"Дивите лебеди и други приказки" - Ханс Кристиан Андерсен (Ревю)

Заглавие: "Дивите лебеди и други приказки"

Автор: Ханс Кристиан Андерсен

Издателство: Миранда

Превод: Александра Велева

Брой страници: 64

Година: 2018

"Дивите лебеди и други приказки" засега се класира като любимата книга с приказки на три поколения жени у дома. По-интересното е, че всяка от нас си има различна любима приказка. 

 

Любимата приказка на моята майка е "Цветята на малката Ида". Обожавам начина, по който говори за нея, за изящните лалета, за красивите макове и напетите зюмбюли. Аз, разбира се, още като дете съм видяла сметката на старото издание у дома. Та не бяха останали много от красивите илюстрации. Така че мама ми разказваше приказката и ми описваше картините, толкова живо, че си ги представях как танцуват цяла нощ неуморно и грациозно. Чувах музиката, представях си как цветята изпълват балната зала и превръщат нощта в празник. Вечер като си лягах и светлините у дома угасваха, детското ми въображение се разпалваше и цветята на малката Ида просто не ми излизаха от ума - нарциси, момини сълзи, рози, лалета, божури, всяко цвете, което съм виждала в градината на баба ми, отиваше на бал. Сега, разгръщайки страниците на същата тази книга, нелипсващите страници, си давам сметка за две малко противоречиви неща. Първото е, че красивите издания имат значение. Красивите илюстраци в една книга, в която и да е книга, оставят траен спомен в читателската душа, запечатват се. И доставят огромно удоволствие. Второто е, че никоя илюстрация не може да се сравни с детското въображение. Картините, които то рисува са толкова живи и реалистични, че понякога децата ги бъркат с реалността. Дъщеричката ни понякога споделя разни неща за нейните "неимащи" приятели, както тя ги нарича (въображаеми приятели) или как понякога чува музика. Разбира се, моят обременен от ежедневието мозък, първосигнално запали няколкостотин аларми и не е като да не пробягаха студени тръпки по гръбнака ми, когато посочи къта за игра в стаята си и каза, че всичките й неимащи приятели са там. Но когато разтворих страниците на тази книга, си припомних как самата аз чувах музика, толкова реално, сякаш свиреше от грамофона в стаята ми и изведнъж цветята оживяваха пред очите ми. Все още ме полазват тръпки, като ми каже нещо подобно, но поне успявам да гася пожарите в ума си. 

Любимата приказка на нашата дъшеря е "Грозното пате". Прекарахме много вечери обсъждайки всякакви неща. От това как е възможно от яйце на патка да се излюпи лебед. През това, че в приказките всичко е възможно и макар някои от логическите връзки да се късат, емоцията и смисълът им са всъщност това, което има значение, та чак до различни житейски ситуации, които са се случили на нея или на мен и по някакъв начин ги свързваме с грозното пате. Винаги съм харесвала приказката за грозното пате, малко тъжна, много мила и трогателна, но дотам. Сега си давам сметка колко много теми отваря. За различността, за приемствеността, за добротата, за жестокостта, за самотата, за порастването, за изоставянето, за бягството, за страховете, за унижението, за копнежа да бъдем обичани, прегръщани и помилвани. Благодарение на "Грозното патенце" минахме през много на брой и големи по важност теми за едно дете, а и за възрастните. Поговорихме си за това как се чувстваме в определени моменти, къде да търсим утеха, какво да правим със самотата си, как да смелим различните неща и как ги изкомуникираме. 

Накрая стигаме до моята любима приказка в тази книга. "Храбрият оловен войник" беше първата тъжна приказка, която прочетох или ми прочетоха, не съм много сигурна вече. После дойдоха "Малката кибритопродавачка" и "Щастливият принц", която и до днес заема специално място в сърцето ми, което не споделя с никоя друга приказка. 

Но историята на войника и балерината носи и до ден днешен онази силна емоционална връзка, която едно дете изгражда с първия си опит с нещо. Първият път, когато разбрах, че не всички приказки завършват с "...и заживели дълго и щастливо". Давам си сметка за това едва сега. Когато взех книгата, за да четем двете с малката, нямах никаква нагласа, коя ми е любимата приказка вътре. Осъзнаването на този факт, дойде по-късно, след като тя ме попита. Спомних си също илюстрацията на онзи страшен палячо, който заплашваше войника и му се присмиваше. Една от малкото запазили се илюстрации в старото издание у дома, което обичах да разлиствам като малка. Вкъщи имаше една играчка палячо, не точно като тази в книгата, ами от онези, които имаха тежест в кръглото си дъно и се люлееха като ги бутнеш. Той стоеше върху библиотеката в стаята на нашите и вечер, когато се примъквах да спя при тях, го гледах как хвърля сянката си върху гардероба. И как преминаващите коли я пресичаха зловещо. Та образът на този палячо вероятно е една от причините да изградя толкова силна емоционална връзка с историята на оловния войник. 

