"Докато музиката свиреше" - Натаниъл Ланде (Ревю)

 

Заглавие: "Докато музиката свиреше"

Автор: Натаниъл Ланде

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

 

Брой страници: 568

Година: 2021

 

 

Музика и смърт се преплитат в романа на Натаниъл Ланде. Ужасяваща комбинация. Представяте ли си как фините стонове на цигулката се смесват с мълчанието на една безкрайна върволица от прегърбени хора, които крачат безпомощно, с изпълнени със страх души към своята гибел. Дали са се питали какво е усещането да се задушиш? Дали боли? Дали ще стане бързо? Ще свърши ли най-накрая този ад? Няма ли изход, последен шанс? Защо всичко трябва да свърши така? Дали в тези последни минути надеждата ги е напуснала? Дали тази музика им е донесла поне мъничко утеха?

 

Мисловно разделям "Докато музиката свиреше" на две части. Преди и след избухването на войната. Двете половини на една ябълка. Изгнили в различна степен. Носещи различни цветове. Но еднакво ужасни. 

 

Натаниъл Ланде избира да започне своята история преди войната. Да ни покаже красотата и одухотвореността на Прага. Да ни въведе в концертните зали и да изпълни сърцата ни с възторжените аплодисменти на публиката. Златна Прага. Карлов мост отразен в осветената от Луната река Вълтава, пищната сграда на операта, уюта на тесните улички и сладкия аромат на преливащите от цветя прозорчета. 

Четеш, вдишваш този аромат и предусещаш приближаващата развала. Усещаш ред след ред, как тежките стъпки на войната се приближават. Първо ги чуваш, а после усещаш как земята жалостно простенва под марша на хиляди кубинки. 

Първо смълчано, скрити погледи, тук-таме някой вандалски знак или подвикване, а след това идва Кристалната нощ. И монетата се обръща. Сега други мълчат.

 

Макс Мюлер е младо момче, застанало на прага на зрелостта. В онези години от живота си, когато изпълнен с новооткритата си самостоятелност си готов да промениш света и заедно с това си даваш сметка, колко голям, тежък и чепат е. А твоите сили са още млади, неопитни, мислите ти се лутат в опит да осмислят тази лудост, която те заобикаля. 

 

Макс е син на големия концерт-мастор - Великия Виктор Мюлер. Син на баща германец и майка - чехкиня, Макс израства в Чехия, заобиколен от музика и приятели. Приятели евреи. Най-добрият приятел на Макс - Давид е евреин. Най-добрият приятел на баща му и най-близък на семейството им е композитора Ханс Краса, който носи същите корени. Но това няма никакво значение, не си избираме приятелите по религия, или по цвета на очите. Съвсем различни критерии изграждат смисъла на категорията "приятелство". Но не и в Новия ред, който нацистите градят. Всичко се обръща с главата надолу. Изведнъж няма значение какъв човек си, нито какво правиш. Въпросът е, евреин ли си? Макс съвсем невинно и по детски търси отговорите на тези въпроси. Защо евреите? Защо се случва всичко това? Защо избухва война? С какво се различава той от своите приятели? И когато баща му приема пост в немските военни сили, това окончателно преобръща света му и всичко, в което е вярвал. Диригентът Виктор Мюлев заминава за Германия, за да предостави таланта и услугите си на Фюрера. А Макс заминава за Терезин. 

 

Тук започва втората част от романа на Ланде. Последствията от войната и новия ред, който германците налагат. Отнемането на имуществото, преследванията, доносите, жестокостта, лагерите, гладът, болестите, оскъдните дрехи, липсата на образование и тоталното незачитане на личността. Истината постепенно се разкрива пред Макс. И той търси своето място, своята роля във всичко това. От една страна са най-близките му приятели зад стените на Лагера Терезин. От друга страна е неговият Попи - великият Виктор Мюлер, който работи в немската армия. И продължава да повтаря на сина си "Трябва да ми имаш доверие". Но как да имаш доверие като всички познати ценности изведнъж изглеждат изпразнени от значение и смисъл. Какво означава да имаш доверие. И в какво? 

Целият разказ е напоен с прекрасна одухотворена музика и пищния образ на красотата, която изкуството посява в душите на хората. Не знам, дали е целенасочено, за да изостри контраста между хармонията на музиката и грозната безчовечна несправедливост. Или просто, защото е неделима част от живота на хората на изкуството, без значение дали са на голямата сцена или във вмирисаната барака в лагера. Терезин може и да не е като другите концлагери. Основният контингент от обитателите на лагера са хора на изкуството и интелигенцията - актьори, музиканти, писатели. На пръв поглед условията там изглеждат по-нормални, по-човечни, по-обитаеми. Някои дори живеят  в собствени "квартири", макар че какво значение има това през зимата, когато нямаш отопление и прозорци. И макар Терезин да си няма собствени газови камери и крематориум, влаковата композиция е готова и транспортите към Аушвиц може да бъдат подновени всеки момент. 

