"Пропуснатият момент" - Йорданка Белева (Ревю)

 

Заглавие: "Пропуснатият момент"

 Автор: Йорданка Белева

Издателство: Жанет 45

 

Брой страници: 52

Година: 2017

 

"Пропуснатият момент" за мен е първа среща с творчеството на Йорданка Белева. Стихосбирката е малка, но думите в нея са големи. 

 

големи са думите ни

колкото глада за тях

Оформлението й е много нежно, много красиво, много чисто. Като самата стихосбирка.

Текстовете вътре са лични, като отворена врата към миналото, към камерите на сърцето на самата Йорданка Белева. Вътре има стихове посветени на нейния съпруг - Иво, на тяхното семейство, на онази тънка невидима нишка, която свързва душите на хората по-здраво от стоманени въжета. Стихове, през които прозират споделени емоции на цял един съвместен живот, кратки мигове отблясъци, които разкриват повече от многотомник. Има стихове посветени на майка й, на отминалото детство, на загуби стари и по-нови, които са белязали света й. 

Особено любими са ми стихотворенията посветени на баба й и дядо й Белю.

един февруарски ден белият сняг потъмнява

оттогава както и да живея все ми е тъмно

аз съм тъмна и Белева, дядо 

За всеки поет стиховете са нещо много лично, съкровено. Поезията е може би най-ангажиращото изкуство, най-наситеното, най-натовареното в емоционален аспект, но рядко срещам такава откровеност и разголване както тук. Струва ми се немислимо да допусна някога хиляди непознати хора толкова близо до света си. Възхищавам се на Йорданка Белева. Какво ли необятно сърце се иска, за да направиш нещо подобно?

Стиховете й ни отвеждат в нейното минало  - далечно и близко, от детството до вчера. Отвеждат ни към онези структуроопределящи моменти, които насищат живота ни със смисъл. Отминали моменти - изживени, почувствани, оценени и отминали. Усеща се ясно носталгията по тези отминали моменти, които никога няма да се върнат отново. Тежестта им, която с всеки ден расте в гърдите, силата им, която ги притегля към нея и те гравитират около настоящето, припомняйки постоянно за своята ценност, за своята съкровеност.

Въпреки заглавието, въпреки думите на задната корица, нямам усещането за нещо пропуснато. Самият факт, че тези стихове са тук, черно на бяло, изпълнени с тиха тъга, носталгия и съкровена обич, са ясен знак, че важното някога не е било пропуснато - осъзнато е, изживяно е, преживяно е, било е там, остава там.

непрежалимо е пространството

в което се намърдва спомен

Тази стихосбирка е манифест към ценността на спомените, на споделеността, на съпреживяното и всичко това е обрамчето с кротката тъга по всички онези моменти, които е можело да бъдат, но животът просто е такъв - дава и отнема. От нас зависи какво ще запазим, какво ще съхраним, какво ще оценим.

"Животните нямат бащи" - Евгения Динева (Ревю)

 

 

Заглавие: "Животните нямат бащи"

 Автор: Евгения Динева

Издателство: Scribens

 

Брой страници: 72

Година: 2023

Няма нищо толкова индивидуално като поезията. В прозата не е толкова чудно една книга, история или откъс да ви напомни на друга. С поезията не е така. Тя е лична. Тя е нечий вътрешен свят. А този свят е формиран от хора и събития, които са се стекли в живота на този човек по един абсолютно уникален начин. Да, във Вселената няма уникални неща. Всяко нещо, абсолютно всяко нещо е било някога, случило се е някога или ще се случи някога на някого, всяка дума, предмет, извивка, тон. Няма нито едно индивидуално уникално атомче. Но животът, дори и най-малкият миг от него е съвкупност от стотици хиляди елементи - сетивни, ментални, физически, физиологични. Така че ние сме едновременно част от тази Вселена, споделяме нейните клетки, изпълваме ги със себе си и резонираме с другите и в същото време съвкупността от това, което ни се случва и хората, които влизaт в съприкосновение с живота ни е абсолютно уникална. Поезията е продукт на тази уникалност. И честно казано най-често е страшно, когато човек надникне в тази чужда лична вселена, когато усети всички мигове, в който той и този чужд нему човек са като едно цяло и в същото време изпита далечността на тази връзка. 