Нищо не споменах за "Дивите лебеди", но да си призная никога не съм харесвала особено тази приказка. Винаги съм я чувствала малко тежка и тягостна, макар че под това чувство се крият още много пластове - красота, самоотверженост, жертвоготовност, безусловна любов, воля, сила, семейство и дом. И без това много се отплеснах, като седнах да пиша, се зачудих, дали изобщо ще излезе текст от разбърканите ми мисли. Но едно го, чака редакция и споделяне. Приказките на Андерсен са шаблон на думите "за малки и големи". Като, разбира се, вярвам, че човек трябва да подбере подходящо възрастта на детето за различните приказки, за да се изгради емоционалната връка с тях. Но веднъж опъне ли се струната, отварят не просто светове, а вселени с важни въпроси, които понякога се чудим как да подхванем с децата си. Е какъв по-добър начин от приказка. 

 

 

 

"Мамник" - Васил Попов (Ревю)

Заглавие: "Мамник"

Автор: Васил Попов

Издателство: Ерове

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Владимир Пенев

 

Брой страници: 670

Година: 2021

Да ви призная, първоначално нямах никакво намерение да слушам "Мамник", не за друго, а защото идеята за аудио сериал ми се струваше много времеемка. През последните години не ми остава много време и възможност да слушам аудиокниги, защото по една или друга причина дъщеричката ми е често покрай мен, а повечето книги просто не са подходящи още за нейните уши. Така че си открадвам по малко време през седмицата, но определено недостатъчно за единадесет серии по час и половина всяка. После "Мамник" излезе на хартия и вълнението в интернет стана още по-голямо. Няколко книги от български автори в последните години са предизвиквали такъв повсеместен интерес и повечето от тях не успяха да ме заинтригуват особено. В такива случаи подхождам малко по-предпазливо. В крайна сметка реших, че ще го чета на хартия. И преди да си я поръчам за лятото, пуснах ей така да чуя една глава в Сторител. 

И за има-няма и месец я изслушах. Така и не стигнах до книжното тяло. Историята вътре е разказана с много желание и хубав ритъм. Диалозите също ми харесаха, не са сухи или претрупани. Репликите и действията на героите се случват естествено и непринудено. А напрежението се натрупва на равни темпове със заплитането на мистерията. Няма да бъда много разточителна. Повечето от вас вече познават сюжета. В трънското село Вракола започват да се случват странни неща. Хора изчезват, други се събуждат с необясними рани по тялото си, хората говорят, плашат се, някой се надсмиват над измислиците, а за капак на всичко действието се развива на фона на вече разразилата се ковид епидемия. 

Имаше някои дребни неща, които ми се сториха малко натрапени в сюжета, макар че разбирам тяхното присъствие. Например, част от миналото на Божана. Харесва ми това, че тя слуша рок и метъл музика и че това е средство да се подсили нейната изолация от съгражданите й, да подплати с факти, защо образът й остава толкова самотен и се превръща в аутсайдер сред своите. Разбирам я, самата аз израснах в тийнейджърските си години с музика, която мнозина около мен не оценяваха, разбира се, в не чак толкова екстремен сценарий като този на Божана. Но въпреки всичко този пласт ми се стори много преекспониран. Смятам, че останалите парчета от миналото й заедно със споменаването на това, бяха и са напълно достатъчни, за да изградят пълноценно персонажа й, както и да обяснят защо се е превърнала в човека, който е, в началото на книгата. Също така ми се стори малко съшито с бели конци колко бързо и естествено се развиха нещата между нея и Лазар, при положение че именно заради миналото си Божана има известни проблеми с доверието и аутсайдерска аура и защитна стена. Да не говорим, че и Лазар си носи своя багаж от миналото. Но предвид, че "Мамник" гравитира предимно в хорър/фентъзи жанра, не смятам ни най-малко да подлагам на съмнение и анализ всяко движение на главните герои. Още повече че съм страшно доволна от книгата. Като цяло всичко вътре беше добре балансирано и всеки от ключовите елементи получи нужното внимание от автора. 

Например, ситуацията с ковид епидемията беше много внимателно и адекватно въведена, без да се натрапва или омаловажава и беше активен фактор по време на цялото действие, който има значение за развитието и резултата от някои важни сцени. Хареса ми и това, че историята в миналото този път за разнообразие не се фокусира върху петвековното османско владичество, а върху периода след Първата световна война и последвалия я Ньойски мирен договор, както и съдбата на Западните покрайнини. Много, много ми хареса това, че емоциите бяха добре уловени и предадени чрез героите. Имаше някои откровено зловещи сцени с мамника, които ме накараха да потръпна - нещо, което ми се случва рядко. Имаше и някои много милни и красиви емоционални моменти, на отдавна чакани срещи, на откровения, на признания, на стаена болка, на отрицание, на облекчение. 

Изобщо Васил Попов разказва много хубаво и интересно, непретенциозно, като на приятел, който не е виждал отдавна. Без излишни завои и увъртания, просто разказва. А на мен ми беше приятно да чуя тази история. Прочитът на Владимир Пенев беше абсолютен удар в десятката впрочем - от хрипкавия глас на стария Волен, през свежата интонация на младите герои, до баса на някои по-възрастните.

