"Добри поличби" - Тери Пратчет, Нийл Геймън (Ревю)

 

Заглавие: "Добри поличби"

Автор: Тери Пратчет, Нийл Геймън

Издателство: Прозорец

Превод: Боряна Джанабетска

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Павел Владимиров

 

Брой страници: 416

Година: 2019

Апокалипсисът идва. Адът и Раят са готови за битка. И нищо не може да ги вразуми. Нито дори и фактът, че хората сме си толкова смотани, че и сами ще се затрием. 

 

"Ако държите да сте наясно с човешките работи, за да ги проумеете, може да ви е от помощ следното: повечето триумфи и трагедии в историята са причинени не от хора, по същество добри или лоши, а от хора, по същество хора."

Война ще има. Краят на света вече наднича зада ъгъла.  Събират се армии, зареждат се оръжията. Оня горе и оня долу започват да вадят един по един скритите козове от ръкава си. Конниците на апокалипсиса идват, злокобни предсказания се сбъдват, Антихриста... О, да, единият от козовете се е прецакал. 

 

Единадесет години преди тои паметен момент на демонът Кроули му е поверена важна задача. В точно конкретен ден, в точно конкретна болница да размени едно конкретно бебе с друго (не толкова конкретно). И после да хвърля по едно око на въпросното конкретно бебе. За да може когато настъпи моментът и всички предсказания се сбъднат, това конкретно бебе да поеме ролята си на Антихрист и да посее смърт и разруха сред хората. 

 

Кроули не е вчерашен демон, о, не. той е демон от сои. Само че и не от вчера живее на Земята сред хората. И представите му за апокалипсис може и малко да се разминават с тези на цялото адско войнство. Например ограничените демони, които цяла вечност са стояли в ада, не могат да оценят колко жестоко наказание е да спреш интернета на хората или да им отрежеш обхвата. Никой не може да оцени находчивостта и напредничавостта на Кроули. Е, неговите дяволски умения може и малко да са се разфокусирали, но съм убедена, че ако прочетете книгата, ще намерите напълно логична причина, защо размяната на бебетата не мина точно по план.

 

"Защото Кроли доста харесваше хората. За един демон това е сериозен недостатък.
О, той се стараеше максимално да опропасти краткия им живот, нали това му беше работата, но нищичко от онова, което измисляше, не можеше да се мери по лошотия с измисленото от самите тях. Те като че ли притежаваха истинска дарба да измислят лошотии. Това някак си беше изначално вградено в плана. Те се раждаха в свят, проявяващ към тях враждебност по хиляди дребни начини, а после посвещаваха огромната част от енергията си, за да го направят още по-гаден."

 

В същото време, докато Адът си мисли, че е посял семенцето на бъдещия Армагедон, Раят също е оставил или може би по-скоро забравил, един свой агент там - Ангет Азирафел. Който по стечение на обствоятелствата, не че се сприятелява с Кроули, но да кажем, че развива известна търпимост към неговата компания. Няма да е лъжа дори ако кажем, че въпросната търпимост е взаимна. Но дори и не си помисляйте да ги наречете приятели. Моля, моля, всяка жаба да си знае гьола. 

 

Та, както обиновено става, Армагедон, за който соменахме по-горе, не просто е готов да настъпи, ами направо е с единия крак вътре, Коннците на Апокалипсиса са яхнали стихиите, изобщо всичко отива на война, само дето на думи и по планове е по-лесно, отколкото на дела и в действителност. Така че всичко отива по дяволите. Представяте ли си как плановете на един куп хора, ангели, демони, вещици, ловци на вещици и предсказателки се скапват. Не си го представяте. И аз не мога. Това могат да си го представят само Нийл Геймън и Тери Пратчет. Жестока бъркотия. Много смях, много сарказъм и ирония. И много шеги на гърба на британците (естествено). А покрай всичкия този смях и много истина, типично и за двамата. Книги като тази няма смисъл да ги препоръчва човек, те сами се препоръчват, достатъчно е само да сложиш имената на Тери Пратчет и Нийл Геймън на корицата. Останалото е ясно. И разочаранование няма. Само чисто читателство удоволствие. 

"Крадецът на ягоди" - Джоан Харис (Ревю)

Заглавие: "Крадецът на ягоди"

Автор: Джоан Харис

Издателство: Прозорец

Превод: Мая Ненчева

Година: 2019

Брой страници: 328

Не съм мислела, че ще излезе още една книга от историята на Виан Роше. Седем години след "Праскови за кюрето", когато прочетох новината от издателство Прозорец ми се стори като мираж. 

Обичам историята на Виан до степен, която ме прави невъзпитана. Ще ви кажа защо.

