сряда, 30 декември 2020 г.

Книжна равносметка 2020

 

В края на всяка година правим равносметка. Понякога без дори да се усетим. Тази година беше по-различна от другите. По-особена. На някои хора им се отрази повече на други по-малко, но всички бяха по един или друг начин засегнати. Надявам се, моите думи да ви заварят в добро здраве. С останалото ще свикнем. Мисля, че тази година всички си преподредихме малко приоритетите и със сигурнст навиците. 

Моето книжно време намаля, противно на всичките ми очаквания. Работата от вкъщи елиминира двата часа, които прекарвам в път и с книга в ръка. Освен това рамките на работния ден се размиват много у дома. Лесно е да започнеш по-рано и улисан в задачи, да не усетиш кога си прекрачил работния ден с няколко часа.  Битовизмите също са повече, когато сме по цял ден вкъщи. Като всяко друго нещо и този нов ритъм има своите положителни и отрицателни страни. Времето за четене намаля, но времето със семейството се увеличи. Мога да си гушкам зверчето по всяко време на деня. А това е безценно!

Годината се отрази и на книгоиздаването. Много книги се забавиха, за някои издания се наложи да чакаме с месеци след предивиденото дата, защото просто условията не позволяваха друго. И този ритъм се наруши. Това може би ни позволи да наваксаме малко с непрочетеното у дома, макар че вероятно и вие не сте се спрели да си купувате нови книги цяла година. Изданията, които преди все сте отлагали. 
Аз определено успях да прочета някои от по-дълго отлаганите заглавия.


 "Ние, удавниците"
на Карстен Йенсен е едно от тях. И може би Книгата с главна буква за мен тази година. Прекрасна книга, история, което се излива върху страниците като бурното море, за което разказва. Разкошна е, абсолютно разкошна. 
Тази година направих една голяма крачка в читателския ми живот. Една голяма крачка към фантастиката, затова и на снимката ще видите няколко ключови заглавия. "Фондацията", от която съм прочела само първата книга все още. "Към Небето" е тук по три поричини, заради жанровата си принадлежност, защото всяка уважаваща себе си книжна равносметка трябва да съдържа поне един Сандерсън и защото корицата е просто жестока - абсолютно бижу. С
лагам в това число и "12 фантастични разказа с неочакван край" на Стоян Новаков и Делян Недев, защото влизат в почетанта зала на разказите, които обичам. И разбира се, черешката - списанието "Киберпънк" на ShadowDance, от което ми остават още няколко статии, но и преди да съм затворила последната страница мога да кажа, че е забележително!

Още две книги от български автори се нареждат на този рафт. "Отлъчване" на Николай Терзийски и "Тяло под роклята" на Галин Никифоров. И двамата бяха за мен орктитие през тази година. Историите, които разказват са много различни, но и двамата играят в своя собствена лига. Страхотни таланти!




Остават още няколко книги, по една от жанр:
В категорията ужаси безспорен фаворит ми е "Носферату" на Джо Хил, с която окончателно се откъсна от сянката на баща си, заяви себе си и утвърди своето място в литературния свят. Много фино и елегантно е позиционирането на Джо Хил до едно толкова голямо име като Стивън Кинг. Той едновременно отдава нужната почит към творчеството на баща си и наистина има не една и две препратки към неговите книги, но определено разгръща своите собствени идеи по свой собствен неповторим начин. 

"Сънсет Лимитид" е моята първа среща с Маккарти, но несъмнено бележита. Целият контраст, който се наслоява ред след ред, създава яркото усещане, че си сред публиката и гледаш диалога на живо. Все още ми предстои да гледам и филма. 
"Фонтани на мълчанието" пък е втората книга, която излиза у нас и която чета на Рута Сепатис и също като "Сол при солта" е много силна. Историята, която вплита, разказвайки за режима в Испания е като нежно минзухарче насред изригнал вулкан, толкова ярка и крехка.

Положението с Бакман е като със Сандерсън. Има ли поне една негова книга, излязла през годината, тя задължително влиза в равносметката. Книгите на Бакман са ми особено скъпи, те ме карат да видя по-ясно някои неща, които вече знам. Помагат ми да изплувам от собствения си водовъртеж от мисли, страхове и мечти. И ме карат да се чувствам ...не сама. Знаете, има някои страхове, които са толкова големи и едновременно толкова смешни, че не ги споделяш с никого. Но да видиш, че не си единственият, е безценно. 


"Шантарам" е тук предимно заради обема си, ей така, да се изфукам. Не съм особено впречатлена. Не бих казала че е точно загуба на врме, но определено можеше да мина и без нея. Да не говорим, че има някои особено протиоположни на моралния ми компас действия на главния герой в книгата, които ми пречат да му симпатизирам искрено и ме карат да се чувствам неправилно. 
И накрая, но не и на последно място, тук мястото си заслужи трилогията на Холи Блек за феите. Моята мрачна YA кралица е създала една  много красива, опасна и вълнуваща история с ярки и плътни образи, които ти влизат под кожата.

Има още няколко заглавия, които не влязоха в снимката, но не мога да не спомена.Като например трилогията на Алиенде "Къщата на духовете", "Дъщеря на съдбата" и "Портрет в сепия", които слушах в Storytel. Езикът на Алиенде е много живописен, а историите, които разказва преливат от емоции, които няма как да оставят читателя равнодушен.
 



Както и книгите на Алма Катсу, особено "Глад", за която съм

абсолютно съгласна с Кинг, че е вледеняващо зловеща. 
Искам да отбележа и началотона едно страхотно фентъзи "Войната на маковете", чиято втора част ме очаква в най-скоро време да й се насладя. Тази история определено излиза от рамката на обичайното, ако обичате кървави и много динамични фентъзита с приличен азиатски привкус - това е вашето четиво. Определно е моето!

Ако трябва да направя класация, макар че ми е много трудно, в топ 5 ще влязат:
"Ние, удавниците" от Карстен Йенсен
"Кралица на нищото" от Холи Блек
"Лисицата" от Галин Никифоров
"Фонтани на мълчанието" от Рута Сепетис
"Дъщеря на съдбата" от Исабел Алиенде

Надявам се, следващата година да е по-благосклонна към нас и като читатели, но най-вече като хора. Ако все още ви предстои да купувате закъснели подаръци - нека да са книги. В тази статия има за всекиго по нещо. Имаме нужда от повече книги. От повече думи. От повече споделени мисли. Книгоиздаването у нас тази година получи голям удар и за жалост все още сме държава, в която ресторантите са по-важни от книжарниците. 

