"13 причини защо" - Джей Ашър (Ревю)

 

 Заглавие: "13 причини защо"

Автор: Джей Ашър

Издателство: Ентусиаст

Превод: Мария Чайлд

 

Брой страници: 288

Година: 2011

 

Бях решила да чета "13 причини защо" още преди години, преди дъщеря ми да се роди, преди да е била планирана изобщо. Но още тогава не бях сигурна, дали ще имам сърце да изслушам книгата, знаейки какво се случва вътре. А ние всички знаем, знаем още от първата страница, знаем още от преди това, защото сме прочели какво пише на задната корица.

Едно от най-трудните и страшни неща за мен винаги е била липсата на надежда. Истина е, че човек предаде ли се, загуби ли окончателно надежда, всичко е свършило. Да започна да чета книга, в която надежда няма, книга, в която знам, че всичко е обречено, е трудна задача. 

Все пак години по-късно се върнах към нея. Моят екземпляр отдавна го няма, но не исках да си я купувам отново. Не искам да я виждам в библиотеката и да се връщам към нея. Така че си взех киндъл едишъна. И я изслушах, за по-малко от едно денонощие.

Най-малкото което очаквах е, че ще я прочета на един дъх. Защо ви разказвам всичко това?

Защото може би и вие като мен сте попадали на тази книга и не сте се осмелили да я прочетете. Може би сте я подминавали. Вземали сте я и сте я оставяли пак. От страх какво ще откриете между страниците й.  Или друга причина.

Разказвам ви всичко това, за да ви убедя, да го направите - да се осмелите. За да не я подминавате и вие като мен. 

 

Това е историята на Хана. Хана, която е взела решение да сложи край на живота си. И е записала 13 касети, в които разказва защо. Тя споделя поредица от дребни на пръв поглед случки (поне повечето от тях), с които повечето от нас са се сблъсквали в своите тийнейджърски години по един или друг начин. Случки, които са едновременно съвсем отделни събития и в същото време неразривно свързани, обясняващи се едно друго, произтичащи едно от друго.

 

Всички учим децата си, как да се пазят, как да се обичат и уважават, как да уважават и другите, как да се държат, как да бъдат хора, да помагат, да не нараняват и накрая има толкова много наранени деца и толкова много деца, които не знаят как да се справят с емоциите си, които израстват като непълноценни хора. Ако имат късмет да пораснат изобщо.

Истината е, че понякога, колкото и да се пази човек, колкото и да внимава, дори да не е направил нищо лошо, дори да не го е предизвикал, може да бъде наранен.

Хана не успява да се предпази, бавно и незабележимо се плъзга по спиралата надолу към бездната, откъдето накрая вече няма нито сила, нито желание да се опита да изпълзи, да се бори. Най-страшната дума - незабележимо. В живота й няма голям катаклизъм, катастрофа, която да я смачка от раз. Всичко е просто поредица от несвързани на пръв поглед малки случки, които бавно и сигурно обаче се превръщат лавина от затворени пътища, която я задушава. 

Тази книга е написана много майсторски. Очаквах да ме остави смазана, обезверена, тотално унищожена. Да бъда в продължение на триста страници в главата на едно момиче, което е решило да се самоубие, което иска да разкаже защо е решило да се самоубие и как нейните приятели, съученици, учители са станали причина тя да вземе това решение. Тази мисъл е ужасяваща, задушаваща. В края на книгата обаче чувството, което изпълва гърдите ми е отговорност, желание да направя нещо, да протегна ръка, да бъда зорка и внимателна, да не позволявам на течението да повлече всичко. 

Чета тази книга и да ви призная тайничко се ужасявам. Ужасявам се, защото моето осемгодишно момиченце расте. Времето отлита толкова бързо. И аз умирам от страх пред какво ще се изправя след няколко години, когато тя достигне онази толкова крехка възраст. Но историята на Хана макар и завършена, ми дава сламка, за която да се хвана. Никога не спирай да даваш подкрепа, никога не спирай да подаваш ръка, дори и там където на пръв поглед не е желана, дори да е отхвърлена. По-добре да станеш досаден, отколкото да се откажеш. Защото предадеш ли се, всичко е загубено. А най-важното е, да има някъде там един човек, който да не се предава, дори когато ти го направиш, който да те държи здраво с едната ръка до себе си, като парче стабилна суша в морето от случки, които не можем да контролираме.

Давам си сметка колко хаотични са мислите ми. Но са и искрени. "13 причини защо" е една от най-смислените и важни книги, които прочетох не просто тази година, ами изобщо. Не я подминавайте. Особено, ако сте родител, колкото и да ви е страх.

"Шепотът на черепа" - Джонатан Страуд (Ревю)

 

 

Заглавие: "Шепотът на черепа" (Локуд и Сие, #1)

Автор: Джонатан Страуд

Издателство: Artline Studios

Превод: Цветана Генчева

Брой страници: 386

Година: 2020

"Шепотът на черепа" е втора книга от приключенията на агенция "Локуд и Сие" от едноименната поредица. В първата част Луси откри своя нов дом в Лондон при Локуд и Джоржд, ставайки част от  тяхната наистина малка агенция за борба с призраци. Преди да продължим, малко контекст и предистория в случай, че не сте чели още първата книга. Преди някакъв х-брой години се е появил проблем с паранормалната активност, който Джонатан Страуд е избрал много оригинално да кръсти Проблемът. Появата на призраци и неспокойни духове, които плашат и тормозят хората, се увеличава драстично - до степен, в която трябва да бъдат взети мерки. И тъй като единствено децата/юношите са тези, които усещат и виждат призраците, те са и единствените, които могат да се борят с тях. Затова се сформират агенции от младежи за борба с паранормалната активност.