На Панаира сега през декември се запътих към щанда на издателство Прозорец, разбира се, за да си я купя. И пристигнах там в момент, в който една жена до мен тъкмо питаше за "Крадацът на ягоди", чудейки се, дали си заслужава. Тя, разбира се, питаше една от милите дами зад щанда, която тъкмо започваше да й обяснява, че това е продължението на "Шоколад", когато аз съвсем невъзпитано прекъснах всички и се обърнах директно към жената до мен:

"Историята е страхотна, като жива магия в ръцете ви. Прочела съм и трите книги преди това и са разкошни - "Шоколад", "Бонбонени обувки" и "Праскови за кюрето" и сега идвам да си купя "Крадецът". Така че няма да сбъркате, сигурна съм. "

Като изпечен амбулантен търговец! Толкова несвойствено за мен. По принцип се въздържам от подобен сорт поведение по редица причини. 

После, разбира се, се изчервих, купих си книгата и си тръгнах възможно по-бързо. 

Джоан Харис ни връща отново в Ланскене су Тан, където Виан и Розет живеят вече от пет години. Виан най-накрая се установила някъде, пуснала е корени, които пречат на немирния ватър да я отвее надалеч. 

Вятърът е отвял обаче Анук. Анук, чиято единствена мечта беше най-накрая да се задържат на едно място, място като Ланскене. Най-накрая да има приятели, живот, спокойствие. Същата тази Анук е в Париж със своя любим. Изпраща кратки, почти безлични съобщения на майка си и се ослушва, за да хване следващата вълна на вятъра. Светът се обръща толкова лесно.

Но Виан все още има своето зимно дете  - малкатаРозет. Е, Розет вече не толкова малка. Тя е на петнадесет години, но не изглежда като тийнейджър. Тя не говори, използва екзика на глухонемите, примесен със спонтанни животински викове, наподобяващи кучешки лай или птича песен например. 

Розет е щастливо безгрижно момиче, което обича да рисува. Но само майка й разбира, че това е нейната магия. В рисунките й се крие ключът към нейния светоглед, към начина, по който разбира хората и взаимоотношенията около себе си. 

"Бедната Виан", така казват хората, обречена да носи винаги тежестта на недоразвитото си дете, което ще си остане винаги дете и за което ще трябва да се грижи цял живот неуморно. 

Е, "бедната" Виан не мисли така. Най-накрая не е принудена да върне детето си на света. Розет може да бъде нейна завинаги. Тя винаги ще има нужда от нея. Не е ли прекрасно? Не копнее ли всеки родител по свой собствен начин за вариант на това. Всеки от нас иска да бъде нужен на децата си. Всеки от нас се моли за дарбата да умеем да утешаваме разплаканите им сърца, да създаване стабилна почва под краката им, молим се да издържим тежестта на техните грешки, да отнемем болката им, да излекуваме раните им. 

Дълбоко в себе си "Крадецът на ягоди" е това. Историята на една майка, която трябва да събере нужната сила, за да върне детето си обратно в света. Да го остави да порасне. И Джоан Харис е намерила начин да го направи по един разкошно красив начин. 

Виан Роше вече е част от отбщността на Ланскене су Тан. Магазинчето й за шоколад е винаги пълно, а шоколадът умее да развързва езици. Отец Рейно започва лека-полека да открива собственото си разбиране за религията и праведността. Той все още търси онова място в сърцето си, където ще може най-накрая да опусне умореното си тяло без тежестта на греховете и ревниво пазените тайни. Но Рейно вече разбира и приема Виан, приема нейния шоколад, нейния светоглед. 

Рижия все още живее в своята лодка край реката. Все още не се е пуснал по течението. Дали заради малката Розет или заради Виан. Като че ли всеки се движи в тесния си, но сигурен периметър, защото е по-лесно или по-безопасно, или по-разумно. Все неща, от които Хуракан не се интересува.

И това всичко се променя. Собственикът на малката цветарница срещу магазинъа за шоколад на Виан умира и завещава на Розет гората с ягодите. Това ще разбуни духовете в селото, ще създаде интриги и ще изплете нов възел от интриги в общността. Но за да се разплете по-късно този възел, трябва и катализатор. 

И това се оказва не кой да е, а новият наемател на цветарницата, която сякаш за две нощи се превърна в студио за татиуровки. Морган Дюбоа, необикновена жена, която ще изплашо до смърт Виан. Ще я накара да преживее отново най-големите си кошмари, когато за малко не загуби всичко заради Зози дьо л'Алба. Но дали наистина Морган е крадец на души? Или е просто едно от семената на Хуракан, също като Виан, също като Розет. 