Няма да повтарям това, което анотацията на задната корица вече ви е споделила, няма да изброявам големите имена, които ще срещнете между страниците й. Ще оставя вместо това линк към едно от произведенията на Ханс Краса тук.

 

 

 

"Пепел в снега" - Рута Сепетис (Ревю)

 

Заглавие: "Пепел в снега"

Автор: Рута Сепетис

Издателство: Сиела

Превод: Явор Недев

 

Брой страници: 352

Година: 2021

 

Често казвам, а може би и вие, много ми е трудно да пиша за тази книга. Но това не е точно така. Не ми е трудно да пиша за книги, разказващи истории от Втората световна война. Трудно ми е да отделя, да преглътна емоцията и да напиша нещо по същество. Сега се чувствам по същия начин. Сядам пред белия лист и в ума ми също е бяло. А в сърцето ми бушува цяла палитра от емоции - тъга, гняв, съпричастност, споделеност, обич. 

Истории като тази на петнадесетгодишната Лина са трудни за четене, трудни са и за разказване. Но също така са и от онези, които искаш да споделиш, за които искаш да говориш. 

Чета резюмето на задната корица на книгата. Прочитам го за пръв път секунди преди да започна самата книга. Това се случва често при мен, особено с автори, като Рута Сепетис, които вече съм чела и чието творчество познавам донякъде. Последните редове в анонса казват "В романа „Пепел в снега“ Рута Сепетис ни прави свидетели на мъчително пътешествие, проточило се над 10 години и над хиляди километри."

 

Десет години. Смятам на ум. А после отгръщам прелиствам книгата, чета хронологията в началото и поглеждам номера на последната страница. Това е една кратка история, описваща много дълго и тежко пътуване. Забелязали ли сте, че историите, разказващи за преживяванията на отделния индивид в годините на войната, особено оцеляването му в концентрационните лагери, са много кратки. Във всеки случай много по-кратки от историческите книги описващи този период. Без значение какво ни обещава корицата, тези истории рядко са красиво написани. Авторите обикновено използват телеграфен стил, който понякога кара емоциите да изглеждат плоски, двуизмерни, плитки. Това не смекачва ужаса от прочетеното. Преполагам всичко зависи от това, на кое ниво на жестокостта е решил да слезе автора. Колкото по-дълбоко в смъртта затъва книгата, толкова по-съобщителен е стилът на писане. Струва ми се и логично да е така. Как да пишеш красиво, когато разказваш за една от най-мрачните и жестоки страни на човешката душа. 

 

Историята на Лина не прави изключение. Тя е мрачна, жестока, изпълнена с бездушие и страх. Това е историята на едно петнадесетгодишно момиче, което е изтръгнато от топлината дома си и е хвърлена в мръсните вагони, водещи към поредната студена миризлива дупка, която руснаците са решили да наричат трудов лагер. (Забравих да спомена) Ако по нещо историята на Лина се различава от повечето подобни е, че тя не отпътува за немски концентрационен лагер, а за руски. Всеки нов вагон, всеки нов лагер я изпраща все по на север, все по-навътре в сърцето на зимата. Условията за оцеляване стават все по-трудни, храната все по-оскъдна, за лекарства или дрехи не може дори и да става дума. Единственото важно нещо е семействата да останат заедно. Хората да останат живи. 

 

Да попаднеш в този ужас е жестоко, без значение на колко години си, макар и различните възрасти да носят различни кошмари със себе си. За Лина това е възрастта на бунтарството. Възрастта, в която децата започват да се опълчват на родителите си и да изграждат собствената си среда и да се изграждат като личност. И Лина въстава. Но не срещу родители си, а срещу тази тежката и бездушна преса на войната. Лина е непримирима. И в думите си, и в държанието си и в мирогледа си. А рисунките, които тайничко крие във всеки нов лагер са нейното оръжие, символът на нейния бунт. 

 

Ала войната е дълга. А кошмарът, в който живее Лина не свършва заедно с войната. Групата на Лина продължава да живее в този ад години след края войната. Насред ледената пустош. Твърде слаби, твърде изтощени и болни да се съпротивляват. Твърде слаби да се освободят. Задружни в страданието си. Всеки подхранва с трохи надеждата на другия, защото това е единственото, което им остава. А суровата зима и жестоките войници отлющват ден след ден парченца от тази надежда , като листи от скицник. Докато накрая единственото, което съхранява спомена за света са именно рисунките на Лина. Нейният бунт, отпечатан върху откъснатите страници от живота й.