Аз не съм критик, не мога да подходя аналитично към тази стихосбирка. Но не мога и да я премълча. Поне това й дължа.

Но не знам и какво да ви кажа за нея. Освен да я прочетете, ако все още не сте. Но се подгответе, защото Евгения Динева няма никакво намерение да ви улесни, нито да ви утеши. Стиховете й са болезнено искрени и отварят рани, които никога не зарастват. В нея няма нищо сладникаво, нищо вълшебно, нищо носталгично, няма го сладкия вкус на прясно набраните плодове от детството, нито сладостта на първите трепети в живота. Но не бих заменила и една дума в нея и дори и да знам в какво се забърквам, пак бих я прочела.  Тя е напомняне на всяка дума и момент, в който сме избрали да премълчим и да подминем нещо. Всички онези дребни знаци, които подминаваме, докато не ни залее лавина от собствените ни решения, а ние оставаме приклещени между това, което сами сме си причинили, вината към себе си, че не сме проговорили преди да стане твърде късно и отговорността, която смятаме, че носим и не можем да предадем. Отговорност към себе си, към другите, към принципите си, към човечността си.

Държа тази малка крехка книга в ръка. Толкова е тънка и толкова много ми тежи. Тежи, защото в нея се смесват гласовете на стотици хиляди хора, гласове, които са премълчали, но душите им проговарят из страниците на тази фина стихосбирка. 

 

 

"Свидетел на безименност" - Ия Кива (Ревю)

 Заглавие: "Свидетел на безименност"

Автор: Ия Кива

Издателство: Знаци

Превод: Денис Олегов

Брой страници:100

Година: 2022

Държа в ръцете си една тънка и тежка книжка, в която са вложени много любов и смисъл. Всичко в това издание е сякаш по мярка на стиховете на Ия Кива. От подредбата на стихотворенията вътре до избора на шрифт. Дори форматът и размерът на станиците й сякаш оставят място и въздух за суровите думи, които изпълват белите листи и режат болезнено, както само хартията може. А мастилото по тях люти в раните.

Корицата е дело на Светлана Демидович и нейните хора-сенки са последният щрих, който завършва композицията.

Чета я бавно, защото просто друг начин не намирам. Защото стиховете й са като натежали салкъми, крехки и едновременно с това натуралистични. Това се случва с думите, когато зреят с години в душата на човек - белязват. Белязват белите листи и читателите си.

Чета я на късове. Късно вечер. Тя сама си избра времето. Топи път нямам контрол. Чета я в тъмните кътчета на нощта, когато тревогите ни бавно започват да гризат мислите ни преди сън. Познато ли ви е това усещане? Възглавницата е мека, удобна, запомнила е очертанията на любимата ми поза за сън, одеялото е меко и топло, вратата е затворена и равномерното дишане на човека до мен затваря кръга на сигурността, от който всеки нормален човек има нужда, за да се отпусне и да заспи. Но точно в този момент отвътре започват да ме гризат неканени тревоги, да ме притискат, да ме изяждат като язва, да преобръщат стомаха ми нервно и да забързват ритъма на сърцето ми. Това е онази част от нощта, в която тишината ни се струва най-оглушителна. Именно такива и стиховете на Ия Кива.

Само фенерът на сънищата остава свидетел на безименността,
сляп като водата, никога не отваряща своя куфар,
в който фотоалбумите на историите сивеят, набирайки прозрачност,
с която цветята говорят как са изгубили себе си.

Така паметта, повдигнала се на пръсти, гледа в прозореца
                                                                                на първата къща,

виждайки се голяма, а после все по-малка и по-малка,
и конецът, освобождавайки се от тесните обятия на иглата,
минава на ситен ход, като в детски език.

Стихосбирката е разделена е пет мисловни части, а стиховете вътре са чепати и трънливи. Като нещо, което дълго време е човеркало отвътре, причинявало е болка, нещо стаявано, предъвквано, премисляно, на моменти като животно затворено в клетка, което със зъби и нокти си проправя път върху белия лист. Веднъж пробили мислите й се изливат като картечен залп - многословни и многолики, сложни и заплетени, карат ме да се връщам назад да препрочитам, да съпреживявам картини на ужас, страх, копнеж, на надежда - изгубена и нова.