Не искам да завършвам с толкова тъжни думи, затова ще ви пожелая да сте здрави и много щастливи. Нека 2021 година да ви донесе много радости и споделени мигове с любимите ви хора, а защо не и с любимите ви герои. Дано да е успешна и благодатна за всички. Дерзайте, мечтайте и не спирайте да четете и продължавайте да говорите с книгите, които обичате, така те ще стигнат до повече хора. Обичайте се! 
Весело посрещане на Новата година! :)

"Десет слепи срещи" - Ашли Елстън (Ревю)

Заглавие: "Десет слепи срещи"

Автор: Ашли Елстън


Издателство: Ибис

Превод: Боряна Даракчиева

Брой страници: 272

Година: 2020


Не съм чела романтична коледна история от години. Особено пък по Коледа В последните години използвам почивните дни по празниците, за да наваксам с по-тежките четива, за които не е останало време през годината. И тъй като това се превърна в своего рода традиция, реших тази зима да разнообразя или иначе казано да постъпя като нормалните хора и да се отдам на безоблачно празнично настроение с леко и забавно четиво, с топъл чай и пухкави чорапи. Така де и на мен ми се полага. И "Десет слепи срещи" се оказа идеалното четиво за този мод. И преди да пристъпя към същинската част искам  да отбележа, че определено българската корица ми харесва най-много. Улавя коледния дух и топлината на празниците. Много е сладка. Харесва ми и решението "десет" да бъде изписало словом, а не с цифра.

Историята се завърта около коледните празници и Софи, която къса с гаджето си Грифин броени дни преди ваканцията. Да се разделиш с половинката си, преди който и да е празник, е едно от най-прецаканите неща, които може да ти се случи. И определено може да ти скапе настроението. А точно преди Коледа да разбереш, че гаджето ти далеч не очаква с такова нетърпение като теб времето, което ще прекарае заедно и че дори е леко разочарован, когато разбира, че си си освободила още време специано за него. Това си е двоен удар. Всъщност голямата тъга идва от прозрението, че очевидно не гледате в една посока. Софи и Грифин са последна година в гимназията. Ученическите години приключват, следва нов етап от живота им, а те са вече от известно време заедно. Софи смята, че връзката им е улегнала и могат да пристъпят заедно напред в живота и в големия свят, който ги очаква. Да си пазят гърба един друг, да навлязат в непознатото заедно. Но изглежда на Грифин му идват малко в повече задълженията и с типичното за някои хора усещане за края на нещо значимо, му се иска да го отпразнува подобаващо, да отчете този граничен момент с нещо повече от висене вкъщи с гаджето. Да се позабавлява. Което изглежда няма как да се случи в така разумната му връзка със Софи.


Това чувство е обръщало не един и два живота с главата надолу. Понякога всичко опира до времето. Всеки от нас познава рутината в една по-дълга връзка. Отношенията вече са станали сериозни, чувствата за се доказали и като че ли нуждата да се правиш на глупак в името на другия се е поизтъркала. Няма нужда от смели решения, нито от изненади. Достатъчно е просто да си буташ камъка по нагорнището и да не излизаш от вече установения римът помежду ви. 

Софи е наранена, разочарована, ваканцията й е съсипана, а вече е късно да замине с родители си и да бъде до сестра си, за да я подкрепи в последни дни преди раждането на първата й рожба. Остава й единствено да се придържа към плана си и да прекара Коледата при баба си и дядо си заедно с останала част от шумното си семейство. 

Но когато си се родил в голямо и шантаво семейство, шансовете да те оставят на мира да си ближеш тихичко раните, са крайно нереалистични. Така че щурата й баба, предизвиква Софи и предлага да й уредят десет слепи срещи. Защото нали клин клин избивал. Това оперделено не е първото желание на Софи за празниците, нито второто, дори не е и последното. Тази абсурдна идея се нарежда в нейната класация някъде много след последното място, но кой ли я пита. Докато се усети и списъкът  е готов. Всеки роднина и приятел си заплюва по един ден, в който да й организира сляпа среща. А за Софи не остава друго, освен да се моли на по-малко изцепки и поне да опита да се забавлява. 


Ох, не знам за Софи, но аз много се забавлявах. Всичките й срещи бяха "запомнящи" се, някои неловки, други нелепи, трети - ужасни, но определено много забавни за страничните наблюдатели. Не липсваше и онази характерна за коледните празници семейна топлина, която те обгражда с меките си нишки. А аз имах нужда точно от това, особено след тази особена година. Няколко вечери, в които да се отпусна, наслаждавайки се на нейната история. Да се посмея. Да загърбя поне за няколко дни мизантропското си настроение и просто да се отпусна. Да си говоря глупости с приятелки по телефона, да си нося смешните коледни пуловери и да прекарвам, непредвидени за тази цел, части от деня в леглото с чаша топъл чай. Ей, така, напук на всичко. 





***Благодаря на Издателство Ибис за подареното настроение! ***

понеделник, 28 декември 2020 г.

"12 фантастични разказа с неочакван край" - Стоян Новаков, Делян Недев

Заглавие: "12 фантастични разказа с неочакван край"

Автор: Стоян Новаков, Делян Недев


Платформа: Фабрика за книги

Брой страници: 140

Година: 2020


Рядко чета разкази. По принцип не съм любител. Разказите ме карат да се чувствам в нищото. Тъкмо си набрал инерция и свършват. Или са толкова дълги, че ти приличат на новели. Твърде описателни са. Или не достатъчно разгърнати. Изобщо разказите според мен са една от най-трудните за изпълнение литературни форми. Да намериш точния баланс във всяко едно отношение е предизвикателство. Така че, да. Рядко чета разкази. Затова си ги подбирам много внимателно. И затова често започвам сборниците с разкази с известни резерви.

Но с лекота мога да кажа, че Стоян Новаков и Делян Недев изметоха всичките ми резерви и предразсъдъци. А когато затворих последната страница, просто исках да говоря за техните разкази, да разкажа на колко се може повече хора. Заглавието е красноречиво - "12 фантастични разказа с неочакван край". Малък сборник с голяма идея. Оформлението също ми харесва. Изданието е изчистено, корицата се фокусира върху заглавието, а между страниците има много пространство за дишане. Това ми дава усещане за простор и космос. Дава ми правилната настройка, за да вляза във въображението на авторите. А то е изпълнило страниците на сборника с идеи от вида на "Какво щеше да бъде, ако..."
Всички онези алтернативни реалности, в които самите ние понякога се вкарваме, разбира се, в доста по-тривиални и битови ситуации, но дори и така, това е познат похват в съзнанието ни. 


