат в казан с емоции. А снегът, който покрива тази прокълната земя в книгата сякаш се е разтелил по хартиените страници.
"Сол при солта" е за мен Романът на годината.
"Сол при солта" е книга от юноши за юноши. В училище днес учим много малко за Втората световна война - предимно цифри и статистика. Но книги като тази ни позволяват да погледнем под повърхността на едно от най-значимите събития на 20 век. Истории като тази няма да намерим в учебниците, нито ще обсъждаме в училище, защото образованието трябва да е обективно. Истории като тази ще живеят в спомените и разказите на оцелелите очевидци и сред страниците на художествената литература.
Няма коментари:
Публикуване на коментар