Думите на Ия Кива са жестоки, съблечени от всякаква ефирност, лишени от нежност. Поняка поезията е убежище, утеха, малък оазис в безмилостния свят. Не и тази. Стиховете на Ия Кива те хващат за раменете, разтърсват те с всичка сила, карат те да се събудиш и те хвърлят в ямата, в окопите, в спомените, в очите на жертвите. Няма милост, само оголена болка и мъничко копнеж, толкова, колкото може да побере едно сърце на ръба на силите си. Съвсем мъничко копнеж, колкото тежи човещината.

Най-странното, което се прояви във времето
                                                        за тези шест години, –
това са сънищата за войната разрушаващи
всички свидетелства

това беше така мръсно
че сапунът на въображението просто не се пени
и ние го складираме по ъглите на спомените
за да го сменим, когато земеделците възкръснат

така порязват детската бузка на реалността с ножчето на кошмара –
и кръвта изтича в теб,
запълвайки бъдещето като ръждива вана

и във водата, оплодена с духа на забвението
започват да звучат моите изтрили се имена

Войната е безспорен център на стихосбирката, но това, което прави по-силно впечатление са малките теми, които кръжат около нея, последствията, които са много по-страшни от ужаса на военното статукво -  обезличаването, бягствово и страха, безконечното поглеждане зад гърба, травмите, борбата за оцеляване, безпомощността, безсилието, почерненото детство.

хиляди шевни машини
пришиват лястовиците към земята

смъртоносно бързат

тъкат мръсната кърпа кърпичка
на военния порой

Попитаха ме кое ми е любимото стихотворение. Не знам, тази дума не подхожда на стиховете на Ия Кива. Но фрагменти от тях ще ме обитават дълго време, ще ме гризат, докато не открехна пак страниците, защото не искам да забравям. Трудно се говори за нейните стихове. Трябва да се прочетат.

 

 

***Благодаря на Издателство Знаци и Денис Олегов затова, че стиховете на Ия Кива стигнаха до мен, макар и на толкова километри! ***

"Съвсем друга история" - Ева Гочева (Ревю)

 

Заглавие: "Съвсем друга история"

Автор: Ева Гочева

Издателство: Scribens

Брой страници: 67

Година: 2021

 

Сядам да пиша този текст с ясното съзнание, че ще ми е много трудно. С поезията имам сложна и объркана връзка. Колкото и клиширано да звучи, за мен тя е като лекарство. Горчив хап, който не можеш просто да преглътнеш, трябва да го оставиш да се разтопи с цялата си горчивина върху езика, в ума и сърцето ти, за да те излекува или да ти припомни с натрапчивия си вкус, че си жив. А когато става дума за твоята лична отрова, винаги трябва да внимаваш с вида и дозата.

Обичам поезия, която оголва нервите и танцува с тях, опъва струните на болката си и ги превръща в акорди, впива се във вените и артериите и изпълва кръвта ми със собствените си цветове. Обичам и когато поезията разказва истории. Поезията обикновено се смята за нещо много лично и също толкова често се възприема като израз на вътрешния свят на поета. И тук идва пресечната точка, в която за мен се срещат стиховете на Ева Гочева.  Емоциите сред редовете й се преплитат, както и у често обърканите ни сърца. В стиховете й винаги има частица от нея, но не са насочени само към вътрешния й свят. Те са част от света, те са нейните и нашите истории едновременно. 

Някои от тези истории са болезнени, самотни, преливащи от несподелена нежност.  Други са ярки, шумни, носещи бунта на младостта и непримиримостта й. Те са тихи признания в любов, вплетени в дребните детайли на ежедневието ни, които изграждат силната връзка между хората. Най-често всичко това се влива в една пълна и бурна река, която тече по страниците на дебютната й стихосбирка. Много обичам историите за това какво остава. Какво остава когато си тръгнеш и когато си тръгнат от теб, какво остава от детството ти, когато пораснеш или когато ни напусне сърцето. Трудно е вкараш и изкараш поезията й от контекст, но няма и нужда, защото в крайна сметка всички ние живеем едновременно във и извън контекста на собственото си битие. Може би затова така добре ми пасват нейните стихове на душата. Защото говорим на един език или може би гледаме света през едни и същи зеници, или докосваме мечтите със същия чифт ръце.