Всеки от нас има някаква своя теория и въображаема представа за бъдещето и паралелните реалности. Веднъж пренесени върху белия лист, тези идеи се превръщат във фантастика. А фантастиката често оставя пророчески послевкус в съзнанието ни. Дали защото ние черпим идеи от нея или защото нейните заключения са толкова логично издържани, че се превръщат в най-вероятния резултат от изчисленията ни. Не знам, но връзката между фантастиката и бъдещето е неоспорима и емпирично доказана вече от някои от големи имена в жанра.

Сред страниците на този сборик ще откриете препратки към много вече добре познати идеи за бъдещето - дигитализацията, зависимостта ни от технологиите, срастването на човек и машина, развитието на роботиката и ИИ, пътуването във времето, хуманоидните роботи, постапокалиптичните общества, последствията от екологичната криза и много други класически за жанра сюжети. Но пречупени през погледа на Стоян Новаков и Делян Недев, всички тези идеи дават съвсем различен ъгъл възприятие.

Пренесени в бъщето част от разказите щриховат своята тънка ирония около някои от най-актуалните теми в България и света. Те са като вътрешна шега между авторите и читателя. А това заздравява връзката между тях. 

Особено много ми харесаха "Навременна цензура", "Ваканцията" и "Дългият път".
"Навременна цензура" ни пренася с машината на времето в къщата на Марк Твен. Пътуваме заедно с активисти от бъдещето, които трябва да получат неговото разрешение за редакцията на "ХъкФин" в бъдещето. Но как се очаква да обясните на Марк Твен, че това, което е написал, не спазва нормите за етика. Толкова е голяма ножицата между бъдещето и миналото във възприятието на расовите белези и дискриминацията генерално, че ситуацията е повече от абсурдна. И ако си мислите, че това е неочаквано, само прочетете докрай разказа. 

"Ваканцията" се заиграва с две наболели теми у нас. И не само. Това са глобални въпроси - контрола върху въглеродните емисии и туризма. Представете си едно много вероятно бъдеще, което не се различва кой знае колко и от близкото минало. Бъдеще, в което трябва да получиш разрешение, за да заминеш на почивка. И разбира се, след като си "заплатил" квотата си от въглеродни емисии.

Идеята зад "Дългия път" отново е комбинация от две често интерпретирани теми във фантастиката - бягството във виртуалната реалност, където можеш да бъдеш когото си поискаш и разбира се последствията, които произтичат от подобен вид фаустовска сделка. 


Сега си давам сметка, че и трите разказа в известна степен  отразяват актуалната действителност, която лесно може да се превърне в плашещо бъдеще. Липсата на реална комуникацията помежду ни, желанието да постигаме лесно целите си, да получим пълна свобода дори на цената на анархия, да оставим консумарторското ни общество да погълне съществуването на индивида, темите за различността, еманципацията и расизма.

Поначало фантастиката ни позволява да мечтаем неограничено и с това има идеята да предсказва бъдещето и да ни предпазва от най-големите катастрофи, които поведението ни днес може да предизвика утре. Тези разкази не очертават границите, те само задават посоката на евентуално развивитие и това им е най-хубавото. А туистът на неочаквания край определено им придава характер  и изтиква читателя от пунктираната рамка на фантастиката, чертаейки небивали фигури в ума му.

Повече за разказите  - откъси, интервю с авторите и ревюта може да намерите на сайта - https://www.fictionstories12.com/

Ако сте фен на фантастиката - то е ясно, препоръчвам ви ги. Ако сте далеч от фантастиката обаче пак ви ги препоръчвам. Вътре ще откриете интересни идеи, които се закачат за съвремието ни, поднасят ни интересна гледна точка и звучат плашещо реалистично, нищо, че в основата си са фантстични. Четат се бързо и леко, написани са увлекателно, а под фантастичните си пластове, дълбаят дълбоко в съвременното ни общество. 







***Благодаря на Стоян Новаков и Делян Недев за споделеното фантастично пътуване! ***

петък, 27 ноември 2020 г.

"Отлъчване" - Николай Терзийски (Ревю)

Заглавие: "Отлъчване"

Автор: Николай Терзийски


Издателство: Жанет 45

Брой страници: 496

Година: 2017



"Отлъчване" на Николай Терзийски ми донесе същото удоволствие като разказите на Йовков например или "Железния светилник" на Талев. Чудя се, дали ако я бях чела в ученическите си години, щях да я оценя подобаващо. Не знам. Може би няма и значение. 

Пиша, трия, пиша, пак трия. И така вече цял следобед. Всеки мой злощастен опит да напиша нещо смислено, пропада. 
Не знам откъде да започна. Не знам, къде ще ме отведе този текст. Но така доникъде няма да я докарам. Затова ще започна с очевидното и може би, ще ми потръгне след това. 

Николай Терзийски умее да пише. Във всеки един смисъл на това изречение. Умее да разказва, да се изразява, да създава емоция, да пресъздава живот, да вдъхва живот с думите си, да композира мелодия с тях. Няма нужда от повече думи. Ясно е.  Николай Терзийски умее да пише. И да разказва. Всеки, който е прочел и един абзац от него, го знае. 
Може да го усетите в диалекта на героите му, във вида им,  в действията им,  в пъстротата на сюжета, в дълбоката връзка между отделните истории, които преливат една след друга. 

Има някои български книги, които не могат да се сравнят с нищо друго на тоя свят. Те са абсолютна величина. Дали защото сме си българи и само ние можем да ги оценим истински, да прозрем и да докоснем всичките им нюанси или наистина са шедьоври на световно ниво, не знам. И няма значение. Те са такива - шедьоври са. 

Затварям последната страница на "Отлъчване" и си мисля същото, каква е тая титанична дарба у един човек. Дали е защото сме от една народност и има някъде един посъзнателен пласт в ума ни, където всички сме едно цяло. Място, което всички ние просто разбираме. Има някои неща, които само ние можем да усетим и разберем, защото имаме общ език, обща история и памет. И разказът на Терзийски директно влиза в тази стая в ума ми, а оттам право в сърцето. 

Това е първата му книга. Завършена и публикувана преди  3 години, когато самият той е бил на 34 години. Има нещо повече от талант в нея. Нещо, което просто се протяга през страниците и те докосва и това е паметта, такава каквато само ние българите можем да я имаме.