(Следва малък спойлър от предишната книга, няма как.)
В предишния "епизод" Луси, Локуд и Джоржд победиха, разбира се, много силен призрак, което помогна на техния разраснал се с 30 % екип да се стикова малко по-добре и да намери подходящ ритъм на работа, който да опази всички живи, засега. Също така стана ясно, че Луси има големи заложби, но тук няма да изпадам в подробности, за да не ви спойлна още нещо. О, да, и един череп в буркан започна да й говори.


В първите страници на "Шепотът на черепа" (вече сте се досетили, че става въпрос за същия череп и че очевидно той ще е важен в тази част) заварваме екипa на "Локуд и Сие" по време на задача, с която не се справят особено блестящо и позволяват на конкурентната агенция Фит да им измъкнат славата изпод носа. А това от своя страна води до един безумен облог между двете агенции, които са отколешни съперници. Облог, който типично по момчешки, е свързан с публично унижение и обещание за вечна слава.

И когато новият случай чука на вратата, буквално, всички са наострили саби и са готови да се впуснат в състезанието. Втората книга е също толкова добра, колкото и началото на историята - динамична, интересна, пълна с напрегнати ситуации, остроумни диалози и много пъстри образи. Луси изглежда е успяла да загърби миналото си, поне засега и да се почувства у дома си сред новото си семейство. Все очаквам в някоя от следващите книги да й се наложи да се противопостави на миналото си по един или друг начин. Но засега сме фокусирани върху настоящето. Способностите на Луси продължават да се разгръщат и тя е едновременно уплашена и развълнувана от този факт. Успяла е да установи някаква здравословна рутина с Джордж, който не й беше особен фен в първата част, а Локуд си остава все така мистериозен. За капак на всичко и този злобен череп не млъква и постоянно се опитва да сее раздор в малкото им семейство.

Да си призная диалозите с черепа са ми любими, той е дребнав, злобен и притежава учудващо интелигентно чувство за хумор,  като за призрак. А по-важното е, че разбира неща, които би трябвало да са извън обхвата на неговото знание и благодарение на това успява да подлее вода в отношенията между Луси, Локуд и Джордж, излагайки ги постоянно на опасност. Случаят, по който работят е пряко свързан с предишния му господар, от времето, в което е бил нещо повече от череп в буркан (предполагам). Което означава, че разполага с жизненоважна информация, от която младите  агенти със сигурност биха искали да се възползват, особено имайки предвид какво е заложено на карта (а именно, глупавото състезание с агенция Фит, е, разбира се и живота на много хора, но това са подробности). Естествено, черепът избира сам какво и кога да сподели и макар да не ги лъже директно, поднесена по този начин и в определен момент, информацията, която споделя с тях, често им причинява повече беди, отколкото да им помогне в действителност.

Луси, Локуд и Джордж ще трябва този път да удържат няколко фронта и единственият начин да го направят е да имат силна връзка на доверие помежду си, а това е много трудно, когато толкова много тайни ги разделят. Още повече докато подмолния череп не спира да нашепва в ухото на Луси, подклаждайки огъня на недоверието.
Джонатан Страуд е страхотен раказвач, а това, което ми хареса най-много е, че остави жесток cliffhangerв края на книгата, като в същото време даде пълна завършеност на сюжета и случая. Много хитро от негова страна. Страшно ме човърка да видя какво се случва в началото на следващата книга. Отдавна не ме е бъгвала така книга. Но да си призная това усещане ми харесва, ще изчакам малко преди да повдигна завесата на "Кухото момче".

"Крещящото стълбище" (Локуд и Сие, #1) - Джонатан Страут (Ревю)

 

Заглавие: "Крещящото стълбище" (Локуд и Сие, #1)

Автор: Джонатан Страут

Издателство: Artline Studios

Превод: Цветана Генчева

Брой страници: 332

Година: 2020

 

"Локуд и Сие" е прецедент за мен. Мисля. Заобикалям ги откакто излезе първата книга, "Крещящото стълбище", макар и добрите отзиви за тях, защото ми се струваха нещо като "Ловци на духове" ама за тийнейджъри. Което не е далеч от истината и едновременно с това просто не може да бъде по-далеч от истината, защото освен духовете нямат нищо общо помежду си. Нямах абсолютно никакво желание да ги чета и никога не съм си правила планове да ги купувам. Докато не пуснаха сериала по Нетфликс и реших да му дам шанс, да видим за какво е цялата тази суматоха около книгите. Сериалът не беше лош, хареса ми, жалко е, че няма да има втори сезон. Но не беше и mind blowing, факт. Но гледайки го, си представих колко по-жива, богата и интересна би била тази история на книга, щом на екран са успели да постигнат такъв добър баланс. 

Та ето ме мен, прибирам се аз в България и броени дни преди това вече трупам в кошницата в Озон заглавия, започвайки с Локуд и Сие, първа до пета книга включително. Изобщо не смятам да си играя на дребно, вече знам, че ще ми харесат.