Дали Морган не е това, което би могла да бъде Виан, ако не се бяха родили Анук и Розет? 

Трудно е да определиш върху чия история пада фокуса, защото миналото и настоящето на всички са оплетени едно с друго и един с друг. Вина и прошка, магия и тайни, сблъсък и мир, сбогуване и дългоочаквана среща, едното не може без другото. Изтъкани сме от мрак и светлина от прах и кръв. 

Дали всичко се подрежда накрая? Да, в известен смисъл. Всеки път накрая всичко се подрежда. До следващия път, в който Хуракан задуха. До следващата промяна. Но не е ли така и извън страниците на книгите?

Според мнозина е било излишно Джоан Харис да пише тази книга. Казват, че тя не е допринесла с нищо за историята на Виан. Но не съм съгласна. Тук няма голям сблъсък, няма кулминация в смисъла, който сме свикнали да търсим в художествената литература. Има единствено сила развръзка. И може би заради това мнозина усещат историята като празна. Но това не е минус. То е част от магията. В обичта не съществува кулминация, а низ от върхове, низ от емоции, които се оплитат една в друга. Тя е плетеница от вина, лъжи, страхове, отдаденост, разголване на душата, искреност, топлина, сигурност и дом. Дом в нечие сърце. Затова мога просто да кажа - тази книга е любов. 

Мъничко намигване от Тери Пратчет с "Фалшивата брада на Дядо Коледа"

Открадвам си още малко време със сър Тери и си създавам нелепи илюзи, че неговото въображение ще продъжи да изпълва нашия свят с нови и нови истории, които да обичаме.  Радвам се, че издателство Прозорец направиха този избор -  твърди корици, гланцирана хартия, цветни илюстрации. Истинско бижу.

Тери Пратчет ме кара да се чувствам у дома си всеки път, когато зачета негова книга, без значение къде се намирам и в какво емоционално състояние съм. Той е един от малкото автори, чиито творби обичам безусловно и не съм се впуснала като побесняла в маратонно четене. Защото искам да знам, че дори и когато остарея, ще мога да си позволя щастието да отворя негова книга за пръв път. Защото ще ми липсва прекалено много.

"Фалшивата брада на Дядо Коледа" е пълна с топли истори за студените зимни вечери. Ужасно кратка, не знам, дали прочитането й отнема и час, а разгръща пред мен една цяла вселена, изпълнена със смях, поука и чисти, неподправени емоции. Този сборник с разкази ще ви разтопи и стопли, така както никое одеяло или чаша чай не биха могли. Не смея да ви разказвам историите, те са толкова кратки и пропити с уют, че не би трябвало да ги чувате по този начин, а да ги усетите сами. но ще ви кажа, че любима ми е историята за компютъра, който получи подарък от Дядо Коледа. И много се смях на тази, в която Дядо Коледа си търсеше нова работа. 

Смях, веселие и празнично настроение се изливат от страниците на този сборник. А ярките илюстрации няма как да не посеят във вас частица зимно настроение. И наред с това Тери не изоставя и онази тъничка нишка на тихата тъга, която ни подтиква да се обадим на близък човек, да посетим приятел, да прегърнем родител и да целунем дете.  Знам, че книгите на Тери Пратчет са шантави, че понякога изглеждат много объркани, знам, че потапят в един безграничен свят, в който властва въображението, но все път, когато се опитвам да опиша на някого неговото творчество, в ума ми изплува една единствена дума - обич. Всяка негова история е толкова пропита от обич, че просто няма как да не докосне читателя.
Позволете си това зимно четиво да стопли вечерта ви, да ви разсмее и да ви върне за малко в света на Тери. 
 

Специалитетите на Джо в "Къпиново вино" от Джоан Харис

 "Къпиново вино" е още един роман, който отпраща читателя на Джоан Харис в Ланскене с познатите ни герои - Жозефин, Каро, Клермон, Жана Дру... но също така и някои непознати досега образи - Мари д'Апи с непоколебимия си характер и силата и вътрешната енергия и устойчивост на човек преживял не една и две бури, които са се опитали да го изскубят от земята, на която се опитва да отгледа семената на живота си. Или малката Роза с босите си крака, ярки, игриви и разпилени по слънцето коси, весел нрав и завидна самостоятелност. Възстарата Мирей, която толкова обича единственто си дете, че отказва да признае лудостта му. А защо не й Джо, който макар за кратко се превръща в истински жител на Ланскене, също като Виан Роше, довян от вятъра, носещ след себе си аромат на билки, вкус на отвари и домашна магия.

