"Мизъри" се рови дълбоко в ума на жертвата и психопата

Мине не мине някой друг месец и аз отново се връщам към книгите на Краля. Кинг наистина е крал. Господар на скритите демони в човешките сърца, който знае кои конци да издърпа, за да накара  фигурите да затанцуват мрачния си танц.

"Мизъри" е една книга, която избягвам от години. Честно казано мисълта, че едно човешко същество е затворило друго човешко същество и го измъчва продължително време, не ме кара да се чувствам особено комфортно. Малко надскача поносимостта ми към насилие. Знаете ли, от известно време насам не мога да гледам филми на ужасите, които включват физическа жестокост и мъчения. С психо-ужасите всичко е наред, те будят интерес, но от другите стомахът ми се свива, а сърцето ми удря напрегнато. Та поради тази тенденция не посегнах към "Мизъри" дълго време...пак. Помня, че започнах да я чета като дете. Бях в първите години в гимназията, когато открих Кинг с "Кери". Опитах да чета "Мизъри" кратко след това, но тогава ми се стори твърде бездейна. Не помня докъде четох, минаха години, а вероятно съм чела и по диагонал.

Сега я прочетох лакомо. Отново бях гладна за въображението на Кинг и се нахвърлих доста ненаситно върху книгата. Преживяването този път беше много по-различно. Тогава, преди години знаех, че харесвам Кинг, но далеч не ми беше влязъл така под кожата.
В книгите на Кинг нищо не е просто черно и бяло, не е дори сиво или нюансирано. Всеки детайл има хиляди цветове. Всеки образ крещи със своята персоналност, дори тези, които той преднамерено описва като скучни и безинтересни.

Пол Шелдън е известен автор на поредицата за Мизъри - скучна, празноглава девойка, чиито беди и перипетии следят милиони домакини по света, коя от коя по-голяма почитателка на автора. Прясно приключил последната си книга, книга извън поредицата за Мизъри и книга, която Пол смята за безспорен шедьовър в неговата кариера  (беше с някакво много скучно заглавие - "Бързи коли" или нещо подобно), Пол се напива, качва се на колата си отпрашва по пътя, попадайки право в окото на снежната буря. 

Когато отново отваря очи не си спомня дори, че е катастрофирал. В момента Пол се намира в леглото, не своето. Нечие чуждо легло, в чужда стая, очевидно в чужда къща. Болките в раздробените му крака са ужасяващи и дни наред Пол потъва в трескав сън, който спира на два пъти дрогираното му сърце. 

Пол отваря отново очи и този път идва в съзнание. На сцената се появява неговата спасителка и личен инквизитор, най-голямата му почитателка - Ани Уилкс. Пол разбира, че Ани го е измъкнала в безсъзнание от катастрофиралата кола и го е довела в дома си. Самата тя не може да повярва, че е спасила живота на любимия си писател, още по-малко, че той е тук сега в нейната гостна и зависи изцяло от грижите й. Бурята отдавна е отминала, ала вече седмици наред Пол лежи безпомощен в леглото предоставено му от Ани, чака с нетърпение следващата си доза наркотични обезболяващи Норвил и тъне в агония. 

Дните се нижат бавно, а Пол живее живот между две дози. Живот, който започва с прилива, който поглъща подпорите и охлажда изгарящата болка в краката му. Но приливът не е вечен, след час-два, приливът започва да се отдръпва и болката отново залива краката му, правейки го неспособен да мисли до следващата доза Норвил. И ако досега Пол само опипва почвата около новата си хазяйка, първият сблъсък го връхлита безмилостно и неочаквано. Ще мине време преди Пол да се научи да чете лудостта в очите на Ани и да знае кои копчета и колко силно да натиска, за да постигне, каквото иска. И дори тогава шансът Ани да го изненада с действията си е наистина голям.
Първият сблъсък е ключов за бъдещото съжителство между писателя и Ани.  Най-голямата му почитателка натрошава дясното му коляно и напуска къщата за петдесет и един часа, оставяйки Пол на произвола на съдбата, потънал в кръв и болка. 
Тази битка е дълга и изтощителна, Пол се движи по ръба на пропастта и играе руска рулетка със своята "спасителка", бунтува се, ликува над нея с малките си победи и после понася горчивите последици от евтините си номера. 

Болка и мъчения не липсват, но те са подплътени със солидна история, която дава отговори и позволява на читателя да влезе в обувките на всеки един от образите. 
Всеки път когато чета книга на Кинг имам чувството, че пише с една единствена цел. Да отговори на въпроса "Защо Пол Шелдън/Ани Уилкс е такъв какъвто е? Какво детство е имала Ани? Какви са били родителите й? През какво е преминала? Винаги ли е била болна или тази психопатия се е развила в последствие? Ами Пол? Какво го е довело до тази ситуация? Алкохолът? Парите? Безпътния живот? Артистичния ексцентризъм? Странно е, че дори когато не знаем нищо за миналото на някой от героите, не се усеща като липса. Кинг не разказва истории, а създава хора - плътни, истински, ако ги порежеш, ще прокървят по страниците. 
И те кървят наистина - физически и душевно. 

Пол Шелдън минава през ада на Ани. Изтърпява повече болка, отколкото някога е мислил, че може да понесе, но по-ужасен е страхът, който се загнездва в него. Страхът и униженията, които пречупват ума му, които притъпяват сетивата и убиват смелостта му. Още по-страшно става, когато човек осъзнава преминаването си през този процес, когато вижда как бавно гасне живецът му и си каже, че му се иска просто всичко да свърши. 

Не знам, дали да пренеса думите си към края на книгата. Вероятно малцина не са чели Мизъри. Ако все пак сте от тях и не искате спойлъри, не четете по-надолу. Един от забележителните маркери на Краля е краят на книгите му. Той винаги е необикновен и никога категоричен, винаги оставя едно малко трънче след себе си, което драска и не ти дава мира. Разбира се, не издържах и в един от моментите на пречупване на Пол, разгърнах последните страници, защото просто трябваше да знам, дали ще се измъкне от този ад. Ако сте чели повече от две книги на Кинг, вече знаете че той обича изречения от типа "Ако тя знаеше, че това щеше да я убие, никога нямаше да се качи в колата онзи ден". Истински магнетичното е, че дори знаейки какво ще последва не спираш да четеш, за да научиш как точно главния герой се е набута в големите лайна. Така че без никакви колебания прехвърлих страниците и надникнах накрая. 

С последната глава Кинг забива клина до кокал и ни връща отново на по-горните размишления. Пол вече е свободен, продал е последната книга за Мизъри, която Ани го накара да напише и тя е направила такъв фурор, че е на път да се превърне в нещо историческо. Е, свободен е много разтегливо понятие. Да, Пол вече не е пленник на Ани. Или поне не и физически. Но възможно ли е човек да се отърси някога от продължителен тормоз като този, който е преживял, може ли някога да бъде отново пълноценен човек, който не се страхува, че иззад дивана ще изскочи демонът с брадва в ръка и ще посегне към него, за да го довърши най-накрая. 

Кинг умее да разказва страшни истории, които те карат да надничаш през рамо, които те държат в постоянно напрежение, че току зад ъгъла ще те сполети твоят най-голям ужас. Сега мисля да започна една друга книга, която също така оставих преди години, защото ми се виждаше твърде бездейна. - "Играта на Джералд".