сряда, 6 февруари 2019 г.

Death Note: Тетрадка на смъртта

Още не е изтекъл и първият месец от новата година, а на мен ми се струва, че е вече април и се чудя защо има толкова много сняг навън. (Е, това изречение вече е невалидно, но да знаете, че седнах да пиша далеч преди този ден.) Толкова интензивно бе началото на тази година по толкова много различни причини. Това беше завоалиран опит да извинение за отсъствието ми. Извинявайте, че не съм се появявала от известно време насам. През тези няколко седмици чета книги, събирам впечатления и нямам търпение да ви разкажа (паралелно с което се опитвам да разкарам гадните вируси от всичките членове на семейството ми).

Днес ще се опитам да сглобя един смислен текст, с който надявам се да изразя поне една малка част от въодушевлението ми около мангата Death Note.
Мисля, че предозирах. Чувствам се все едно съм прочела Колелото на един дъх, като пълен мазохист. Но просто не можах да се спра.

Признавам му го на Цугуми, Оба (не мога, насилих се и му написах името, както бих написала според нашите правила, но просто изглежда толкова грешно..не мога, ще си е Цугуми Оба и това е), това беше една много разклонена и хлъзгава схема.
Преди да започна, искам да ви кажа, че надолу в текста вероятно ще последват спойлъри, четете на своя отговорност.  Но просто няма как да ги избегна, ако искам да ви поговоря за всичките 12 томчета.

Както казах и миналия път...отегчения от живота Лайт (Райто) и отегчената от небитието (да, 50 глави по-късно вече знам, че Рюук е от женски пол) шинигами пресичат пътищата си, когато Рюук изпуска "случайно" своята тетрадка на смъртта на Земята, а Райто я открива.
Тетрадката изначално е притежание на шинигами, наричан в мангата още бог на смъртта и жътвар. Шинигами я използват, за да удължават собствения си живот, като отнемат оставащите години живот на своите жертви. Но животът в измерението на шинигами е безкрайно муден, скучен и изгнил, затова Рюук решава да се позабавлява и за нейно щастие открива идеалният човек за това. (А и ябълките на земята са толкова сочни)
Райто е амбициозен младеж - арогантен, изключително умен, тих, спокоен, учтив, прилежен и досетлив. Усещате ли накъде бия? Напомня ли ви на нещо този профил? На мен ми напомня на добра основа за социопат и сериен убиец. 
А тетрадката е нещо друго. Ако напишеш в нея името на човек, чието лице познаваш, той ще умре от сърдечен удар до 40 секунди. Но това далеч не е всичко. Има няколко простички правила, които дават на човека, който я използва, тайнствената сила да убива от разстояние, без да оставя никакви следи. Без да бъде в контакт със своята жертва. Дават му възможността да контролира времето и обстоятелствата на смъртта, както и последните действия на жертвата. 

Райто решава да използва тетрадката за да твори добри дела, за да наказва престъпници, за да унищожи злото. Затова започва да пише в тетрадката имената на най-лошите престъпници, които биват съобщавани по телевизията. Сутрин отива на училище, а следобед се прибира и пише имен в тетрадката. Малко е зловещо...
И когато случаите на сърдечен удар, покосил криминално проявени лица в цял свят, зачестяват твърде подозрително, полицията и ФБР се раздвижват и търсят помощта на най-добрия детектив в света - Л. А Райто се превръща в Кира - медийният образ на масов убиец. 

И тук започва играта на котка и мишка. Или може би е по-правилно да кажа на котка и котка, защото това преследване е взаимно и равносилно. 
Кира и Л. си приличат прекалено много. И двамата пазят самоличността си в тайна, при това наистина умело, всеки със своите причини - единият, за да не бъде хванат и осъден, другият, за да не бъде убит. И двамата притежават отлични дедуктивни умения и изключително проницателни умове, затова и надпреварата по между им е толкова равностойна. И двамата са безскрупулни, когато стане дума за постигане на цел, макар и да стоят от двете страни на барикадата, начинът им на мислене е доста еднакъв. И двамата са готови да стигнат до екстремни нива на крайност, за да победят. И като към всичко това сложим в сметката и че в крайна сметка средството за постигането на целта им е човешкият живот, нещата добиват наистина сериозни измерения.