Действието се развива в Англия. Отврат. Но какво да се прави, преглътнах британския акцент в сериала, ще преглътна и декора в книгите. Историята заплита първите си бримки около Луси Карлайл, която от дете има дарбата да чува призраците по-ясно от останалите деца, които усещат връзката със света на мъртвите. Но преди да ви разкажа нещо повече за Луси, няма да е лошо да придам и малко плътност и контекст на предишното изречение. Нещо, което в сериала не успяха да направят особено добре. Защо Луси чува призраци? Защото светът, който ние познаваме, е различен от този, в който Луси живее. Разликата е една -  Проблемът, не е много оригинално име, знам. Преди години мистериозните случаи на паранормална активност започнали да зачестяват все повече и повече. Хора, умирали при неизяснени обстоятелства, странни инциденти започвали да се случват навсякъде по света, а децата започнали все повече да говорят за призрачни неща, които са видели или чули. Докато накрая възрастните са се видели принудени да признаят, че очевидно имат Проблем, с който не знаят как да се справят. Постепенно развитието на събитията е наложило разбирането, че именно децата са единствените, които имат способността да се справят  с призраците, които не искат да напуснат света на живите. Винаги е битувало схващането, че силното въображение на децата, необременено от общите рамки на света, които възрастните вече сме изваяли, им позволява да виждат отвъд това, което ние наричаме реалност, отвъд възможното за нас. Именно този мотив е взел Джонатан Страут и е развил в страхотна история. В света на Луси Карлайл, децата са единствените, които могат да чуват и усещат призраците на умрелите. Те са единствените, които могат да ни предпазят от тях. Затова навсякъде по света съществуват агенции за борба с паранормалната активност, контролирани от глобални организации, които пък от своя страна трябва да подсигурят безопасни и регламентирани условия на работа, за деца.

Запознаваме се с Луси на прага на нов етап от живота й. Избягала от родния си град, тя заминава за Лондон и усилено си търси работа. Разбира се, най-големите агенции я отхвърлят. Ситуацията е малко като в Бръшляновата лига на най-претижните университети на Съединените щати. Ако не си с връзки, си никой. И никой не иска да ти обърне внимание. Накрая Луси успява да си уреди място в малката агенция "Локуд и Сие". И като ви казвам малка, имам предвид точно това. Луси е третият член на агенцията. Локуд и Джордж - новите шеф и колега на Луси, са пълни особняци, дори и по нейните критерии. Локуд изглежда на пръв поглед симпатичен, малко арогантен и самонадеян младеж, който сякаш с еднаква лекота ръководи агенцията и забърква неприятности. Джордж е класически книжен червей, само дето е вкиснат като Гринч и хич не харесва промените. А Луси е промяна, голяма промяна в баланса между отношенията на двете момчета. За тримата приятели Джонатан Страут е подготвил редица напрегнати и комични ситуации и един заплетен случай, който ще се окаже голямо предизвикателство за новата геометрия на малката лондонска агенция. Луси, Джордж и Локуд постепенно ще трябва да се стиковат, да изградят доверие и да се превърнат в истински екип, защото от това зависи живота им.

 

Джонатан Страут е свършил страхотна работа. "Крещящото стълбище" предоставя на читателя всичко, от което един любител на приключенската литература има нужда - интересен сюжет с добър туист, интригуващи и пълнокръвни герои, леки диалози, напрегната атмосфера, добре изпипани зловещи сцени, закачлив хумор, динамичен ритъм и добър баланс между изграждането и развитието на историята и героите. С абсолютно удоволствие ще прочета и следващите книги. 

 

 

 

 

"Към Никъде" - Брандън Сандерсън (Ревю)

 

 

Заглавие: "Към Никъде"

Автор: Брандън Сандерсън  

Издателство: Artline Studios

Превод: Цветана Генчева

Брой страници: 392

Година: 2021

 

Дори да не сте фенове на Сандерсън или на тийн фантастиката, или на фантастиката като цяло, си заслужава да си купите тези книги само заради простичкото удоволствие да ги притежавате. Всъщност именно дървената корица на "Душата на императора" е това, което ме накара да посегна за пръв път към книга на Сандерсън. Така че за мен тези корици имат особено значение. Но мисля, че дори и лишени от сантименталната си стойност, мога  с ръка на сърцето да кажа: жестоки са. А това, което се крие между тях също заслужава не по-малко внимание. (В този ред на мисли дължа едно огромно благодаря на Издателство Артлайн, задето влагат толкова страст, мисъл и креативност в работата си. ) 

 

"Към Никъде" е третата книга от поредицата "Към Небето". И тя ни запраща на съвсем ново място - в Никъде. Сандерсън продължава да разширява света или може би е по-правилно да кажа вселената в своята история. Нов свят, ново измерение, нови приключения, нови приятели и врагове се изправят пред Спенса. В Никъде на Спенса ще й се наложи да премине отново през куп нови и неизвестни препятсвия, съпроводена от Ем-бот и един нов и малко съмнителен приятел - Чет. Ще се бие с пирати, ще попадне в плен, ще изследва безброй нови светове, ще участва в дуели, ще се състезава, ще планира бунтове, ще бяга и ще преследва, ще открие нови неща за себе си, които ще я накарат да преосмисли целия си живот. Изобщо очакват я големи промени. 

И докато всичко това се случва в другия край на вселената, буквално Никъде, човечеството, начело със Звездната академия, е в разгара на война с Върховенството, за която изгледите да спечели не са особено добри, всъщност по-редно е кажа, че изгледите да не я загуби окончателно, не са особено добри. И кратките новини, които Спенса получава от Джорген, благодарение на сайтоничната им връзка, я притискат повече от всякога да открие път и изход от Никъде. 

Никъде всъщност е нещо като място за рециклиране на Вселената. Крайна точка без изход. Девета дупка на кавала. Рядко някой избира да отиде в Никъде, да не кажа никога. Там те изпращат. В изгнание или "за поправка", докато великото общество на Въховенството не реши отново, че си годен за техния съвършен свят.

Никъде гъмжи от нови и непознати видове, от приятели и врагове. Всеки е съмнителен тип, докато не се осмелиш и заложиш на него доверието си, за да видиш къде ще те отведе. На Спенса, както обикновено, ще й се наложи да вземе няколко трудни решения и някакви набързо скалъпени избора. Както се казва, правим каквото можем и се надяваме на най-доброто. 