Всичко в тази книга е направено с внимание, финес, усет, желание и способност. Няма нито едно изречение, нито една дума, която да не е на мястото си. Или пък да е излишна. Всяка запетайка има своята роля в тази преливаща многолика история. Всяко ударение е важно. И накрая, когато видиш цялата шевица, изпитваш страхопочитание към мащаба на замисъла й. А тя е толкова красива. Езикът й се лее като нежна песен, без значение дали е на диалект или на книжовен български език. Няма пукнатина, няма слабо място в тази история. Съвършено завършена шевица. 

Нищо не ви казах за сюжета или идеята. Не знам как да го направя, без да ви прозвучи плоско. 
Думите на Терзийски се носят като бавна и тежка народна песен, следвайки всяка извивка на разказа. Всеки нов глас пее с различна височина и тоналност, носи различна орнаментика и борави със свой индивидуален речеви инструментариум. Рядко кавам това, но наистина няма как да не го оцените. Това пламъче ни е заложено на всички, а Николай Терзийски е създал такава магия, че пламъчето да лумне в буен огън. 

P.S. Ако все пак сте прочели този текст, може би сте останали със същото нелепо усещане (като мен), че искам да говоря за тази книга, а не знам как. Очевидно не ми се получава особено добре. Но също така не искам и да се отказвам от споделянето на този текст, защото може би ще достигне все пак до някой. До някой, който все още не е чел нищо от Николай Терзийски и може би това ще е прашинката нужна, за да се завърти цялата вселена по правилния начин и този някой да открие думите му. Аз получих своята прашинка и ще се радвам да дам такава някому.
Та, ако все пак не съм ви убедила и ви звуча повече като герой на Валтер Мьорс, отколкото като реален човек, ви препоръчвам да погледнете неговия блог: http://terziyski.blogspot.com/ 
Вярвам, че като прочетете няколко реда там, ще разберете какво имам предвид. :)



четвъртък, 19 ноември 2020 г.

"Остайница" - Рене Карабаш (Ревю)

Заглавие: "Остайница"

Автор: Рене Карабаш


Издателство: Жанет 45

Платформа: Storytel

Брой страници: 164

Година: 2018


"Остайница" на Рене Карабаш е събитие. И искам така да говоря за нея. "Остайница" беше за мен едно много спонтанно решение, което взех след "Потрет в сепия" и ще остане завинаги едно много емоционално преживяване. Може би, защото така е написана - със задъхващата нужда да споделиш сърцето си. 

Тя е остайницата. Тя е жената, която е избрала повече да не бъде жена. Тя е тази, която е избрала да бъде мъж. Да бъде водач. Да бъде свободна. Да бъде самотна. Да не сподели никога с никого себе си. Толкова много се крие в избора да бъде Остайница. Повече дори. Тя е последната по рода си. И това е едновременно прекрасно и много тъжно. Но не мога да ви кажа защо. За да го направя, трябва да ви я преразкажа. А такава история не се преразказва на кратко, тя се чете, от край до край. Толкова е кратка, емоционална и дейна, че преразказвайки я, човек рискува да пропусне някой дребен детайл, който обаче е толкова важен, че променя цялостното възприеятие за историята. Всичко в тази книга е важно, всяка думичка, всяко дейтсвие, всеки отказ и съгласие, всяка въздишка и всяко проскърцване със зъбите. Толкова е малка, че не можеш да си позволиш да пропуснеш дори един дъх. 

Коя е Остайницата всъщност? Според Кануна на Леке Дукагини, всяка жена преди да се задоми има право да поиска да стане Остайница. Да добие статута на мъж за своите хора. Режат косите й, изгарят роклите й, остава девствена и чиста завинаги. Бездетна. Самотна. Но има свобода.Там в тази земя, сред тези хора, които живеят според Кануна, да си жена е нищо, просто цена във волове и утроба за разплод. Остайницата обаче е друго. Тя е мъж. Тя може да прави всичко, което правят мъжете. Да пие, да пуши, да търгува, да притежава имущество, да се изказва, да бъде чута. Пълната свобода на живота. Да вземеш такова решение обаче не е леко. Да го следваш още по-малко. 
Разказва Тя, Отсйницата. Тази, която е загубила всичко. Последната Остайница. Думите се изливат право от сърцето и ума си, разхвъляни, сурови, нешлифовани, необмислени в безспирен поток от преплитащи се емоционални бързеи и мисли. Остайницата има всичко и нищо. Тя е загубила всичко и спечелила най-ценното. Защото не може да имаш и двете едновременно. Едното е цената за другото. Остайницата е избрала. Но нейният избор не толкова простичък. Да плати цената не е достатъчно. И други трябва да платят цената. Защото да станеш Остайница е скъпо. Ценно. Да станеш мъж. Да станеш жена е лесно.  Нищо не се иска. Раждаш се е толкова, нищо важно, нищо смислено няма в теб. Нищо ценно. Но да станеш мъж в едно дълбоко патриархално общество е скъпо. Много скъпо. 


Всички плащат цената. И момичето се преръща в мъж. Сега Остайницата говори. И не премълчава нищо. Защото тя вече е свободна, мъж е. Може да говори, може да каже каквото иска. А и е последната Остайница. Сама живее, какво значение има какво ще каже, кой ще я чуе. Кой ще я одумва. 

Сурови закони в сурова земя. Традиции, които разказват повече за смъртта отколкото за живота. Това е Кануна и ако си се родил, там където Канунът властва, трябва да следваш неговите правила, колкото и да са жестоки те. Път винаги има. Избор също. Залужава ли си цената? Винаги това е въпросът. Можем ли да я платим?



сряда, 18 ноември 2020 г.

"Портрет в сепия" - Исабел Алиенде (Ревю)

Заглавие: "Портрет в сепия"

Автор: Исабел Алиенде


Издателство: Колибри

Платформа: Storytel

Превод: Маня Костова

Брой страници: 304

Година: 2019


Тази Исабел Алиенде, какъв разкош твори с думите си. Дослушах "Портет в сепия" и после прекарах един час в скролване в Storytel, търсейки нещо, което няма да бъде крайно разочароващо след тази пищна история. (Впрочем, рискувах с "Остайница" на Рене Карабаш).

Тук е моментът да кажа, че ще има спойлъри, вероятно и от трите книги, ако не сте ги чели и това ви бъгва, не дочитайте и този текст. 