Много неща се изписаха за тази книга, и хубави, и лоши. Всеки има право на мнение. Всеки вижда нещата по-различен начин. Аз я харесах, беше увлекателна и интересна. Има разни пропуски в сюжета, фактологията и естествената логика на нещата, но не са нищо, на което да не мога да махна с ръка и да подмина. Харесва ми и фактът, че аудиосериалът направи такъв фурор. Определено ще прочета и разказите на Попов, а "Пермафрост" мисля да я изслушам отново в Сторител. 

"В небивал сън" - Шонин Макгуайър (Ревю)

 

Заглавие: "В небивал сън"

Автор: Шонин Макгуайър

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Гергана Стоянова

 

Брой страници: 200

Година: 2022

Поредицата на Шонин Макгуайър за Своенравните деца ми харесва все повече с всяка изминала книга. Такова нещо рядко се случва. Обикновено първоначалното вълнение, увлечение и магия малко спадат със следващите части на поредиците, особено ако са самостоятелни истории, свързани в общ свят и понякога преживявания. И с това не искам да кажа непременно, че качеството на историята пада. Не, просто читателя свиква със света, който авторът е създал за него, не всичко е толкова чудновато, действието е малко по-предвидимо, механизмите са познати, обратите не чак толкова изненадващи. Но не така се развиват нещата с книгите на Шонин Макгуайър. Всяка следваща ми харесва дори повече от предишната. Всяка следаща носи своята магия.

"В небивал сън", четвъртата книга от поредицата, ни среща с Лънди, която отваря вратата към Гоблинския пазар. И попада в един напълно непонятен на пръв поглед за нея свят, както сме виждали и преди да се случва в историите на своенравните деца. Пазарът на гоблините обаче е съвсем друга бира. Точно както и предишните пъти, не сте виждали нещо такова (обожавам този парадокс в книгите на Макгуайър). Живителната сила в този свят, реката която тече по улиците на Гоблинския пазар и създава живот за всеки, е търговията, все пак е пазар. Само че тук не се търгува с пари. Не. Тук всеки сам определя справедливата цена на предмета или услугата, която иска да изтъргува. Например два молива могат да бъдат равни на едногодишен абонамент в пекарната на ъгъла, който ти предоставя по два вкусни топли пая на ден. Тук, всичко си има цена. Предметите, храната, работата, услугите, дори думите и най-вече въпросите. А истинската опасност идва, когато някой не плати справедливата стойност за това, което е получил. Това нарушение на правилата на гоблинския пазар може да те лиши от човешкия ти облик, докато не платиш цената. Или завинаги. Безплатен обяд няма. Цената винаги се плаща. Винаги. По един или друг начин. 

И ето я Лънди. Отваря вратата и стъпва за пръв път на Гоблинския пазар. Чете табелите по коридора, който я води към едно ново приключение. А оттам надничат едни големи въпроси, които изглеждат, колкото безсмислени, толкова и зловещи. Лънди, от своя страна, винаги е обичала правилата. И макар и на първо четене Пазарът да изглежда суров и жесток към своите обитатели, тук тя се чувства като у дома си. Всичко е ясно, има правила и ако ги спазваш, животът си тече и ти му се наслаждаваш. Но, разбира се, това, че всеки трябва да плати справедливата стойност, която Пазарът и неговите обитатели искат от него, не означава непременно, че всичко е справедливо. В крайна сметка, справедливостта е  субективно понятие, защото обикновено тя е натоварена с лични емоции, които често изискват повече или по-малко от пазарните механизми за ценообразуване. 

И тук, както и в другите книги за своенравните деца, Лънди има право да реши до 18-тата си годишнина, дали иска или не да остане в този свят или предпочита да се върне в своя. За разлика от мнозина други обаче, тя получава възможността и привилегията до това време свободно да влиза и излиза през вратата. А това е едновременно хубаво и объркващо. Лънди се лута между двата свята. Между семейството си там и приятелите си в Пазарът на гоблините. Не помага много и фактът, че баща й преди години е минал през същата тази врата и познава повече от добре света на справедливата стойност. За пръв път има топла връзка между двата свята, за пръв път някой от реалния свят знае за съществуването на другото измерение, знае какво представлява и няма абсолютно никаква власт да повлияе на избора на собственото си дете. Бащата на Лънди може да направи каквото иска, може и на челна стойка да застане, но накрая е длъжен да се съобрази с желанието на дъщеря си, каквото и да е то. Комуникацията, потокът от чувства и не на последно място сблъсъкът между баща и дъщеря е също много добре уловен. Шонин Макгуайър успя да ме вкара в обувките на двамата, позволи ми да видя болката, надеждите и желанията и на двамата, позволи ми да ги почувствам. 

Шонин Макгуайър намира начин всеки път да ме изненада приятно, без да нарушава измеренията на поредицата си. Издателство Кръг направиха страхотен избор, както на автор, така и на преводач и артист. Обичам тези книги от корица до корица, всичко в тях е изпипано, всичко е на ниво. Много съм щастлива ще продължават да ги издават на български, надявам се да видим всички преведени у нас. 