Ако в предишната книга проблемите на Спенса бяха по-скоро политически или етични, то тук имаме чисто динамична приключенска фантастика. Главната героиня трябва да стигне от точка А до точка Б в един напълно непознат и различен свят, от което произхождат и повечето опасности по пътя. Но Спенса е изобретателна, също така доста вироглава и безразсъдна, така че не е като да й липсват идеи. Осъществяването им и как това ще засегне затворената екосистема на Никъде е друг въпрос. Хубаво е да видя, че и образът на Спенса се разви. Двамата с Ем-бот претърпяха някои сериозни метаморфози във взаимоотношенията си. Едно безразсъдно момиче и един бързо учещ се изкуствен интелект трябва да научат някои важни уроци за емоционалната интелигентност. Това ще ги въвлече в редица трогателни и в същото време забавни диалози и ситуации, които двамата ще трябва да отиграят. 

Харесах този свят, хареса ми много какви чудесии е съградил в него Сандерсън. Харесва ми колко гъвкав и непостоянен е. Колко различен и многопластов.

Нямам търпение да видя какво ще се случи, когато странстването на Спенса по световете свърши и тя се върне при "своите" хора. Да видим, коя ще е следващата спирка, която Сандерсън ни е подготвил. 

"Алкатрас срещу Злите Библиотекари" - Брандън Сандерсън (Ревю)

  Заглавие: "Алкатрас срещу Злите Библиотекари"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Artline Studio

Превод: Деница Райкова

 

Брой страници: 302

Година: 2021

 

Трудно е да си представиш, че едно и също име стои на кориците на томовете от поредицата "Летописите на светлината на бурята" и младежката поредица за Злите библиотекари. Ако за Сандерсън има зона на комфорт, то това биха били шантавите идеи, превърнати във вълнуващи истории. Спомням си едно интервю със Сандерсън, докато беше в България. Тогава интервюиращият го помоли да създаде фантастичен сюжет, базирайки се на три опорни думи. И на него разбира се, му отне около две секунди преди тотално несвързаните на пръв поглед думи, да се превърнат в начало на интересна история. Понякога имам чувството, че именно така се зараждат историите в ума му. Например тази - трите опорни думи биха били - очила, библиотека, разрушение. След малко ще разберете защо. 

 

Сега като се замисля за пръв път е толкова уместно да възкликна "Тази книга наистина ми отвори очите!"(малко гийк хумор). Защо ли, ще се зачудите вие?

 Защото библиотекарите са древна тайна организация, която от векове управлява света. Всъщност дори нещо повече, именно библиотекарите са направили света да изглежда такъв, какъвто го познаваме днес. Напълнили са умовете ни с куп лъжи, като например Индустриалната революция, или асансьорите, или пистолетите. Сигурно ще ви се стори странно това, което казвам, но по-добре първо прочетете книгата. Завесата се вдига и много заблуди ще бъдат разкрити. 

Знаехте ли например, че съществуват окулатори, това са хора, които могат да боравят с магически лещи? И аз не знаех. По-лошото е, че и Алкатраз Смедри не знаеше. Толкова далеч се простират лъжите на Библиотекарите. Дори самите окулатори да не знаят какви са. Макар че тук може би известна вина има и семейството на Алкатрас, защото са решили, че като израсне далеч от техния свят, ще бъде в безопасност, може би. А може и други мотиви да има. Когато човек се изправи на прага на нов свят, преследван от хора, на които до скоро е имал доверие, открие изгубени роднини...Може би малко избързвам. 

Нека се върнем на Алкатрас Смедри - тринадесет годишен сирак, който от години сменя приемните домове. Трудно е да си намериш дом, когато неприятностите те следват по петите. Както и разрушението. Виждате ли, Алкатрас е крайно способен младеж. Способен да счупи всичко, до което се докосне. Историята започва с неговият рожден ден. Броени часове преди това, той получава торбичка със загадъчен пясък вътре (или по-скоро скучен пясък, защото хайде да бъдем честни, колко вълнуващо може да е да получите торбичка с пясък за рождения си ден), а броени часове след това запалва кухнята на приемните си родители.  И така след поредното фиаско, Алкатрас се събужда на следващата сутрин, очакващ социалния работник, който трябва да го върне обратно в дома. Но вместо него се появява един луд старец, който твърди, че му е дядо и един, както по всичко личи, наемен убиец, или иначе казано - непознат, който е насочил пистолет срещу му и тъкмо е дръпнал предпазителя. 

Макар че Алкатрас не е вчерашен, и определено не е хората, които просто, ей така, биха се качили в колата на непознат, пък нека да твърди, че е и папата, ако иска, все пак се качва във въпросната кола, защото алтернативата е дулото на пистолета, което го очаква в стария му дом. 

И ако си е мислите, че сутринта е започнала шантаво, почакайте да видите остатъка от деня. На Алкатрас му предстои да открие много тайни, да изобличи някои врагове и да намери приятели, също така му предстои да проникне в една много тайна Библиотека и да открадне въпросния пясък, който получи в торбичка. Или да си го върне, защото все пак, като заначало, именно на него го изпратиха, преди да му го откраднат. При това въоръжен само с един чифт очила. И всичко това, ще се случи докато разказва историята, за да може ние, избраните, които сега държим тази книга в ръцете си, да получим на готово цялата истина. Ако все още е останал свят, след разказването й. Или ако Алкатрас все още е жив, защото все пак, вижте първата сцена и си помислете пак, дали искате да изпуснете останалото. 