"Портрет в сепия" е свързващото звено между "Къщата на духовете" и "Дъщеря на съдбата", Хронологично действието се подрежда между двете книги. Историята започва в "Дъщеря на съдбата" с пътуването на Елайза Самърс и Дао Циен към бреговете на Калифорния, продължава с "Портрет в сепия" и съдбата на тяхната внучка - Аврора, чийто живот остава неизменно обвързан със семейството на нейния баща пред закона - Северо дел Валие и неговата съпруга Нивеа, които дават живот на пророчицата Клара, разказа за чийто живот и семейство продължава в "Къщата на духовете".


Не е тайна, че историята на Елайза Самърс и нейното семейство се вряза най-дълбоко в сърцето ми. Дали заради този факт или защото вече съм безвъзвратно влюбена в творчеството на Алиенде, но тази силна привързаност се пренесе и върху плодовете на нейната любов с Дао Циен. 
Алиенде подрежда последните парчета от големия пъзел с историята на Аврора Дел Валие. Проследявайки живота й етап по етап, тя разкрива важни моменти от детството, юношеството й зрелостта й, които са свързани с миналото на нейните родители и нейните баба и дядо по майчина и бащина линия.
Аврора е детето, което свързва завинаги негостоприемните брегове на Калифорния с горешата кръв на Сантияго. Тя е тази, която връща историята на своето семейство обратно в Чили, там откъдето е тръгнала Елайза преди десетилетия. Аврора обединява семейства и континенти, тя е тънката и неразрушима нишка, която опасва света и го съединява. Нейната история създава категорията за принадлежност и дом. Защото домът е там, където откриеш любов и разбиране. Цялата земя е дом за Аврора, защото макар и преживяла много, тя е отгледана с много любов. Тя е онова семенце, което успява да преживее бурите в живота си, защото знае, че във всяка почва има поне мъничко любов и разбирателство. А накрая се превръща в силна, мъдра и гъвкава върба, която обича и уважава достатъчно себе си, за да съществува самостоятелно и пълноценно в живота си. Но не за да води отшелническия живот на изоставеното старо дърво. Не, Аврора води живот пълен с любов и плам, живот, който сама си е избрала, без да е подвластна на чуждото мнение, на хорските приказки, на еснафските норми на общесвото. Защото човек може да си позволи да обича истински и да се отдаде докрай на една такава любов, едва, когато си позволи да изпитва това чувство и към самия себе си. Свободното сърце, спокойното сърце обича най-силно, защото то избира само.

Не можеш да бъдеш партньор с човек, когото смяташ за по-висш или по-нисш от теб, нито, ако го обичаш повече от себе си. Това не е любов, а сляпо отдаване на нещо, в което самият ти още не си повярвал истински. 

Тази Алиенде! Има мечти като волни птици. Свободни, силни и красиви. Така и пише. Като ти се ширне в сърцето и ума и те кара да се размислиш. Ще си я пазя там. И пак ще се връщам към нея. 

"Мистър Мерцедес" - Стивън Кинг (Ревю)

Заглавие: "Мистър Мерцедес"

Автор: Стивън Кинг


Издателство: Плеяда

Превод: Весела Прошкова; Даня Доганова; Павел Боянов

Брой страници: 480

Година: 2014


Странно е, да четеш книга на Кинг, в която няма нищо свръхестествено. Няма тайнствена мрачна енергия, която преобръща живота, няма персонифицирано изконно зло, което изсмуква душата на героите, няма сила идваща от друг свят, от друга реалност, която се храни с нещастието и страданието на хората. Не. Няма нищо такова. Само болна, трескава жестокост, породена в увреденото съзнание на едно момче. Момче с шофьорска книжка, завидни знания в сферата на технологиите и безскрупулна липса на емпатия.

Всичко започва с един спонтанен и добре прикрит масов акт на убийство, когато Брейди се врязва с откраднатия Мерцедес на госпожа Трилони в опашката от безработни пред местната Агенция по заетостта. Обикновено бихме класифицирали това престъпление като терористичен акт. Кой нормален човек би убил дузина невинни и без това изпаднали в безизходица хора, без да има мотив за това. Е, Брейди не се вписва в общоприетата обществена норма за "нормален". 

Случаят е поверен на полицай Бил Ходжис и неговия партньор, но работните дни на стария полицай не достигат, за да разрешат случая и детектив Ходжис се превръща в ДВО  (детектив в оставка) Бил Ходжис.
А случаят с Мистър Мерцедес е в толкова задънена улица, че е на път да се превърне в студено досие. 


Пенсионираният детектив прекарва свободните си дни в опасно меланхолично настроение, което го тласка към границата на живота. Случаят на Ходжис е добре познат стереотип. Той е посветил всичко на полицейския си дълг. Желанието да направиш света по-добър за децата си понякога излиза извън контрол и те обсебва, докато ти вече живееш само за това. Семейството остава на заден план, не усещаш, кога се е разпаднало, кога си загубил връзка с децата си, кога единствената здрава колона в живота ти е останала работата, защото ти виждаш само нея. И когато се пенсионираш, въжето за удавника пада в езерото и не остава нищо, за което да се хванеш. Вече си изгубил всичко. Ето там се намира в началото на книгата Ходжис, пръстът му всяка вечер се задържа на спусъка на пистолета. А спусъкът става все по-лек и по-примамлив. 
Ходжис вече не може да се посвети на семеството си, защото всеки член от това семейство е продължил напред с живота си и столчето отредено за стария Бил в него се смалява с нарастващото му през годините отсъствие. Няма и хоби, а и като че ли е малко късно да си създадеш  някакво безсмилено занимание, когато цял живот си бил посветен на това да спасяваш живот, да правиш града по-добро и безопасно място за живеене, за отглеждане на деца. Всичко останало изглежда толкова маловажно. 

И тогава Бил получава Писмото. Писмото на един луд. На един социопат. На Мистър Мерцедес. А това означава само едно - Game on. 


"Мистър Мерцедес" отговаря на много въпроси, които предизвика у мен "Ако има кръв". Ще си призная, че с нетърпение очаквах да се включи образа на Холи Гибни и да се запозная с нея такава, каквато се е родила в ума на Краля. Сега когато вече съм чела първата и последната от всички свързани книги разбирам колко много е израснал образът на Холи, колко промени е претърпял. И ако не бях чела бележката на автора към въпросния сборник с новели, вероятно всичко щеше да ми се стори малко нелогично. Как е възможно кукуто Холи, което се свива при всеки поглед на родната й майка към нея, да се превърне в задвижващата верига към разрешаването на случая на Ходжис. Истината е, че без намесата на Холи, без дори едно от всичките й ключови открития, резултатът щеше да е карастрофален. Супер нелогично е, случаят да бъде решен от страничен персонаж, който влиза в действието към края, развихря се и просто така оправя всичко. А главните действащи лица до този момент да се превърнат в спомагателен материал. Но фактът, че самият Кинг признава как образът на Холи го е обсебил, обяснява много. Обяснява всичко. 