 

 

 

 

"Под захарните небеса" - Шонин Макгуайър (Ревю)

 

 Заглавие: "Под захарните небеса"

Автор: Шонин Макгуайър

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Мила Люцканова

 

Брой страници: 192

Година: 2021

 

Много се радвам, че качиха поредицата на Шонин Макгуайър в Сторител. Книгите седят в старото ми вкъщи и чакат да си ги взема, но кой знае още колко време ще мине, преди да успея да пренеса всичко. Засега успях да си взема една много малка част от библиотеката. Част, която със сигурно ще ми уплътни времето поне до края на годината. Все повече заглавия обаче изскачат в Сторител. И доста често си пускам такива, които вече имам на хартия, но по една или друга причина не мога или не искам да чета в този формат. Поредицата за Своенравните деца е много подходяща за аудио книга. Кратки са, интересни, динамични и лесни за проследяване, дори когато си зает с нещо друго, слушайки. 

Точно поради тази причина няма и да изпадам в много детайли покрай сюжета. Между двете корици на тази книга са се сгушили по-малко от 200 страници, в които Шонин Макгуайъер е успяла да надгради атмосферата на света от първата книга, да създаде и изгради два нови, да въведе и развие нови персонажи наред с някои стари, които също се включват в приключението и да преведе една малка, но много ярка групичка от главни герои, ядрото на книгата, през много препятствия, светове, раздели и обрати. Така че вероятно ще ми трябват и на мен едни двеста страници, за да успея да ви разкажа за всичко това. Но все пак ще се опитам с няколко изречения да придам малко контекст на съдържанието и това, което всъщност искам да ви споделя после. 

"Под захарните небеса" ни връща отново в Дома за своенравни деца на Елинор Уест. За кратко. Рини, се приземява в задния двор на училището, без да има представа какво се случва. По-страшното е, че Рини, главната героиня на тази книга, е на път да изчезне, защото майка й Суми, която помним от първата книга, е умряла години преди да я роди и да стане кралица на Сладкария, побеждавайки Кралицата на тортите. Около нея бързо се заформя група от приятели, които среща за пръв път, но сякаш цял живот е познавала, които са готови да минат през дълбините на океана, за да стигнат до опасната Сладкария и да й помогнат.  Защото...Ами, защото приятелите просто това правят -  стават и тръгат на приключение с теб и за теб.

Спасителният отряд се състои от Принца на гоблините, Удавницата, Русалката и Свирачът, призоваващ скелети със своята флейта и Рини, разбира се. Зад тези големи и дори малко зловещо звучащи прозвища стоят шепа деца, които се намират някъде там по пътя към себе си. Стигнали са до един общ кръспопът, в който всеки трябва да вземе решение, накъде да продължи. Дали да слеят пътищата си и да повървят заедно, помагайки си или всеки да си гледа неговите проблеми. И макар че никой от тях не е цъфнал и вързал, всеки си има своите проблеми, всеки води своята битка или може би точно заради това, те откриват в себе си нужната човещина, за да помогнат да другарче с цената на някои не малки жертви, бих казала дори. Четете и ще видите, какво имам предвид. 

Изобщо световете на Шонин Макгуайър са превъзходна метафора на това, което ние наричаме израстване. Онзи период от живота на младия човек, когато трескаво търси и се лута, когато се оформя като личност, когато създава първите дълготрайни приятелства и врагове, времето, чиито белези носим най-дълго, защото са твърде дълбоки, за да ги забравим, а ги носим с нас после цял живот. Своенравните деца на Шонин Макгуайър са много свежи, смислени и ярки. Надявам се, Кръг са продължат да ги издават по все същия страхотен начин. Очаквам следващата с огромно удоволствие. Или може би е по-правилно да кажа, че тя ме очаква. 

 

"Долу сред вейки и кости" - Шонин Макгуайър (Ревю)

 

Заглавие: "Долу сред вейки и кости"

Автор: Шонин Макгуайър

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Каталин Старейшинска

 

Брой страници: 192

Година: 2020

 

"Всяко сърце е врата" е първата книга, която си купих от Издателство Кръг. Беше импулсивно решение, корицата беше зашеметяваща. Видях я и я купих. След това я прочетох и се влюбих в нея. Шонин Макгуайър бързо се превърна от непознато име в автор, чиито книги ще следя. За мое огромно щастие Кърг продължиха да издават поредицата, която се очертава да е много голяма, с все така прекрасните корици, дело на Kontur Creative.

А на мен ми отне две години преди отново да прекрача прага на нейните чудни светове.

В "Долу сред вейки и кости" историята тръгва от съвсем друго място, на пръв поглед без да има нищо общо с първата книга. Оказа се, че книгите в поредицата, макар и да са част от един голям фантастичен свят с много разклонения, могат да се четат и напълно самостоятелно, без от това да страда читателското изживяване. Макар че, няма да си кривя душата, малките детайли, които свързват историите, приобщават читателя към историята. 

