Когато за пръв път посегнах към "Светлината, която не виждаме" в книжарницата, набързо я оставих "Пфф, пак някакви философски измишльотини или поредния наръчник за щастлива и реализирана домакиня". Дори не се зачетох в анонса. Вторият път, когато книгата обсеби погледа ми беше на една от промоциите на Сиела, когато се загледах в корицата, обсипала целия рафт. Този път я обърнах и се зачетох. В следващата минута знаех, че ще я чета.
Нали знаете, как има книги, от които очакваш подвизи. Книги, за които знаеш, че няма да са обикновени. Книги, които ще оставят следа в теб, които искаш да сложиш на първия рафт в домашната си библиотека. Аз си оставям тези книги в резерва. Купувам ги и никога не бързам да ги прочета. Знам, че всяка една от тях сама ще ми каже, кога е дошъл момента. Затова и тази отлежа известно време на полицата.
"Светлината, която не виждаме" макар и наистина да ми напомня усещането, което изпитвах докато четях "Крадецът на книги", се оказа една по-различна книга за Втората световна война. Повечето автори не успяват да избягат от описателния ужас на войната, от документалния стил, от историческата правдивост на събитията от епичността на действията. Доер пречупва безсмислието и кошмарът на войната през чувствата на Вернер и Мари-Лор.
Вернер е точно такъв какъвто е всеки осъзнал себе си германец в ония години, всеки успял да избяга от хипнотизиращите възгледи на Хитлер – спотаен, непримирим, обезверен, аутсайдер. Вернер израства сирак, заедно със свободолюбивата си сестра Юта, отгледани от французойката Фрау Елена в дома за сираци. Страстта на момчето към радиотехниката го отвежда по една пътека, която Вернер се надява да води към научното средище в Берлин, а всъщност го поставя в националсоциалистическата школа на режима, за да го захвърли накрая на фронта, в мръсния студен опел, обикаляйки пустошта в издирване на предатели, които трябва да бъдат унищожени.
И както се оказва кратко след пристигането на Вернер в школата, той е там, за да се отърси от идентичността си, да свали личността си като непотребна кожа, да затвори очите си и изключи мозъка си. Сляпа и безмозъчна машина, която не изпитва нищо, освен безпрекословно преклонение през идеите на режима.
През цялото време Вернер оставя впечатлението, че е не главно действащо лице, а наблюдател в собствения си живот. Сякаш се е барикадирал горе в съзнанието си, заключил е всяка емоция и бунтарска мисъл, стиснал е здраво морала и ценностите си, уплашен да не ги загуби, да не ги изтръгнат от него и през това време просто присъства. Присъства на тренировките си, присъства в лабораторията на Д-р. Хауптман, присъства на полевите упражнения, присъства до Фредерик, но така и не участва. Безмълвен наблюдател.
Отне цяла книга на Вернер да осъзнае истински себе си и трябваше да застане на прага на смъртта, за да отприщи истинската си сила, но това ме изпълва единствено с привързаност. Нямаше да понеса многострадални герои, готови да разкъсат собствената си плът пред острието на врага в името на ценностите си, нямаше да понеса лицемерието на хиперболизираните мъченици. Защото хората сме точно такива. Знаем, кое е правилното действие, но понякога малодушието и безполезността ни задушават, защото никой не се е хвърлил от скалата без съпротива и вътрешна борба. И това не ни прави по-малко добри, единствено по-истински.
От другата страна на фронта Мари-Лор отдавна не вижда светлината и въпреки всичко продължава да крачи напред. Слаба, уплашена, крехка, но изпълнена с воля, любознателност и живот, сляпото момиче се превръща в ключова фигура за Съпротивата в малкото градче, разположено на бретанския бряг, Сен Мало. И макар животът да е не по-малко безмилостен към нея след като й отнема първо зрението, а след това и баща й, Мари-Лор остава заобиколена от хора, които я обичат и искат да я предпазят, остава лишена от ежедневия избор, с които трябва да се сблъсква белокосото момче. Моралният компас и духът на младото момиче са несломими и дори в най-критичните моменти от живота си, тя не губи себе си, не се предава, не се оставя на мъката и забвението. Напротив, стиска зъби, изправя се и вътрешната й сила ме изненадва за пореден път.
И докато тези две съдби бавно плетат нишката на повествованието на заден план Доер създава една топла атмосфера на нежна класическа музика, която изпълва нощите ми, докато чета и вълнуващата нишка за митични легенди и един диамант, който е по красив от изгрева и по-разкошен от нощното небе.
"Светлината, която не виждаме" е един от най-красивите романи, които съм чела, изпълнен с нежността, с която автора превежда своите герои през бойното поле и с любовта, с която полага душите им между редовете.
Няма коментари:
Публикуване на коментар