В преследване на "Призрачната гондола"

Да си призная никак не харесвах "Приключенията на Лукчо" като малка, макар че възрастните много ми я хвалеха. Трябваше да минат 20 години, за да заобичам Джани Родари, което обяснява и защо възрастните толкова много ми го навираха в носа. А може и заради това да не я харесвах, нали все съм си наопаки.

Ето ме две деситилетия по-късно, влюбена в творчеството на Джани Родари. Искам да има повече от него. Като сър Тери ми е. Изстрелва ме в една друга реалност, изпълнена с доброта, пакости и живот. Какво повече може да иска човек?

"Призрачната гондола" е едно приключение с неочакван край. Тук ще намерите всичко, от което има нужда една безапелационна бъркотия - главен герой с манталитета на Андрешко, страховити пирати, избягал затворник, венециански търговец (Макар че като се има предвид какъв скъперник е, спокойно може и да е евреин. Не знам, Джани Родари не уточнява, но е хубаво човек да има едно на ум с такива хора) и разбира се колоритна щипка от нечия чужда и много противоположна на италианската култура, а именно солидна доза ориенталски привкус. 

Намираме Арлекино на площад Сан Марко, близо до Моста на въздишките, където заедно с Панталоне преследват призрачната гондола. И ако си мислите, че изобщо нещо ви е ясно, помислете си пак. Джани Родари прескача от сцена на сцена и ни подава едно по едно парчетата от пъзела. Ще мине някоя и друга страница, докато  разберете какво точно целят Арлекино и Панталоне, а дотогава те ще са поели по различни пътища, с обща цел - забогатяване чрез не чак толкова законни методи.

И докато тези двама хубостници се правят на умели престъпници с изпипан план, в затвора излежава присъдата си един арабски принц и всеки един от героите на Джани Родари се мъчи ли мъчи да освободи този принц, за да вземе голямата награда от баща му. Ала вероятно и сами се досещате с какъв успех. 

Е, Джани Родари е разпознаваем във всяка една дума. От тези страници лъха топлина, човещина и онова негово специфично чувство за хумор, което те кара да погледнеш отвъд нещата. 

А начинът, по който Сиела поднесоха на пазара това бижу, е просто великолепен. Чудя, дали ако навремето в Лукчо имаше такива прекрасни илюстрации като тези на Дамян Дамянов, нямаше да се разберем по-добре. Знам, че може би е малко повърхностно, но аз съм от онези читатели, които обичат книгите не само с ума си, но и с очите и ръцете. А е просто прекрасно да държиш в ръце това хубаво издание с твърди корици, бяла гланцирана хартия, закачлив шрифт и страхотни илюстрации.