Представям ви Джаклин и Джилиан, две близначки, различни като луната и слънцето. Двете момичета израстват в изключително контролирана среда, която абсолютно целенасочено и умишлено подтиква едната да бъде безразсъдна мъжкарана, вечно изцапана и с ожулени колена, а другата да бъде изискана дама с подредени къдрици и грациозни маниери. Всъщност Джак и Джил не са толкова различни. Всъщност никой не знае какви са в действителност, защото и двете са напът да излязат от възрастта, която най-силно оформя характера и личността ни. Двете момичета се намират на последното стъпало преди да изгубят завинаги индивидуалността си, истинската си същност и тъй като до този момент те не са имали възможността никога да бъдат себе си, а вместо това винаги са изпълнявали желанията и са удовлетврявали амбициите на родителите си, те нямат никаква представа какви са. Знаят единствено какви не искат да бъдат. 

 

 А там, на последното стъпало, двете момичета откриват врата към друг свят.

Свят, който се оказва много по-мрачен и жесток от техния собствен, но и много по-интересен и предизвикателен. От другата страна на вратата Джак и Джил ще се срещнат, сблъскат и борят с всякакви свръхестествени, мрачни и зловещи същества, които биха искали да ги подмамят, приласкаят и задържат в свой плен завинаги. 

Но в световете на Шонин Макгуайър винаги има едно условие. Всеки рано или късно ще открие своята врата. Вратата обратно към своя свят. И тогава ще трябва да избере дали да се върне или да остане.

Адски умно е измислена и написана тази поредица. Жестока е. Засяга супер важни теми и ги представя пред читателите по начин, който наистина събужда дискусия. За очакванията и болните амбиции на родителите, за разрива в отношенията между децата в едно семейство, за търсенето, за индивидуалността, за правото на избор, за бягството, за фалшивите илюзии, за последствията от решенията ни, за повечето важни неща, които ни оформят като хора в най-ключовия и динамичен момент от нашето развитие.  

Всичко това е поднесено с много въображение и извън рамката на обичайните поучителни лекции. Шонин Макгуайър остава неутрална, тя открехва вратата, но нейните герои (а и читателят) сами трябва да минат през нея. Буквално и метафорично. А кой, как и дали ще се върне е друг въпрос. 

 

 

"унищожение" - Мишел Уелбек (Ревю)

Заглавие: "унищожение"

Автор: Мишел Уелбек

Издателство:Факел Експрес

Превод: Александра Велева

Брой страници: 644

Година: 2022

Пътят ми към първата среща с книга на Мишел Уелбек полакътуши доста. Поради редица съвсем обосновани причини. Първо, през последните поне пет години не се интересувам особено от политическата обстановка, както у нас, така и по света. В този ред на мисли, не бях много убедена, до каква степен ще мога да вникна в неговите творби. Второ, когато прочета, че наричат някой автор "скандален", ми се отдръпва желанието за по-нататъшна среща с неговото творчество. А Мишел Уелбек е една особена комбинация, която не се среща често - едновременно скандален и явно активно четен приживе.  Трето, тази книга беше един от редките случаи, в които целенасочено търсих информация и мнения в интернет, за да преценя, дали искам да я прочета. Интересно, предвид казаното дотук, у нас изглежда не е чак толкова четен, защото въпреки че феновете му показват леки признаци на фанатизъм в любовта си към творчеството му, култът към него не е особено разпространен. Разбирайте, не намерих много статии и мнения в социалните медии. Четвърто, на фона на това, колко много книги искам да прочета и да си купя, цената на тази не ме улесни особено в решението, особено за книга, която все още не знам, дали искам или не искам да прочета (макар че с ръка на сърцето мога да кажа, че корицата й е жестока). В крайна сметка, интересът ми към книгата надделя и си я купих в изблик на сляпа решителност в книжарница "Хеликон" миналата година, лятото.

 

И противно на очакванията ми, заради същото това любопитство, "унищожение" отлежа едва няколко месеца на рафта преди миналата зима да реша да посегна към нея. Мина половин година откакто съм я прочела. И тогава не знаех, какво да мисля за нея и сега все още не съм сигурна. Определено голяма роля играе фактът, че хал-хабер си нямам от политическата ситуация във Франция и изобщо интригите, които се плетат и разплитат на световната сцена. Давам си сметка, че голяма част от написаното вероятно ми убягва. И все пак не мога да отрека факта, че има нещо едновременно притеглящо и отблъскващо в тази история - гъст, дълбок мрак, който заплашва да погълне всичко, всяко чувство, всяка светлина или стрък надежда. Пълно унищожение.

Действието се развива през не чак толкова далечната 2027 във Франция. Държавата е на прага на нови избори, настоящият президент е в края на втория си мандат и не може да бъде преизбран отново. Паралелно с еуфорията и сложните машинации около предизборната кампания на новите кандидати, френското разузнаване е засякло странни и високотехнологични заплащителни клипове, които се разпространяват в  интернет и са свързани с редица международни терористични атентати, които не просто заплашват да нарушат международния ред, а да доведат до края на човечеството. В центъра на събитията се оказва персонажа на Пол Резон, висш чиновник в Министерството на икономиката и близък приятел на самия Брюно Жюж - успешен Министър на икономиката и един от главните претенденти за президентското кресло на предстоящите избори. 