Страхотен криминален трилър е излязъл изпод пръстите на Краля. Не ми е любимата, защото не съм върл почитател на жанра. Но няма и нужда да ми е любима. С удоволствие ще прочета и следващите две книги "Търси се" и "Край на дежурството".


понеделник, 16 ноември 2020 г.

"Ако има кръв" - Стивън Кинг (Ревю)

Заглавие: "Ако има кръв"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Бард

Превод: Катя Перчинкова


Брой страници: 480

Година: 2020

Тематично в края на октомври чета Кинг. Но се усетих едва преди няколко дни (разбирайте преди три седмици, защото тoзи текст чака за редакция оттогава), когато фийда ми отвсякъде беше залят с Хелоуин плакати. Също така си дадох сметка и че чета книгите за Холи Гибни както се гледат филмите за Star Wars. Започнах с "Другият", който в хроноличната подредба  на събитията на свързани книги се пада 4-та, после продължих с 5-та "Ако има кръв", която е кръстена на една от новелите в сборника, която следва събитията от "Другият". А след това планирам за прочета и преходните три книги "Мистър Мерцедес", "Търси се" и "Край на дежурството" (все още не съм сигурна в какъв ред са, но като стигна до там, ще разберем). Така че както казах, като Star Wars - 4-5-1-2-3 :)

Докато сме на темата, ще започна с "Ако има кръв", трета и предпоследна подред новела в сборника. Малко повече от година след събитията от онази пещера в Тексас, когато Холи Гибни и детектив Ралф Андерсън се срещнаха "лице в лице" с Другия, доколкото това е удачен избор  на думи, в Питсбърг се случва една трагедия (взрив в училище), репортажа за която не спира да човърка Холи. Има нещо в репортера на канала, по който гледа новината, Чет Ондовски. Нещо, което не спира да ръчка Холи. Като сърбеж в мозъка, който може да те побърка. Наречете го усещане, предчувствие, нюх, опит или просто случайност, няма значение -  Холи е надушила нещо. И ще се зарови дълбоко в помийната яма, за да разнищи този случай. Защото колкото и да е опасно това, мис Гибни е съвестен, добър човек, който не може да си позволи да гледа как ужасни неща се случват на невинни хора и да бездейства. Тъй като Ралф присъства само косвено в тази новела и действието се завърта най-вече около Холи, съответно и има повече препратки към книгите за Бил Ходжис свързани с по-младите години на неговата помощница. За щастие Кинг е от онези здраво стъпили на земята писатели, които макар и приживе да са се превърнали в любимци на милиони читатели, не мислят, че читателят е длъжен да е чел всичките му книги и да е наясно и да помни всичко. Така че тук има достатъчно обяснения към действието от минали романи, за да се не се чувства човек изостанал. В същото време не е и прекалил като на практика преразкаже всичко. Намерил е един отличен баланс между това да държи читателя информиран и да оставя загатното това, за което сам би могъл да се досети. Оставя читателя да помисли и сам да направи изводите си. 


Този сборник ми наомня на "Четири  след полунощ" и на "Особени сезони". След всяка новела усещам различен послевкус в ума си и в същото време е като дежа ву, защото съм го усещала и преди. Малко писатели могат да се похвалят, че имената им са се превърнали в нарицателно. За мен "кингско" е вече нормална дума в речника ми. Използвам я за много неща и ако не я кажа тук ще бъде истинско кощунство. Защото тези новели са просто... ами кингски са, абсолютно кралски. Всяка от тях съдържа в основата си една много простичка идея, но когато насложиш отгоре личността на хората, около които се върти дейтствието, емоционалния заряд и обремеността на миналото им, изведнъж получаваш нещо необикновено, което накрая те оставя настръхнал. 

"Телефонът на господин Хариган" се заиграва с идеята, че можеш да се обадиш в отвърдното и че понякога има сили извън границите на нашата реалност, които са способни да протегнат мъртвешките си ръце и да преобърнат живота ни. 
"Животът на Чък" асоциирам с идеята от "Шоуто на Труман", тя е прекрасна метафора на идеята , че всеки човек е отделна вселена. Тук мисля е и моментът да спомена, че Кинг се чете с кориците. Неговите предговори, епилози или просто бележки към книгата са също толкова интересни колкото и същинския продукт. Така че, не ги пропускайте. В края на сборника споделя малко повече за това как са се родили идеите около създаването на тези новели. А тази за Чък може би е най-комплексната - от онези, които узряват с години и на части. Те са като пъзели, които след време сами се подреждат и създават нещо цялостно и допълващо се. 
Няма да издавам тайни, само ще оставя това забележително изпълнение на Кристофър Уокън ето тук. Сигурна съм, че като прочете "Животът на чък" ще разберете защо. 



А "Плъх", последната новела в сборника, е като разкраз на По или на Гьоте - класика, още с публикуването й. Напомня ми на Сезоните. Тя е съвременен преразказ на идеята за сделка с дявола. Но няма значение, колко дъвкана е тази тема, когато я разказва писател като Кинг, не ти пука, защото го прави умело и увлекателно.

Всяка от новелите заплита в себе си много повече от това, което се вижда на повърхността. С Кинг никога не е само психария. Под свръхестественото и страхотиите винаги се крият пластове човешки взаимоотноошения, страхове, мечти, пропадания и върхове. Животът е низ от събития, които ни променят. И колкото и да ни се иска да не е така, често ни пречупва. Понякога нещата са необратими, друг път някак успяваме да съберем сили и да отвърнем на удара. Но едното няма да има стойност без другото. Печалбата е нищо, ако преди това не си усетил вкуса на загубата. И точно тези са най-вдъхновяващите моменти. Това са моментите, които не просто те оформят като личност, те променят формата ти. Ох, няма какво да ви го хваля повече. Вие си знаете, Кинг си е крал. 

понеделник, 2 ноември 2020 г.

"Нормални хора" - Сали Руни (Ревю)

Заглавие: "Нормални хора"

Автор: Сали Руни

Издателство: Еднорог

Превод: Боряна Джанабетска


Брой страници: 288

Година: 2019


"Нормални хора" от Сали Руни ме "погълна" дотолкова, че за пръв път от много време насам лежах в малките часове на нощта със слушалките в ушите и просто слушах. Не знам, дали причината е в силното перо на Сали Руни или в самата история. Но резултатът е на лице. 