 Неговите необичайни "Специалитети" подрънкват неизменно в избата на главния герой Джей Макинтош, писател в задънена улица, и сякаш самоинициативно повеждат живота му в почти нереално идиличния свят на малкото село.

Всичко започва с отварянето на една бутилка от Специалитетите на Джо - стипчива, горчива, натрапчива, дори неприятна, от онези, които карат лицето ти се да се свива в своебразна гримаса и въпреки това носталгична на вкус. И пъзелът започва бавно да се подрежда – закостенелият живот, спонтанната покупна на къщата-мечта на Джо, промяната в поведението, в светогледа, нетърпението, пътуването, сблъсъка с местните привички, с характерите.

Джей търси вдъхновение за книгата си или може би вдъхновение за живота си. Изморен от безпътни новели и разкази, изморен от също толкова безпътни връзки и отношения с хора. Затворен в порочния кръг от писатели, студенти, издатели и преса, неспособен да се измъкне от течението, което го повлякло в тинята си, закотвило го е и е на път да го превърне в част от реката.

Намира вдъхновението си в Ланскене.

Обичам това място. Не просто заради топлите чувства, които питая към шоколадовата поредица на авторката, а заради самата атмосфера на селото. Малкият затворен свят на тези хора е прекрасна метафора на обществото с неговите порядки, клюки, радости, битки и драми.

Ланскене е причината да взема тази книга от библиотеката, както и първите няколко абзаца, които прочетох на крак до рафтовете с книги.

 Не бих я нарекла шедьовър, нито смея да излъжа себе си, че се нарежда заедно с историята на Виан Роше, макар темата да е толкова близка - почти идентична. Но харесах искрено някои неща в книгата и едно от тях е перспективата на разказвача. Тъмната прашна изба, от която бутилките наблюдават историята на Джей, както и тяхната собствена вплетена в неговата, изпълнявайки бавно и преднамерено предназначението си в нея.

Праскови за кюрето, шоколад за мен (2)

Всяка книга се чете различно. Няма обща формула. Има книги, които изяждаш за часове, има такива, които дъвчеш с дни. И всичко е толкова индивидуално. Понякога четеш бързо, защото те увлича, понякога защото четеш по диагонал. Понякога влачиш една книга с месеци, защото нямаш натроение за нея, а друг път защото е толкова наситена, че просто не ти позволява да я четеш по-бързо.
"Праскови за кюрето" е една от онези, които не мога да чета бързо. Когато транспортът ми стигне до офиса и аз трябва да затворя книгата и да започна работния ден ме обзема досадното чувство, че трябва да чакам чак до вечерта преди да продължа пленителната история на Виан Роше, разгърната вече в трета книга.
Цял ден книгата зове от раницата ми: "Опитай ме... пробвай ме... вкуси ме..." като съблазнителен шоколад. Хвърлям по един кос поглед и опитвам да се отърся от мисълта за нея.
Featured imageТози път фокусът се измества. Врагът вече не са "добродетелните", не и в стария смисъл на думата, макар крайъгълно погледнато този роман да е отново смело изправяне срещу сляпото вярване и следване на добрите предписания на дадена религия, общност, етикет или морал. Джоан Харис отново вплита темата за различността, но не непременно като като нещо трудно за изживяване, макар именно тя да се явява ключовият възел в повествованието. Напротив, различността е онова, което позволява на Виан да бъде толерантна, да изгради връзка до всяко място и всеки човек, защото не принадлежи никому и никъде, защото познава животът отвъд "реката", всеки живот отвъд реката, отвъд общоприетото, отвъд привичките, отвъд религията и различията.
Ланскене е същият, какъвто го помнят двете с Анук и в същото време толкова различен. Кюрето, доскорошното въплъщение на нейният кошмар сега е един обикновен човек, облечен некомфортно в дънки и риза, който не може да признае пред себе си, че се нуждае от протегнатата към него ръка за помощ. На пръв поглед изглежда че той и жената в черно ще бъдат завлечени в сблъсъка на различията този път. Но това си остава на пръв поглед. Безумно моралната, стриктна и сдържана жена в черно е не по-малко интересен персонаж с богата история в разказа. И макар в продължение на много страници Джоан Харис да загатва за религиозния фанатизъм на тази жена, знам че нещо не съвпада в пъзела. Тя не е тази, която има нужда от помощ, не е и тази, която причинява злощастията в града, но след като не е нито едното от двете, ми е трудно да я подредя в ума си, коя е, къде трябва да стоя, какво очаквам от нея. Всичко. Ще оставя на вас сами да разкриете загадката и ще се радвам, ако останете също така изненадани като мен. Но изненадата е силно и натрапващо се чувство, особено когато е неочаквана.
Харесвам шоколадовите книги на Джоан Харис заради тяхната откровеност на личността към вътрешния аз, към истинските чувства и копнежи. Онези, които трудно признаваме пред себе си и никога пред света. Онези, заради които накрая след толкова време на стаяване и потайна съкровеност, не можем да се познаем в огледалото.
Сега започвам "Къпиново вино", очаквам с интерес да разбера, дали магията ще се запази и ще продължи да ме съпътства през цялото й творчество или ще си остане с трилогията.