Пол се намира някъде в средата на тоталния разпад. Уелбек много силно и целенсочено гради идеята си. В животът на Пол Резон, а и около него, цари пълно унищожение. Бракът му се разпада година след година, баща му заболява и изпада във вегетативно състояние, което изисква специални грижи, карирерата му е заплашена от пълен крах и всичко това се развива на фона на брутални и на пръв поглед нямащи нищо общо една с друга терористични атаки, които всяват международен смут. 

Много ми е трудно да обобщя събитията и сюжета в няколко изречения. Действието се точи мудно, Уелбек не бърза за никъде, разказва с присъсщото самочувствие на утвърдил се автор, който не се притеснява, дали и как ще бъде възприета творбата му и дали ще стигне печат и публика. Но това изглежда като желан ефект, който да подсили тягостната атмосфера и вълната на безнадеждност, която струи от всяка страница.

Вече все по-рядко си задавам онзи въпрос, който оставя неприятен привкус още от ученическите ми години "Какво е искал да каже авторът?"

 

Тук обаче неведнъж се питах, какво искаш да ми кажеш, Уелбек? Защо ми го разказваш това? Защо реши, че е важно да включиш тази сюжетна линия, този детайл, след като накрая повечето от тях останаха отворени.

Че ме безнадеждни? Че сме паразити, които тровят планетата? Че бавно и сигурно вървим към самоунищожение? Вярно, че обичам да слушам депресарска музика и да чета мрачни книги, както и че си падам малко мизантроп, но нивата на Уелбек са прекалено и преувеличено високи дори за моя вкус.

И въпреки тази самоцелност, въпреки разтегливостта на историята, въпреки малко необоснованата статичност, не мога да отрека, че прочетох книгата бързо и жадно. Има някаква притегателна сила, която кара читателя от отгръща страница след страница и да следи внимателно събитията, да си задава въпроси и да търси отговори. Дали бих прочела и други книги на Уелбек? Определено. Поне още една със сигурност. Коя? Нямам представа. Наистина нямам представа. И този път ще премисля малко избора си. 

 

 

 

"Гардеробът" - Олга Токарчук (Ревю)

 

Заглавие: "Гардеробът"

Автор: Олга Токарчук

Издателство: ICU

Превод: Крум Крумов

Брой страници: 64

Година: 2022

 

Олга Токарчук е едно от големите имена на съвременната световна литературна сцена. Дом за нейните книги у нас създадоха ICU, превръщайки четенето им в преживяване. Сборникът с разкази "Гардеробът" е първата ми среща с Токарчук. 

Да си призная, винаги ми е било много трудно да пиша за разкази. Трудно ми е да усетя баланса между това да не кажа твърде много и да не кажа твърде малко. Разказът е забележителен жанр. Трудно е да побереш цялата вселена на въображението си в пет страници с думи. Олга Токарчук изглежда обаче не изпитва такива затруднения. Нейните разкази са вселени. А между кориците на тази малка по обем книжка са се сгушили тъкмо три -  „Гардеробът“, „Стаите“ и „DEUS EX“. 

"Гардеробът", който е дал и заглавието на сборника, е убежище за душата. Гардеробът е просто вещ, нали така, просто мебел. Новата вещ в дома на една млада двойка. Вещ, чието присъствие постоянно расте и като че издиша възхдуха в малката спалня. Докато един ден младата жена не прекрачва неговия праг и не открива паралелен свят. Свят, който най-после може да й даде убежище от тегобата на собственото й съществуване. Всеки от нас има по един "гардероб" в дома или в ума си. Всеки от нас избира кога да влезе в него и колко дълго да стои там. И рано или късно идва момент, в който всеки от нас избира, дали това ще бъде бягство от или към себе си. Изумително е, колко много идеи и въпроси събужда един толкова симплистичен на пръв поглед разказ. Още от първите изречения и вече съм почитател на Олга Токарчук. 

Вторият разказ от сборника предлага не по-малко сложна детелина, само че този път не от въпроси, а от характери. "Стаите" в Хотела, главен герой на този разказ, са своеобразна метафора на човешкия характер. Тук зад всяка врата се крие нов, различен човек. Хаосът и непостоянността в някои от стаите се противопоставя на редът и предвидимостта в други. Всичко това се обвива в пашкула на една работна смяна. Една камериерка, която сваля собствената си кожа, за да облече безличната униформа на Хотела, да се слее с персонала, да се изравни с дизайна и мебелировката, за да попие от атмосферата на всяка отделна стая, на всеки посетител. И колкото и да е банално накрая,оставайки сама с мислите си, се питам "Не сме ли всички гости на тази земя?"

 

 

"Deus Ex" завършва сборника превръщайки ни в богове, разгръшайки пред над съвсем нова отделна перспектива. Героят на историята Д. създава светове във виртуалното пространство. Той държи в ръцете си въздесъщата сила на съзиданието. Олга Токарчук открехва вратата към неговата стая и мястото, където великата сила на сътворението гради и руши офиси, домове, светове, там, където дава и отнема живот. Оставя ни да опитаме от опиянението, което тази въздесъща сила носи, оставя и една хладна тръпка да полази в душите на чувствителния читател, за да усети и тежестта от другата страна на монетата, а именно - отговорността. 