По-интересното е, че е написана повече като хроника на отношенията между главните герои - Мариан и Конъл, но дори и така или може би именно заради това - историята създава пълнокръвна картина на сърдечния ритъм между техните сърца. Всеки сблъсък, всяко отстъпление, всяко предателство, всяка болка, всяка целувка, всеки пристан. Истинската, онази великата любов в книгите е описана по друг начин, тя е непробиваема, тя е абсолютна. И няма нищо общо с това, което се случва между Мариан и Конъл. Но извън света на книгите, чувството, което съпътства и притегля двамата млади един към друг през годините, е едно от най-близките неща до истинска любов, които могат да се случат на човек. Разбира се, тази любов е опожарена от много грешки, много непели решения, много страх, много желание, от погрешно разбрани мотиви и действия, от погрешно изтълкувани думи, защото човешпакта природа е доста изменчива. Тази любов е частен случай, но вярвам, че всеки от нас ще припознае частичка от собствения си живот, в някой от епизодите. 

Може би това е по-правилна дума за структурата на тази книга. През цялото време се чувствам като пред екран, затварям очи, премигвам и епизодът е свършил. Започва следващия - три месеца или една година по-късно. А Мариан и Конъл неизменно са там, понякога заедно, понякога разделени, уплашени и търсещи, горди и обвити в черупката на самосъхранението. 

Някои ще кажат, че има хора, които просто са орисани да се сблъскват един с друг, да се привличат, да попадат един на дрг. Но според мен  това няма нищо общо с орисията. Причините епизод след епизод Мариан и Конъл да се събират и разделят, са комплексни - израстнали са заедно, учили са заедно, продължават да учат заедно, намират у другия нещо, от което имат нужда - един тихичък пристан, който ги уравновесява, само когато са заедно. Пристан, без който могат, от който понякога дори бягат, но каквото и да правят, това чувство си остава незаменимо. 

Може би започнах този текст отзад напред. Дълго време стоях след първото изречение и не знаехк как да продължа, а после всичко просто се изля. Неконтролируемо.

Може би трябваше да започна с това, кои всъщност са Мариан и Конъл. Те израстват и живеят в противоречие един с друт и постоянно привлечени един от друг. На пръв поглед идеята е доста клиширана. На втори също. Но Сали Руни е избрала да разкаже тази история без излишен драматизъм, съвсем непринудено и непретенциозно, на младежкия език, който самите герои използват. И отваря много теми за размисъл. Наистина много. Не знам, откъде да започна. И да започвам ли изобщо. Помните ли какво е да си тийнеджър? Помните ли студентските си години? Помните ли какво се случваше в главата ви в онези години, когато детето израства и се превръща във възрастен. Когато все още необременения младежки мозък, натоварен единствено от собствените си емоции, душевни конспирации и класически тийнеджърски комплекси изведнъж трябва да преработва информацията от света на зрелостта. 

Мариан и Конъл се намират точно там. В онзи преломен момент, когато трябва да се отърват от моделите, които са изваяли личността им в юношеските години. Тези модели често носят силата на саморазрушението, които често преувеличават значимостта на събитията. В главите им е пълна бъркотия. Светът е огромен и всъщност не се върти около тях. Светът грам не го интересува, те дали са добре, дали им е трудно, дали стоят на ръба на скала или са щастливи. Абсолютно не го интересува. А те те първа трябва да намерят своята самостоятелност, за която така силно за мечтали, и мястото си в този безразличен свят. Но да се измъкнеш от саморазрушителните си модели не е толкова лесно. Особено, когато те постоянно се протягат към теб с изгнилата си ръка, готови да те завлекат в помийната яма. 


А може би човек трябва да приеме, че просто има нужда от това. И всичко е наред. Защото в крайна сметка думата "нормално" е просто шаблон, в който не всички пасваме. Не всички можем да бъдем "нормални" хора или може би сме нормални хора, просто другите не могат да го разберат. Категориите, които стоят зад думите в речника ни, не са фиксирани. Да имат общоприето значение, но това се нарича още стереотпно схващане. Всеки индивид може да запълни тези думи, с каквото иска значение и да им придаде каквито иска стойности. И това ще бъде нормално. 

Спирам се, защото този текст отдавна не е нито рецензия, нито ревю. Но това е. Така се чувствам дори седмица след последната "страница" от "Нормални хора". Ще продължавам още дълго време да мисля за нея. За това как някой неща от юношенските ни години се прокрадват и у нас, в характера ни, в светоусещането ни и остават у нас завинаги. Проявяват се в отношенията ни с близките ни хора, тровят ни години наерд, оставят ни неразбрани, недооценени, оставят ни понякога самотни. Но може би пътят не е в промяната, а в приемането. Може би просто трябва да намерим начин да ги излеем в живота си, да ги приобщим... не знам, имам още много да мисля по въпроса. 




петък, 23 октомври 2020 г.

"Всяко сърце е врата" - Шонин Макгуайър (Ревю)

Заглавие: "Всяко сърце е врата"

Автор: Шонин Макгуайър


Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева


Брой страници: 184

Година: 2020


Не съм сигурна как да пиша за тази книжка. Тя е нещо различно от всичко, което съм чела. Бих го нарекла магичен реализъм, но това няма да е съвсем вярно. И все пак не знам как по-точно да я определя. Защото нейният сюжет ляга върху идеята за съществуването на други светове, за оживялото въображение, което може да превземе съзнатието ти и да те изгуби в себе си. Или да ти помогне да се намериш. И в същото време е едно от най-здраво стъпилите на земята произведения, които съм чела напоследък. Толкова реалистично, че чак боли. 

Когато Нанси пристига в Дома за своенравни деца на Елинор Уест, тя се намира все още някъде между въображаемия свят, който се е превърнал в нейн дом и реалността, която изглежда твърде чуплива и абстрактна, за да намери обратно своя път ъм момичето, което е било някога. 
Не съм сигурна, дали можете да си го представите. Самата аз, четейки анотацията на задната корица, не можех, макар сега препрочитайки я отново, да си давам сметка, че по-добре  написано, не може и да бъде. Но преди да станеш част от тази история, ти е непосилно да си представиш дълбочината й. 