Праскови за кюрето, шоколад за мен.

Остава ми още час до края на смяната в офиса. Не усетих кога е минала улисана в дългия списък със задачи за деня. Има още едно-две неща, но те са подготовка за дежурството през уикенда. Хитрата усмивка се плъзва по лицето ми и аз посягам към раницата, където кротко чакат "Праскови за кюрето" и един Линдт с крем брюле. 
След толкова време мога да си вдигна краката на бюрото като истински нехранимайко, да зарежа работата и да потъна за трети пореден път в шоколадовия свят на Джоан Харис. Стигнала съм до Белият отан. Сега го започвам. Приятна носталгия ме залива, когато разбирам, че Виан Роше се връща отново в Ланскене призована от мъртвата Арманд, която я увещава, че дори в отвъдното има шоколад. 
Вярвам й. Немислимо е в отвъдния живот на Арманд да няма шоколад.
Бюрото ми е хаос, както и милиардите работни прозорци, програми и системи, които съм отворила. Няма значение, защото в главата ми всичко се подрежда с всяка следваща прочетена и погълната дума. 
Трудно ми беше да започна книга след "Лавина" на Блага Димитрова, но за нея по-късно. Трябва узрее още малко в мен, преди да стигне до света. Затова посегнах към нещо познато - Джоан Харис. Този път Виан не бяга от Черния рицар, сега подир кюрето се вият дъги, а усмивката му се появава вече не сдържана, фалшива и любезна, а плаха, стеснителна и искрена. Думите й се нижат меко като мъхеста праскова пред погледа ми. 
Може би и това ще изпълзи от мен в две части. Още съм твърде далеч, едва началото, а трудно се удържам вечер да не прекарам нощта в четене. Бързам да загася лампата като коректив, който ще ми помогне да стана на следващия ден отговорно за работа. Или ..може би някъде там дълбоко подсъзнателно искам да я прочета бавно, като хубав шоколад, който не сдъвкваш набързо, ами оставяш да се разтопи в устата ти, за да може да отдава сладостта си после дълго след това.

Магията на шоколада

Тази зима инцидентно в библиотеката се загледах по "Шоколад". Бях тръгнала с друг план, но както обикновено се случва той се промени на място и си тръгнах оттам с коренно различни книги в торбата.
"Шоколад" я взех експериментално, защото съм гледала филма. Знам, че книгата ще е по-добра. И в крайна сметка познавам историята. Но това, което се разгърна пред очите ми докато четях, бе нещо коренно различно. Често ми се случва да гледам филм по книга и фокусът да е леко изместен или лентата да не е успяла да долови всички нюанси на книгата. Но този път беше различно.

Тази книга нямаше нищо общо с филма, макар да историята да следваше същите стъпки. 

Рядко ми се случва книга толкова силно да ме погълне в магията си, че чак да усетя на върха на езика си всички цветове на емоциите й. Сякаш потъвах в магическа кутия пълна с най-различни шоколади и през цялото време опитвах - горчивия бадем, мекотата на млечния шоколад, парливостта на джинджифила, остротата на финото какао.
"Шоколад" е много повече от романса между Виан и Рижия, много повече от вятъра, много повече от Черния призрак и от идеята за неотменното пътуване, много повече от живота на чужденеца в затвореното общество на малкото еснафско градче. "Шоколад" е сблъсък на ценности, на идеи, на копнежи, на светове. "Шоколад" е история за душата - за мекотата й, за силата й, за колебанията и страховете й, за нежността й, поднесена толкова изящно от думите на Джоан Харис, че чак те претопява и позволява на собствената ти душа да се слее с магията й.

Съвсем аналогично в понеделник, когато отново отидох до библиотеката с определен план, се върнах с ето тази книга. Започнах я днес сутринта по път за работа. И за един кратък час отново потънах всред вълшебните думи на Джоан Харис. А усещането да чакам края на работния ден, за да отворя отново страниците й, е сходно с това да ми се яде толкова много шоколад, че чак желанието да ме събуди посреднощ - натрапчиво, настойчиво, неподлежащо на потискане.