А сега в последните редове на този текст, ще си позволя да използвам семплия псевдоним на нашия смел разказвач. Личи си, че Сандерсън се е забавлявал, разказвайки всичките тези невероятни приключения. На пръв поглед лековато надрасканата история, крие сред страниците си много намигвания, сарказъм и самоирония. В тандем с динамичното действие и приятните задявки, крайният резултат е страхотен.

"180 секунди" - Джесика Парк (Ревю)

Заглавие: "180 секунди"

Автор: Джесика Парк

Издателство: ICU

Превод: Елка Виденова

Брой страници: 300

Година: 2019

Не се стърпях до Алеята и си купих "180 секунди" някоко дни преди това, което не е чак толкова чудно за мен, защото когато съм нетърпелива, нищо не може да ме спре. И може би това е една от причините за противоречивите ми чувства - еквалайзъра на очакванията ми, който се бе напълнил до дупка и повече нямаше място за буфериране.

Алисън е сирак. Прекарала е по-голямата част от живота си в различни приемни семейства. Свикнала е да не се привъзва към никого, защото разделите след това са още по-тежки. А чувството, че те изоставят отново и отново е като остра кама, която разкъсва незарастналите ти вътрешности всеки път. Повече от предишния.

Има един начин да оцелееш в системата. И той е да издигнеш непробиваеми стени между себе си и света, да не пуснеш никъде котва, да не позволиш на никого да се превърне в реална част от живота ти. Важното е да оставиш всичко да мине покрай теб и да те остави незасегната. Никой не е способен да се справи с постоянните промени и раздели, без да закоравее по един или друг начин. Мисля, че Джесика Парк е уловила много прецизно какъв би бил света през погледа на една "Алисън".

Младото момиче, може и да не е щастлива, но поне се чувства защитена. Донякъде. Преградите си вършат работата. До деня, в който не застава на стола срещу небезивествения Ебсън и не се забърква в един от социалните му експерименти. Признавам, че идеята за 180-секундното предизвикателство е стахотна. Повечето от вас са гледали подобни експерименти и несъмнено са ви се сторили интригуващи. Вероятно дори сте се чудели какво е усещането. Джесика Паркър повдига лекичко завесата. Акцентира, разбира се, върху емоционалната част. Но в тези ситуации именно тя е важната.

И оттук всичко започва да се развива със светкавична скорост. Ебсън е просто прекрасен. Добър, мил, състрадателен, чаровен, красавец, духовит, жертвоготовен и на всичко отгоре си има тъмна тайна от миналото, глупава грешка коствала много на него и сестра му. Но това е нещо, за което не бихме могли да го виним. Ебсън е просто толкова невероятно перфектен, че на моменти ми се струва хартиен, сякаш плътта му всеки миг ще се скъса и ще се окаже, че Алисън си е имала въображаем приятел. Което между другото щеше да е много добър туист в историята. Но нека не се отплесвам.

Все пак мога да дам допълнителна точка на Джесика Парк, понеже излезе от рамката на класическата тийн история. Връзката между Алисън и Ебсън бе може би единственото стабилно нещо през цялата книга. Въпреки малко разколебаното начало и безтегловната основа, все пак устойчивостта е на лице. А разковничето се оказа не другаде, а в прителството на Алисън и Софи. И тук нямаше как да не направя аосциаята с "Вината в нашите звезди". Невъзможно е да останеш безпристрастен към подобен развой на събитията. Плаках, тъгувах, смях се, надпреварвах се с времето, ядосвах се, разочаровах се...Историята е наистина затрогваща и трябва да сте от камък, за да не се размекнете поне малко.

Когато чета истории като тази, чувам как тежките ми окови падат звучно на земята и една след друга емоциите ми излитат свободни като хали. Завъртат се около мен и  ме подхвърлят в силните си ръце. А след въртележка се чуствам винаги спокойна, освободена, умиротворена.
Сега ще завърша по най-клиширания начин, които можете да си представите и ще ви кажа, че "180 секунди" е една наистина трогателна история за силата на любовта. Любовта изобщо - любовта към живота, към радостта, към хората. Всеки от нас рано или късно в живота си стига до една повратна точка, в която трябва да реши дали да се затвори за света или да се влее в него, с цената на всичко, колкото и  пъти да бъде наранен, колкото и близо да е до бездната. Е, ако сте там в този момент и лъкатушите по ръба, прочетете "180 секунди", а защо пък не и да вземете участие в някой социален ескперимент, ще научите неподозирани неща за себе си. :)

Абракадабра! "Магични мистерии"

Миналата година може и да не успях за ида физически до Панаира, но това далеч не означава, че съм отложила или съм се отказала от покупките си. Седмица след края на Панаира "Магични мистерии" беше вече в ръцете ми. И честно казано нямах търпение. Само корицата й ми е достатъчна, за да се навивам повече и повече.

"Магични мистерии" е книга за деца. Много подходяща за възрастта 10-12 години, както и за 22 години, и за 30 (дотук съм тествала - много е подходяща), а защо не и оттам нагоре. :) Защото няма какво да се обърка в една класическа детска история, няма какво да ви подразни, няма какво да ви разочарова - тя е простичка, обичлива, смислена и поставя на първо място ценностите.

Какъвто и вкус да е останал в устата ви след последната книга, която сте чели, без значение дали е горчив, сладък, тръпнещ, ужасяващ или красив, без значение дали искате да се отървете от това усещане или чувствате липсата му още преди да е избледняло от небцето ви, тази история може да отмие всяко чувство на неразположение, може да изчисти мислите ви, да успокои духа ви и да ви подготви за каквото и ново книжно приключение да сте си замислили.

