четвъртък, 22 ноември 2018 г.

"Изтръгнати от корен" притежава класата на старата школа

С тази книга се преследваме отдавна. На няколко пъти се каня да я чета. На няколко пъти се отказвам и отлагам. Знаех, бях сигурна, че ще я прочета, но въпреки това се оказа една от онези дълго залежали се книги на рафтовете ми. Не знам защо. Нямам логично, нямам и нелогично обяснение. Все нещо ме дърпаше назад. В крайна сметка един пост на Дени ме подтикна и я започнах. 
И не можах да се спра. 

По дяволите, тази история ме погълна. Изяде ме. Превърна ме в част от себе си. И беше прекрасно. Не знам, дали съм щастлива или тъжна от факта, че отложих това четене толкова дълго. От една страна си е цяла загуба този пропуск, от друга - си спестих чакането за втората книга. 

Давам си сметка, че след тези два кратки абзаца, в които ви казах това, което исках да ви споделя със сигурност, вероятно ще последват много други, които ще трия и пиша отново в следващите дни. И не съм сигурна защо е така. Знам какво мисля за тази книга, знам какво искам да ви кажа за нея. Може би не съм сигурна, дали в крайна сметка ще успея да изразя и облека в думи това знание, защото тази история се оказа доста многопластова. 

Започнах да я чета очаквайки...не знам точно какво, може би преразказана приказка, в която лошият змей отвлича девойки, докато изведнъж не се влюбва в една от тях. Знам, доста ограничено от моя страна. И тя започна в общи линии в този ред на мисли. Но после всичко се промени толкова много, ставаше все по-голямо, търкаляше се като топка сняг по склона, заплашваща да се превърне в лавина, която да ме погълне. И може да се каже, че успя. Оставих мъничко от себе си в тази книга и си оставих нещо от нея за себе си. 

Както и предположих. три чернови дотук - изтрити и отишли в небитието. Затова ще започна по най-дърварския начин и този път никакво триене. 

Змеят е магьосник. Нека тук срамежливо да си призная, колко наивно си мислех, че Змеят е змей. Знаете, с люспи, остри зъби и бълващ огън. Е това за огъня и остротата не е много далеч от истината. Змеят е доста дръпнат. Сериозен, с език остър като бръснач, винаги вкиснат и много, ама много могъщ. Какво повече й трябва на една читателка, за да хлътне?

Магьосникът обитава Кулата в покрайнините до Леса с неясна в началото цел. И през десет години слиза в селата долу и избира по едно момиче, което взима със себе си в Кулата. И така до следващото десетилетие. Всъщност всичкото това не звучи крайно лошо, защото когато девойките се върнат, те са начетени, изучили обноски и етикет. Прибират се с добра зестра и в крайна сметка намират своя път извън селото, обикновено някъде далеч в столицата, където използват знанията си, за да се издигнат в обществото. 

И тази година Змеят прибира Агнешка. Една невзрачна девойка, чиято рокля е вечно накапана, а косата вечно разчорлена. А нравът й може да скапе нервите и на скала. Съвсем не в негов стил. 
И така мрежата започва бавно да се наплита. Агнешка тръгва със Змея без да има особен избор, но с всеки изминал месец прекаран в Кулата разбира, че нищо не е такова, каквото изглежда. Макар и Змеят да й се струва точно такъв, какъвто изглежда - умен, заядлив и вечно раздразнен и ядосан. 

В крайна сметка идеята се оказва много по-грандиозна от това, което е заложено в анотацията. Лесът години наред заразява с поквара жителите на околните села и бавно и методично изтребва населението наоколо, за да завземе земята и да се разпространи. Но дори и това, не е толкова обикновено колкото изглежда. За всяко действие си има мотив, Лесът също има своите мотиви, колкото и да ви е трудно да си го представите. И макар тази нагласа да игра по границата между добро и зло, оправдано и неоправдано, все пак има някои граници, които бъдат ли прекрачени веднъж, връщане назад няма. Това не е противопоставяне на добро и зло, а борба за живот във всеки един смисъл, който можете да се сетите. 

Битката е адски сериозна. И на фона на цялото това напрежение, което Наоми Новик поддържа в сюжетно отношение, бих казала, че е постигнала страхотен баланс, благодарение на отношенията между Нешка и Змея. Струната между тях е вечно изпъната, лицата им гневни, нервите скъсани, ала стане ли опасно, двамата търсят опора в магията на другия и заедно с нея, намират утеха и сила. Когато се зададе битка, влизат двамата заедно в нея, рамо до рамо. И всичко това е поднесено без особен драматизъм, без сълзливи словоизлияния. Съвсем чисто, спретнато и по начин, който в крайна сметка те кара да почувстваш колко силна е връзката между тях. 

Тази книга има какво да ви разкаже. Малко ми напомня на "Момичето, което изпи луната". Тя е глътка свеж въздух сравнена с повечето фентъзи-приказки написани в последните години. Това е история от старата школа, която несъмнено беше едно от най-добрите ми попадения тази година. 



Няма коментари:

Публикуване на коментар