Да, сега разбирам това почти граничещо със сектанство почитание към творчеството на Олга Токарчук. Не съм сигурна къде и как, но ние с нея ще продължим да се срещаме. 

"В огън" - Патрик Нес (Ревю)

 

Заглавие: "В огън"

Автор: Патрик Нес

Издателство: Artline Studio

Превод: Цветана Генчева

Брой страници: 364

Година: 2020

 

Името на Патрик Нес като че ли винаги минава под радара. Книгите му не изглежда да правят фурор у нас. Честно казано и не виждам постове с ревюта за тях. Не знам защо. Лош маркетинг или просто е твърде голям особняк за вкуса на повечето хора, не ми е ясно. Но истината е, че с всеки текст, който пиша за негова книга, ми се иска и се опитвам да променя нещо в тази насока. Защото смятам, че е прекрасен писател и това е несправедливо. Спрямо него и спрямо хората, които никога не са се докосвали го историите му. Така че, ако не ви се чете моята пропаганда, можете още сега да изоставите този възхвалителен текст.

Този път ще започна с един цитат, който мисля, че обобщава есенцията на всичките му книги:

 

"Искам свят, в който мама е жива и няма да изгубим фермата, а ядрената война не е ежедневна заплаха и никой няма да ни мачка заради цвета на кожата или защото сме толкова бедни, че ни се налага да наемем дракон. Това искам."

"В огън" подобно и на останалите му книги навлиза в младежкия свят на подрастващите, пълен с несигурност, приличащ на объркващ лабиринт със задънени улици и сякаш само един верен път, който никога не можеш на уцелиш.

В историите, които Патрик Нес пише винаги има фантастичен елемент, дали ще е друга вселена или чудовище, или  хора със супер сили, или дракони, или каквото и да е там друго, което богатото му въображение е родило. Фантастична нишка винаги има. И заедно с нея дълбоко и неразривно прееплетена върви човешката история, която наднича под пластове ни. Разчовърква черупката, напуква стените, оголва меките тъкани, готови да поемат фаталния удар. Отваря пред нас героите си, осатя ги голи и уязвими, сякаш, за да ни покаже, че вярва в нас, вярва в човещината ни. Вярва, че ще прозрем под калта и ще видим чистотата на чувствата им. Разтваря кожата и оставя раните оголени, рачитайки на нашата съпричастност и разбиране - расизъм, различност, самота, бедност, война, борба, страх, насилие, несигурност, загуба и една шепа чисти мечти.

Сигурно ви звуча като някоя луда. Може би малко контекст няма да ви дойде излишен. Действието се развива в паралелна вселена, в която драконите не са просто мит, а съвсем нормална част от ежедневието. Макар и недолюбвани. Пък и не е толкова странно. Все пак са големи, страшни и могат да унищожат цял град без никакво усилие. Сара и баща й са наели дракон, който да им помогне в "обработването" на земята. Не стига, че животът и без това е труден, не стига, че преди две години Сара е изгубила майка си, не стига, че отвсякъде ги притискат кредиторите, не стига, че Сара трябва да се бори цял живот с предразсъдъците и расизма в нейния град, на всичкото отгоре и този дракон сега бълва врели-некипели. За някакво пророчество, за края на света, за това, че единствено Сара може да го предотврати, за някакво убийство, за заплаха. За Сара и баща й, изведнъж животът страва още по-труден и объркващ. Защото всичко е истина. Колкото и невероятно да звучи. 

Това ниво на историята е много добре изградено. Действието е динамично, разказано много зрелищно и стегнато. Сблъсъците са много хубаво написани, с нужната драматичност и напрежение. Но това е, което превръща и тази книга на Патрик Нес в съкровище е по-скоро онова, което лежи под фантастичния сюжет. Животът. Животът, такъв какъвто е, когато си различен от другите хора. Когато цветът на кожата ти е по-тъмен, когато си привлечен от хора със същия пол като твоя, когато загубиш една от основните опори в живота си. Това е книга за моментите, в които сме на дъното, когато правим грешки или имаме нужда от помощ, когато се давим, когато не знаем какво да направим, когато сме безпомощни и когато сме готови на всичко, за да защитим тези, които обичаме. Всичко е там, в не особено многото на брой страници. Борбата с предразсъдъците, ненавистта на обществото, тесногръдието, насилието, страха, паниката, всеотдайността и любовта. Всичко, което ни прави хора. 

Всеки един от нас не е нищо специално и в същото време носим специалните си сили ксто невидима мантия, която ни прави единствени и неповторими на света. В целият ни бясъл, дори когато сме окаляни, отчаяни, обезсърчени.

Всеки от нас е дракон.