Цугуми Оба има подхода на Кинг към историята, която разказва. Няма мистерия около идентичността на притежателят на тетрадката и детективът, който го разследва. Поне не и за читателя. Но това далеч не прави нещата по-малко интригуващи или мистериозни. Напротив, така авторът ни дава възможност да видим нещата от друг ъгъл. Позволява ни да влезем в главите на Райто и Л., да разберем как мислят, как вадят изводи, как действат, как реагират един на друг.

Панел след панел, действието се заплита, интригата се усложнява, схемата става все по-мащабна. Докато постепенно фокусът се измества от целта. Райто все още иска да прочисти света от злото, все още иска да създаде нов световен ред, нови правила, но вече всичко това не е продиктувано само от неговото силно чувство за справедливост и разбиране за правосъдие. В неговата игра започва да се промъква и едно съвсем естествено състояние на самозабравяне, започват да се прокрадват думи като "аз ще бъда бог". И въпреки тази промяна, въпреки откровено жестоките и егоистични действия на младия мъж, въпреки безскупулността му, Цугуми Оба успява да запази симпатиите на читателя към Райто  до последно. Поне успя да запази моите.
И при все всичкото напрежение, което постоянно се натрупва, при все задъханата надпревара, има малки отдушници за смях, които балансират много добре историята. Наред с тях и неведнъж устата ми се огъна в зловеща усмивка, предвкусвайки какво предстои. И определено няколко пъти ми висваше ченето от изненада. В процес на четенето разбирам защо тези действия бяха необходим и колко ползотворен ефект имаха върху бъдещите машинации в книгата, вливането на нова кръв в действието, нови идеи и фигури. Но-о-о-о въпреки всичко това в момента, в който четях ключовия панел, оставах зяпнала и безмълвна.

За да напишеш дванадесеттомна манга, която по история, сложност и мащабност не отстъпва на нито една криминална порецита, била тя и под формата на роман, се налага да направиш някои жертви и да обновиш антуража си по някое време. Не мога да спра да разделям мислено цялото действие на две части. Когато Л. е главният детектив по случая. И когато Ниър и Мелло започват разследването си. Двамата са аналог на Кира и Л. по малко по-друг начин. Те преследват една и съща цел - Кой е Кира? И неговото залавяне. Подобно на Райто и Л., те са сходно безскрупулни, манипулативни и остри, но все пак избират различен път за разследването си. А съревнованието помежду им го прави още по-интригуващо. Да не говорим, че на Кира му се налага да пази гърба си от двамата изключително умни противника, които е трудно да различи човек кога действат на различни фронтове и кога обединяват усилията си.

Играта на шах става все по-опасна с всеки следващ панел, плановете все по-заплетени и трудни за отгатване, а всичко опира до това, кой ще наиграе другия, кой ще предвиди по-добре плановете на противника си, кой ще действа по-умно, по-бързо, по-безскрупулно, по-непредсказуемо.

Отне ми няколко дни, за да прочета целия комикс. Обичам черно-белите страници на мангата, защото е истинско удоволствие да следваш нюансите на сивото и да откриеш емоциите на изписаните по тях лица. Думите са могъщи, никой филм не може да предаде всички емоции, така както биха го направили думите. Но когато към тях добавиш и черно-белите панели, които изразяват емоциите така сякаш собственото ти сърце се преобръща от вълнение, това вече е ново ниво на интеракция с читателя. 
Сега остава да намеря време да изгледам и анимето, но определено не планирам да бързам. Първият път когато започнах да гледам Игра на тронове някъде по-средата на втората книга, бях толкова разочарована, че ако не беше една щастлива случайност нямаше никога да посегна отново към сериала, който сега ми е не по-малко интересен. Няма да направя повече тази грешка. 
Един нов свят се отваря пред мен и аз стъпвам с все по-уверени крачки в него, готова да опитвам и да рискувам. Жалко, че не излизат много такива издания на български. 




Няма коментари:

Публикуване на коментар