История стара и обикновена като света. Едно осиротяло момче търси своето място под слънцето. Картър губи родителите си рано, толкова рано че спомените са твърде много, за да ги забрави и твърде малко, за да ги прекрачи и остави напълно. След тази тежка загуба Картър бива поверен на чичо си Слай, който е пълна мижитурка. Ловък крадец, който живее ден за ден и се изхранва с измами. Абсолютно неподходяща среда за едно малко момче. И все пак дори и така, Картър получава и някои позитиви от този развой на събитията - ловките ръце фокусник и умението да създава илюзия за пред хората. И макар начинът, по който той и чичо Слай живеят, никак да не му харесва, в крайна сметка е просто едно малко момче, зависимо от своя настойник. Така че ден след ден, месец след месец, двамата не спират да се местят от град на град, без да имат постоянен дом, приятели, близки, рутина. Всеки път нов приют, нови измами, нови хора и всеки път трябва да напуснат преди да ги заподозрат и окошарят. До деня в който Слай решава, че е крайно време племенникът му да започне да взима активно участие в изхранването им. За него вече не е достатъчно момчето да бъде просто примамка или разсейка, а за Картър не е приемливо да върши тези непочтени неща. 


И така в една импулсивна вечер, изтощен от постоянния стрес и притиснат от обстоятелствата, Картър бяга. Качва се на влака и изчезва в нощта, докато чичо Слай крещи след него с пълно гърло и стиснати юмруци.
Оттук започва и приключението на момчето. Картър слиза от влака в Минерал Уелс, накипрено градче, опъстрено от светлините на пътуващия панаир на Босо. многобройните атракции на Панаира привличат момчето безотказно. От всяка сергия и шатра струи магия и великолепие. Но виждате ли, Картър не е глупав и не вярва в магията.Той знае, че това са просто трикове. Нужно само да знаеш как и да имаш ловки ръце. И точно защото Картър не е глупав, бързо надушва, че има нещо гнило в бандата на Босо.
Но едно малко момче не може да се изправи само срещу цяла банда безскрупулни алчни мошеници. И за щастие Картър не е сам. В Минерал Уелс момчето открива приятели, за пръв път в  живота си, открива хора, с които иска да е близък, които не иска да изоставя, които иска да задържи и да направи част от живота си. Но не е никак лесно да им каже, че е сирак, че е бездомен, че е помагал на чичо си в измамите, макар и косвено и че от време на време рови в кофата, за да намери нещо за ядене. Ще се оплете ли Картър в лъжи до ушите или все пак ще намери начин да достигне до приятелите си, да им признае истината, да се опита да ги задържи? Ще бъдат ли единни или ще оставят Босо да се вихри из града както си иска?
Все пак това е детска книга, мисля, че отговорите са ясни. :) Но това не я прави по-малка интересна, приятна и топла.

Нийл Патрик Харис умее да разказва, да привлича вниманието към историята си и да го задържи. Харесаха ми закачките в книгите. Междинните глави, които са ни учат на различни фокуси. Тонът на повествованието, които сам по себе си е закачлив и усмихнат. Хуморът, шегите и лекотата, с която разказва са заразителни и носят много настроение. 

Харесвам тази история за приятелството. Тя е като уютна вечер у дома на топло сред любими хора. Или като топло лято в косите, докато играеш на криеница или риташ топка с приятели в училищния двор.

Цената да бъдеш "Герой"

С поредицата на Олуин Хамилтън си имаме история. Заобикалях, подминавах и извръщах поглед от "Дете на пустинята" в продължение на две години. Бях твърдо убедена, че Young adult  с елемент на ориенталски нотки няма да ми е по вкуса. Някъде в този период си купих първата книга. Не ме питайте защо. Беше едно от онези нелогични решения. И до ден днешен нямам обяснение. Но я купих, без особена мотивация и мухлясва в библиотека доста време, в което бях съвсем на ясно, че няма да я прочета. И една вечер седнах и зачетох. Също така необяснимо, както и нежеланието ми до онзи момент. И я прочетох. На следващия ден прочетох и втората - "Предателка", която побързах да си набавя.

А едва снощи затворих и последната страница на "Герой". Ако трябва да бъда честна, най-много ми хареса втората книга. Сюжетът в нея беше наистина много изтънчено и фино изтъкан, плъзгаше се по всички граници, карайки читателя да види историята от всички гледни точки. В "Герой" Олуин Хамилтън отново изгражда полюсите, макар и да не й е самоцел. Виждам опитите и старанието да покаже всички нюанси на своите герои, да изкара тъмните им страни, греховете им, вината им и да я балансира добре с жертвите, целите и мечтите им. Докато в "Предателка" настроенията бяха колебливи и лъкатушещи, тук опозицията е ясна. От двете страни на бойното поле са застанали бунтовниците и Султана. Настъпило е време, в което всеки трябва да избере страна и да се бори.

Амани, Джин, Ахмед, Шазан, Сам, Делила, Из и Маз...някой от тях ще оживеят, други ще дадат живота си за тази борба. И време за скръб няма.

Олуин Хамилтън създава добра и заплетена сюжетна линия. 
За да унищожат адското устройство, което заплашва живота на хората, Амани трябва да даде живота си. Защото унищожавайки енергията на затворения джин, ще изгори като факла. Това е жертва, която Амани е готова да даде. Не с желание, но с достойнство и обич към близките си. Но преди това има много работа, която трябва да се свърши и много други жертви, да се направят.

Ахмед и Шазан са затворени на най-ужасното  място, където би могъл да ги прати султана. А оттам няма измъкване, не и само със силите на хора и полуджинове. Затова Амани, Сам и Джин отиват, за да освободят Създателя на греха. Един от най-древните и опасни джинове. Харесва ми начина, по който Олуин Хамилтън създава джиновете. Те са харизматични, могъщи и много лукави. Харесвам и интригата, която заплита, благодарение на техните образи.