ръцете са това което остава

когато сърцето напусне

те са тези които пулсират

които се молят

които се пълнят

докато си празен

ръцете са резервното сърце

юмрукът който се свива и отпуска

свива и отпуска

пуска теб

 

***Ев, благодаря ти за споделеното сърце ***

 

"Втора кожа" - Катерина Стойкова (Ревю)

Това е една малка книжка с много тежки думи в нея. Ще ви отнеме десет минути да я прочетете и дълги години да я помните, да се връщате към нея, да сравнявате думите, да ги обмисляте и може би дори да промените нещо. Надявам се.
Тази книга е изповед и призив едновременно. Тя е оголване до кокал, до костен мозък, излагане на показ. Тя е смелост и страх в едно.

Не знам кое е по-ужасяващо. Връхлитащите спомени за онези отминали дни изпълнени с болка, срам, унижения и безусловен страх, бликащ от очите на едно дете, което разбира че се случва нещо кошмарно, но не знае как да обработи тази информация, не знае как да постъпи, защото е само едно малко беззащитно същество, защото е напълно лишено от социалната памет на обществото и от възможността някой да го изведе от този лабиринт на ужасите. Или всичко, което ти коства да застанеш през цял свят с оголена душа и да кажеш всичко - да признаеш страха, да признаеш болката, да признаеш депресията, да признаеш...всичко.

Задушавам се от мисълта, колко стотици, хиляди хора премълчават от срам да признаят, че са сгрешили, че са сломени, че са пречупени, от умора, от безразличие, от страх този кошмар да не те смаже още един път, за последен път. Мълчат от срам, защото е срамно другите да научат какво се случва зад стените на дома ти, срамно е да научат кой е причинил синините.

"Не казвай на никого,

че баща ти ни бие,

защото ще помислят,

че заслужаваме.

И аз мълчах, мамичко."

 Има толкова много нюанси в тази болка, че ми се повръща.

Съжалявам, това няма да е красив и поетичен текст, но и зад тези две корици няма нищо красиво. Макар и подредени в мелодични редове, думите крещят от ужас и сломеност.

Тази книга е едновременно идеалната метафора и голата истина за домашното насилие и всички последствия от него. Тя започва без увод, без да подготвя за грубостта, която ще се излее секунди след това по белите листове. Така започва и реалността, без предупреждение, без възможност да се защитиш. Хваща те неподготвен и те удря през лицето с всичка сила, завърта ти главата и се удряш в стената. След това си зашеметен, опитваш се да осъзнаеш какво се е случило току що. Имало ли е признаци, че всичко ще стигне до тук или не? Няма значение. Вече си нагазил в дълбоките води.

Тя е рязка и откровена. Не знам колко точно сила и смелост се иска да изпишеш тези думи по белите листа. Да се върнеш там, откъдето не си си тръгвал никога. Да си спомниш неща, които никога не си забравял. Да изречеш, неизречимото. Да отвориш раните, които никога не са зараснали и да предизвикаш хората да ги отгледат. Да говорят за тях.

„Добре дошъл, Ужас,

че някой ще прочете това

и ще види колко струваш.“

Насилието у нас е мръсна дума и неудобна тема. Когато заговориш за насилие,хората се чувстват неудобно и странят от темата. Говори се за насилието в статистика и клюки, но хората бързат да си запушат ушите за крясъците в съседния апартамент. Защото не е тяхна работа. От страх да не влошат нещата. "Втора кожа" говори. Оголила е раната и ни предизвиква да погледнем, да почустваме, да говорим, да бъдем част от решението, а не от проблема.

Казвам тези думи като човек, който никога не е бил част от този кошмарен кръговрат, като човек, който е толкова далеч психически и физически от агресията и насилието, че не мога да кажа, че разбирам истински тази болка.  Казвам го и като майка. Дори мисълта, че подобен ужас би могъл да съществува. да бъде причинен на човек, с когото те е обвърза чувството на обич, ме смазва. Не го разбирам. Не си затварям очите, знам, че съществува, знам, че се случва твърде често, но не го разбирам. Разбирам на какво се дължи тази жестокост в по-голямата част от случаите, виждам логиката зад всичко това. Но не разбирам неспособността на тези хора да удържат агресивността си, да се научат да я овладяват. Разбирам логиката зад това държание, но не мога да го оправдая. И никой не бива да го прави. Монетата винаги има две страни, но това не е оправдание да причиниш на друго живо същество болка, да го унижиш, да го обидиш, да излееш гнева си върху него, да го унищожиш. За такива действия и думи, прошка няма.