Навярно сте гледали или чели Нарния. На Нанси се е случило нещо подобно. Отворила е врата на дрешника и от другата страна не е била закачалаката с дрехи, а съвсем друг свят - Подземния свят и Дворците на мъртвите. Тя прекарва там пет години от живота си, пет години сред обитателите на света на мъртвите, пет години в двора на Господаря на Подземния свят и неговата шармантна спътница. Пет години далеч от познатата й досега реалност. Петте години, в които младежките черти се оформят в персоналност. Тийнейджърските години са време на търсене на собствената ни индивидуалност, време, в което ние извайваме личността си. Често средата и действията ни в тези години са решаващи за бъдещето ни, за поведението ни като зрели хора и за светогледа ни. Това е вторият контрапункт след ранното ни детство, когато основно родителите ни са имали думата по въпроса. Този период е изключително труден и
изключително важен. Това е времето, в което се разграничаваме от своите родители и търсим самостоятелност. Тези  пет важни години Нанси е прекарала в свят, в чието съществуване нейните родители дори не могат да повярват, камо ли да си го представят. И когато един ден, този свят я изхвърля с окаяното оправдание, че "трябва да е сигурна", тя излиза оттам вече завършена личност. Тя вече носи своята индивидуалност, изградена далеч от своя предишен дом, далеч от родителите си, без да те да бъдат част от този процес, без дори да са имали възможността да наблюдават промените в нея. Тя просто се връща. В тази реалност са минали едва шест месеца и тя е отново в тялото на тийнеджърка. Може би това ще ви помогне да добиете по-ясна представа как се чуства Нанси, когато отива в Дома за своенравни деца на Елинор. Там е пълно с деца като нея, които мечтаят да се върнат в своите приказки или страни на ужасите. Деца, чийто врати към чудните им светове, са затворени и може би никога няма да се отворят. Сякаш най-накря си намерил мястото си в този живот и изведнъж някой те изтръгва от него, затваря вратата под носа ти и ти казва, че не си достоен за този живот. 

Тази книжка е 184 страници, а аз едва одрасках повърхността на нейната дълбочина. Ще оставя сюжета за вас, няма да навлизам в подробности. Знам, само че Шонин Макгуайър оставя доста храна за размисъл след себе си. Честно да си призная, нямам представа накъде ще тръгне тази история в следващата книга. Всичко може да се случи. 



И така  първото изречение стана последно. Най-напред написах следващия абзац, с който всъщност ще завърша, защото не знаех как да започна.
Е, този текст сам се изля на белия екран. Така че заключително ще ви споделя, че "Всяко сърце е врата" носи най-красивата корица и заглавие тази година. Поне в моята лична класация. Разкошни са. Контрастират силно на мрачната атмосфера на историята и едновременно с това подчертават силно същността й. 

вторник, 20 октомври 2020 г.

"Дъщеря на съдбата" - Исабел Алиенде (Ревю)

Заглавие: "Дъщеря на съдбата"

Автор: Исабел Алиенде


Издателство: Колибри

Превод: Людмила Петракиева, 

Катя Диманова

Брой страници: 352

Година: 2019


Първата ми среща с Исабел Алиенде беше вълшебна. "Къщата на духовете" ме омагьоса. Мисля, че това е точната дума. Бях безапелационно пленена от тази история, от героите й, от силния им дух, от темперамента им, от бурната им чилийска кръв, която, колкото и банално да звучи, кипи със страхотна сила, която ти е невъзможно да пренебрегнеш. Четейки "Къщата на духовете", аз се влюбих в перото на Алиенде. 

След това беше сигурно, че ще прочета и следващите й книги, всичките й книги. Обикновено обичам да правя кратка почивка между книгите на един и същ автор, особено ако са обвързани в някакъв цикъл, за да избегна пренасищането, което ще развали частично удоволствието. Но историята ми с Алеинде очевидно ще бъде толкова сложна, колкото е и съдбата на нейните герои, защото не можах да го направя. Пуснах си една книга, после друга, после трета и не мирясах, докато не заслушах "Дъщеря на съдбата". И обикнах историята на Елайза дори повече от тази за Клара. 


Не очаквах това да се случи. "Къщата на духовете" е наситена с лични емоции, което я прави много по-интимна и разголваща книга, а това са неща, които почти неминуемо докосват читателя. Тези истории успяват да прелеят чувствата си в читателя, да го направят съпричастен. И обикновено оставят най-ярка следа. И "Къщата на духовете" направи всичко това. Така че, признавам си, не очаквах, която и да е друга книга на Алиенде, да се вреже толкова дълбоко под кожата ми отново. Но ето, че "Дъщеря на съдбата" я надмина. 

Не мога, а и не искам, да вляза в дебрите на сюжета, защото извадени от контекста на детайлите, опростяват твърде много тази книга. В своята същност това е историята на едно влюбено момиче, което предприема най-трудното пътуване в живота си, за да последва своя любим, неспособна да се откаже от чувствата си и да се примири със самотата си. Вдъхновяваща основа, но много дъвкана. Елайза няма да е първата, нито последната девойка, която се е втурнала безразсъдно след първата си любов, без да мисли за последиците, нито за трудностите. 
Но под повърхностните причини за това пътуване се крие една многопластова история за израстването, за ценностите, за женствеността, фанатизма, за бедността, отчаянието, нищетата и смъртта. 
Елайза отплава бременна, отслабната физически и решена на всичко да намери своя любим, но в един момент преследването на целта се превръща в пътуване съм себе си. 
Тя и нейният спътник по неволя, който остава до нея дълго след като е изпълнил деловите си задължения към нея - Дао Циен, изживяват един живот заедно, без да си дават сметка за това. Всеки от тях преследва дълги години своята собствена цел, но без да да усети, всеки от тях търси своя пристан именно у другия. Докато идва моментът, в който разбираш, че не целта, не онова след което тичаш цял живот, за което мечтаеш, към което се стремиш, не то е най-важното. А пътя към нея. Всяка малка стъпка, която си направил, всяка жертва, всяка малка победа, която те е отведа една крачка по-близо, всяко разочарование, всяко падане, всяка подадена ръка по пътя, която пуска своето разклонение в живота ти. Животът е пътуване. Най-ценното в една сбъдната мечта е усилието, което си положил за нея. Опита, които си добил, дерзайки напред. Това никой не може да ти даде и никой не може да ти отнеме. 


Перото на Исабел Алиенде е виртуозно. Истинско удоволствие е да проследиш извивката на всяка негова дума. И когато тази симфония завърши с физическата и ментална метаморфоза на героите, които са ти станали толкова близки по пътя дотук, просто удоволствието е пълно.