В тази последна част участва всеки един образ, въведен в която и да е от другите две книги - и живите, и мъртвите, макар и само мимолетно споменати. Това е доста впечатляващ подход. И много трудна задача бих казала. Да управляваш всичките си персонажи в рамките на две корици, при това успешно, създавайки една добра, интересна и логически издържана история, е наистина изключително постижение.
Олуин Хамилтън изгражда силни образи, подплътени, образи с история, чувства и минало. Всеки от тях и героите, и злодеите носят своите грехове и грешки и това определя поведението и мотивацията им.

Има още две неща, които харесвам в тази книга.
Едното е главите-приказки, които авторката е избрала да напише. С тях тя разказва историята на своите герои - техните подвизи, техния край. Създава приказки от тях и с това увековечава съществуването им.

Другото е краят на тази история. Повечето писатели спират до щастливия или трагичния край. Хамилтън дава на читателя и двете, защото наравно с всичко друго, тя описва и болката, жертвите и безвъзвратните загуби, които нейните герои дадоха. Тя не спестява на читателя мъката и вината, които ще ги разяждат винаги. И накрая прави нещо по-добро. Не спира с края. Тя разказва и след това. Разказва ни какво носи тази победа, колкото трудно е да продължиш след нея и как борбата за живот не приключва никога. Мирът не е вечен. Узурпатори ще има винаги. Човешката алчност и жажда за власт са прекалено силни, за да бъдат победени веднъж и завинаги. Затова винаги ще трябват герои, винаги ще трябват хора, които са готови да  запалят огъня и да се хвърлят в него, да създадат пясъчна буря и да влязат в нея.

Агата и Софи се завръщат в "Училището за добро и зло" и заварват един "Свят без принцове"

Затворих последната страница на "Свят без принцове" късно снощи, защото просто не можах да се спра, докато не я дочетох. И добре, че след нея ме чакаше "Нещата, които синът ми трябва да знае за света", защото в противен случай щях да имам много сериозен проблем. Както и предишният път съм безкрайно доволна и ми стана малко тъжно, когато се наложи да изляза от света на приказките и да се разделя с Агата и Софи. 

Не помня, когато писах за "Училището за добро и зло" казах ли ви колко много ми харесва концепцията за света на приказките, който Соман Чайнани създава. Обичам такива изпълнения, когато авторът взима един съвсем тривиален приказен елемент и от него създава логичен свят, който бих мога да съпоставя със собствения си и да си кажа. "Това, че не съм била сред децата попаднали в някоя от приказките, не означава, че Училището не съществува някъде там."

Но нека се върнем към действието. В края на първата книга Агата хвана ръката на своята приятелка Софи и я целуна, оставяйки принца си да се стопи в мъглата. Двете сложиха край на своята приказка и щастливи се върнаха у дома, за да изживеят своето "и заживели щастливо". Софи избра страната на доброто и своята приятелка. Агата също. Всичко е прекрасно. Ала хората не се променят, не и наистина,не и просто така. 

Сватбата на бащата на Софи наближава и с всеки изминал ден, тя се чувства все по-изоставена и изключена от света. И за капак в този момент започват да се случват странни и крайно неприятни неща. Селото е атакувано, а посланието, което тайнственият нападател изпраща до жителите му е "Предайте ми Софи или всички ще умрете." Всичко започва да се сгромолясва с размах под краката на Софи и тя се е вкопчила като удавник за сламка в своята приятелка, стожер и подкрепа - Агата. 

Двете момичета не могат да избягат от неприятностите, които ги следват по петите на всяка крачка. И в крайна сметка отново се връщат в своята уж завършена приказка, отново пред вратите на Училището. Ала нещата този път са коренно различни. Няма ги кулите на доблестта, честта и милосърдието. Няма ги розовите завеси, наконтените прически и грациозните рокли. Защо са им? Това е свят без принцове. На кого му е потрябвал принц, щом всичко от което се нуждае, е вярна приятелка. 

Принцесите вече не са принцеси, защото няма принцове. Вече не е нужно да си правят прически, да се грижат за кожата си, да бъдат нежни и красиви. Еманципацията се е ширнала из цялото училище за момичета с пълна сила. 

А през това време момчетата изхвърлени от собствените си училища превземат Кулата на разказвача и изоставеното Училище за зло и организират там своята съпротива. Обзет от омраза и омерзение Тедрос е твърдо решен да убие вещицата, която му отне принцесата и да напише нов край на своята приказка. Ала истината е, че Агата и Софи не са се върнали в Училището, заради някаква черна магия. Нито краят на приказката им е бил изтрит от някой могъщ магьосник. Човек е господар на собствената си съдба. Това важи и за приказките. За да се случат всички тези неща си има съвсем логична причина. Агата тайничко си пожела да бъде със своя принц. 

Трудно е вървиш против волята на сърцето си. Трудно е да се откажеш от нещо, което открай време си смятал за най-ценното в и живота си. Ала това, че едно решение е трудно не отменя необходимостта да направим своя избор. 

"Защото порастваме, Филип - въздъхна Тедрос. - Когато си малък мислиш, че най-добрият ти приятел е всичко на света. Но когато откриеш истинската любов... всичко се променя. След това приятелството ви никога не може да е същото. Защото, независимо колко много се опитваш да запазиш и двете, може да си лоялен само към едното."

Много хора през годините са ме смятали за цинична, заради подобен род изказвания, но аз също вярвам, че е така. И смятам, че е естествено да бъде така. Харесва ми това, че Соман Чайнани не игнорира истината, не я подправя или захаросва. Напротив, използва я за контрапункт на историята и с това й позволява да излезе извън рамките на жанра си. 