"Втора кожа" повдига мълчаливата завеса спусната над жертвите на насилие, тя съблича и втората си кожа, за да остане по мускули и сухожилия, по кокали, където си личи всяка една синина то тялото, ума и душата, останала от годините системен тормоз. "Втора кожа" протяга съпричастна ръка, готова да сподели своята и чуждата болка, най-накрая готова да потърси опора и път към прошката. Защото нищо не е просто черно и бяло. Заедно с омразата и страха, по мъничко тлее и надеждата, желанието за прошка, защото там е имало и все още има зрънце обич.
"Втора кожа"  е нож и плът едновременно. Аутопсия. Прощално писмо. И протегната ръка. Да я поемем.

Никой не бива да си затваря очите. Да подминава. Да се прави, че не е чул. Страхът, че никой няма да поеме протегната ти за помощ ръка, че ще се осъдят, че ще останеш глас в пустиня, самотен и нечут, е горивото на задълбочаващата се депресия.
Да я поемем. За да протегнат повече хора ръка.

"Процедура по забравяне на човек"

Имало едно време едно малко издателство...

Издателство Scribens имат малък, но многопалитрен арсенал и книги. Всяка една от тях - смело решение. Благодаря ви, че сте такива, за да стигне до нас това разголено сърце ..."Процедура по забравяне на човек".

Чувствам тази книга като подарък от двама души. Прекрасната Ева Гочева, която наистина избра да ми даде нещо много специално. И от талантливата и вдъхновяваща Антония Атанасова, макар никога да не съм я виждала или говорила с нея. Защото тази книга си проправи път до мен и създаде мост от емоции, който ме свързва с нея, макар и тя да не го знае. 

Искам да използвам толкова много и различни думи за редовете, които прочетох, но ако го направя, всичко ще бъде прекалено хаотично, за да усетите истинските ми чувства. А може би така и трябва. Любовта е хаос. Животът е хаос, по дяволите. Защо да не бъде и този текст.

Първата дума е фрагменти. Тази книга е съвкупност от фрагменти - кратки разкази, истории, спомени поеми, сънища, изповеди... Малки парченца от Антония Атанасова. Убийте ме, не знам откъде идва тази смелост, тази готовност да разкриеш най-дълбоките парченца от себе си. 

Тази книга е светлина...по толкова много различни начини. Тя е светлината, в която Антония така храбро е застанала, позволявайки й да я огрее, да я освети и покаже на света до прозрачност и до кокал. Виждам вените й, скоростта на кръвообращението й във всяка дума и строфа. Виждам тромбите и кръвоизлизвите.

Тази книга е музика. Всяка дума е нота. Всяка песен - ключ сол. Знаете ли защо ми отне повече от няколко часа, за да я прочета. Защо ми отне дни? Защото слушам. Слушах я в буквите, слушах я в песните. Не, не я слушах. Чух я. Знаете ли каква е разликата? А след първите три песни, вече освен думите, обичах и музиката на Антония Атанасова. Или разбрах, че и тя обичам моята музика. Има ли значение?

Тази книга е поезия. Не само заради стиховете. Всеки текст между тези страници носи усещането за поезия,за мелодия и стих. Разголващи, жестоки, прями, сътворяващи и преобразяващи. Тези думи свалят месото от колака и лекуват рани. Те са единение и бягство.

Не съм професионалист. Не съм тук, за да оценявам. Не мога да бъда безпристрастна. Чета с ум и сърце. Така и пиша. Не умея да преценявам, дали липсва техника, дали стихът е сух, претрупан.. или каквото и да било друго. Не знам как да бъда от другата страна. 

Но нека да ви кажа един малък факт. Тази тънка книжка ме кара да пиша. Сега когато ви го казвам, се усмихвам с особеното задоволство, че това ми е помогнало да натисна спусъците си. Но в действителност тези 150 страници изкараха от мен доста мрачни неща. Нищо, аз харесвам мрака. Стари приятели сме. 

Затова последното, което ще ви кажа е, че тази книжка е вдъхновение. И не знам какво по-добро доказателство за това, че един творец е направил нещо наистина прекрасно, от това да вдъхнови хората, до които са достигнали думите му.

На бас, че ако сложа тази книга на кантара, ще тежи точно 21 грама.