Едно от нещата, които харесвам в тази история е, че не мога да взема страна. Разбирам и съм съпричастна към всеки един от персонажите й, макар и те да са в конфликт. Дори и с Ийвлин. Може и да е злодей, ала разбирам и нейната гледна точка. Мога да вляза и в нейните обувки и да разбера защо го прави. Соман Чайнани ни позволява да огледаме света на приказките от всички страни, да видим всички гледни точки, да вникнем в решенията на героите и да се почувстваме част от всичко това. 

"Училището за добро и зло: Свят без принцове" е достойно продължение на историята и няма да ви разочарова. Дори и да не таите особено добри спомени от ученическите си години като мен, това е училище в което със сигурност ще искате да се върнете отново!

"Небе в дълбините", сърца във войните

Напоследък май чета предимно книгите-изненади, които откривам в BOPS. "До всички момичета, които съм обичала", "Елайза и нейните чудовища", а сега и "Небе в дълбините". Проявих известно нетърпение по отношение на "Небе в дълбините", защото подозирах, че може да пристигне с BOPS, но въпреки това не се стърпях и си я купих на Алеята на книгата. 

Едната книжка ще отпътува към един от вас на 15 Октомври. Повече за това можете да прочетете тук (и да се включите, разбриа се):

Facebook игра за "Небе в дълбините"

Издателство Ибис влизат в много добра тийн серия. "Елайза" беше страхотна. "Небе в дълбините" не отстъпва ни най-малко. 

Историята се завърта около две отколе враждуващи племена. Аските и Руките живеят в суровите условия на неблагоприятен климат, нападат селата си, избиват се едни други въвлечени в конфликт, който никой не помни кога е започнал.  Ала знаят със сигурност, че най-големият им враг е другото племе. Използват враждата между своите богове за оправдание за войнствеността си. Но нима не си създаваме сами боговете, в които да вярваме? Изначалният повод на тази война е изгубил своята стойност отдавна, защото с годините всеки войн от племето аски е убил толкова братя, сестри, майки, бащи и деца на войните от племето руки, колкото и те самите са избили сред техните собствени близки и приятели. Поводи много, причини също. Ала като всяка друга война, смисъл никакъв.

Тази книга е young adult, ала има моменти, в които жестокостта прекрачва границите на жанра. И намирам това за освежаващо. Андриен Иънг е успяла да балансира много добре сюжета и емоциите, без да омаловажава нито един аспект от историята.

Представете си ги. Ийлин отраства в едно от селата на аските. Тя е дъщеря на водача на това село. И като такава от нея се очакват определени бойни постижения и отдаденост на бойните идеали на съплеменниците си. Обучена от рано в изкуството на войната, тя влиза в първата си битка едва на дванадесет години. Можете ли наистина да си я представите? Прибрала косата си в невинни плитки, лети сред враговете си и посича наред руки. Тези хора са отгледани за битки. Толкова отдавна са във война, че не знаят как да живеят в мир. А вероятно и не биха могли. До момента, в който на сцената се появява нов враг. Демоните хери - безмилостни и жестоки. И много, много силни. 

И за да бъде хаосът пълен, Ийлин бива ранена и пленена от племето руки. А там като част от общността им открива и своя брат. Братът, който е умрял преди години, пропаднал в една стръмна долина на едно от бойните полета. Споменът, за обления в кръв Ири, преследва с години Ийлин и измъчва дните и нощите й. В онзи ден, тя губи брат си и бойният си другар. А това е прекалено жесток удар за едно младо момиче. Изобщо за когото и да било. 

Сега го открива отново. Ала той вече не й е нито брат, нито боен другар. Той е рук. Той е част от племето на врага. Живее в един от техните домове и уважава и обича като майка стопанката на този дом. Има нов брат, нов боен другар. Има ново семейство. Нов живот. 

Ударът за Ийлин е по-жесток и от раните й. Да открие, че братът когото жалее и оплаква години наред, е открил нов живот сред нейните, сред техните общи врагове, е повече от смазващ. Тук Адриен Йънг е свършила наистина страхотна работа. Палитрата от чувства, която избухва в Ийлин е наистина богата и красноречиво изразена. А още по-впечатляващо е и това, че в тези двеста и няколко страници, тя успява да изгради прехода от страх, към омраза, до прошка и единение. При това наистина адекватно, подкрепено с добра мотивация, обусловени действия и логични последствия. 

Пленената Ийлин се превръща в дюр, което трябва да е техният еквивалент на роб. Новият боен другар на брат й е нейният нов собственик - Фиск. Разбира се, зад този ход се крие повече от това, което плува на повърхността. А метаморфозата у самата Ийлин беше наистина удоволствие да бъде проследена.

Изключително много ми хареса и романтичната нишка. Всички почитатели на жанра са се досетили още от първите страници как ще се развият отношенията между нея и Фиск. Емоциите между тях бяха наистина хармоничен хаос изрисуван върху художническа палитра. Обърканите чувства и избухливите действия бяха добре подкрепени с плътна мотивация, за да бъдат изрисувани още по-реално в очите на читателя. Прехода в техните емоции беше плавен и наистина вълнуващ. Особено този на Фиск. В неговите действия ясно си личеше как нещата между тях се променят и задълбочават. 

Ако сте почитатели на жанра ви съветвам да не пропускате тази история. Тя предлага мисля всичко, което бихте могли да искате. Тя  е зрелищна, ярка и запомняща се. Битки, кръв и сурова жестокост се разливат с пълни шепи сред страниците й. Тя е свежа и вълнуваща, преливаща от емоции и действие, които ще ви впримчат в историята и ще ви направят съпричастни с всичко през което ще преминат нейните герои.