 

 

 

"Земя за прицел" - Свобода Бъчварова (Ревю)

 

 

Заглавие: "Земя за прицел"

Автор: Свобода Бъчварова

 

Издателство: БГ книга

Година: 2017

Брой страници:368

 

 

Купих си "Земя за прицел" още преди години от една Алея на книгата, когато БГкнига пуснаха новите издания. Сагата за банкерa Борис Скарлатов, чийто протип е известният български финансист и политик Атанас Буров, ни въвежда в годините на младата българска държава от началото на 20в., което беше любимата ми част от българската история в ученическите ми години. Това са години на бърза модернизация, много промени и прогрес за България. И Свобода Бъчварова е писала изключително умело и интелигентно за този период. Отделила е достатъчно време и място, за да въведе читателя в политическото, икономическото и финансово състояние на България, както и в икономическата и геополитическата карта на Европа. Това са години на интензивна обмяна на информация между България и западните държави, в които се полагат основите на дългосрочнии отношения в много аспекти. Времето, което определя пътя и бъдещето и живота на България. И тя е уловила всеки важен трус, всяко значимо лъкатушене в тези преговори.

Не мога да кажа доколкото отделните събития, сделки и конкретни факти са достоверни, но Свбода Бъчварова е уловила отлично духа на тези години и всички по-важни съпровождащи промените фактори.

 

Образът на банкера Скарлатов е също отлично изграден. Този стар и самотен човек, чийто остър ум и добър, му позволяват да превърне своята малка фамилна банка в ключова фигура за финансовия пазар в България, влиза под кожата на читателя.

Заварваваме Скарлатов-баща в зрелите му години, когато по-голямата част от живота, вече е зад гърба у. Поставен на тясно и притиснат от интриги в борбата за власт и политическия живот у нас и в Европа като цяло, предстои да се реши съдбата на неговата банка. И докато животът разбърква тестето, старият банкер подрежда внимателно картите, които му са му се паднали. Той обмисля и претегля внимателно всеки свой ход, всяко евентуално последствие и развой на събитията. По време на тези вътрешни монолози Свобода Бъчварова ни връща и обратно назад към миналото на Скарлатов и хвърля светлина върху въпроса защо банкерът е този, който е днес. Откъде идва силата му? Щастлив ли е? Какво му липсва? Какво е истински важно в живота му?

 

Именно на това е посветила и втрата част от книгата си. На най-важното в живота на банкера - неговия син. Борис-младши, който следва в Швейцария.

Животът на българските студенти в чужбина също е изграден и описан много адекватно. Свобода Бъчварова създава подходяща среда около младия човек, за да му позволи да разгърне мислите и личността си, политическите си убеждения и да подреди собствените си приоритети. 

И макар че баща и син не делят обща сцена в тази книга, Свобода Бъчварова поставя открито на масата най-важния конфликт в своята история, който предполагам предстои да се разгърне и в следващите книги. Миналото и настоящето вече са застигнали двамата мъже. Между тях земята се е напукала, зее дълбока бездна и построяването на мост ще бъде много трудна задача. Ако изобщо е възможна.

 

 

"Свидетел на безименност" - Ия Кива (Ревю)

 Заглавие: "Свидетел на безименност"

Автор: Ия Кива

Издателство: Знаци

Превод: Денис Олегов

Брой страници:100

Година: 2022

Държа в ръцете си една тънка и тежка книжка, в която са вложени много любов и смисъл. Всичко в това издание е сякаш по мярка на стиховете на Ия Кива. От подредбата на стихотворенията вътре до избора на шрифт. Дори форматът и размерът на станиците й сякаш оставят място и въздух за суровите думи, които изпълват белите листи и режат болезнено, както само хартията може. А мастилото по тях люти в раните.

Корицата е дело на Светлана Демидович и нейните хора-сенки са последният щрих, който завършва композицията.

Чета я бавно, защото просто друг начин не намирам. Защото стиховете й са като натежали салкъми, крехки и едновременно с това натуралистични. Това се случва с думите, когато зреят с години в душата на човек - белязват. Белязват белите листи и читателите си.

Чета я на късове. Късно вечер. Тя сама си избра времето. Топи път нямам контрол. Чета я в тъмните кътчета на нощта, когато тревогите ни бавно започват да гризат мислите ни преди сън. Познато ли ви е това усещане? Възглавницата е мека, удобна, запомнила е очертанията на любимата ми поза за сън, одеялото е меко и топло, вратата е затворена и равномерното дишане на човека до мен затваря кръга на сигурността, от който всеки нормален човек има нужда, за да се отпусне и да заспи. Но точно в този момент отвътре започват да ме гризат неканени тревоги, да ме притискат, да ме изяждат като язва, да преобръщат стомаха ми нервно и да забързват ритъма на сърцето ми. Това е онази част от нощта, в която тишината ни се струва най-оглушителна. Именно такива и стиховете на Ия Кива.

Само фенерът на сънищата остава свидетел на безименността,
сляп като водата, никога не отваряща своя куфар,
в който фотоалбумите на историите сивеят, набирайки прозрачност,
с която цветята говорят как са изгубили себе си.

Така паметта, повдигнала се на пръсти, гледа в прозореца
                                                                                на първата къща,

виждайки се голяма, а после все по-малка и по-малка,
и конецът, освобождавайки се от тесните обятия на иглата,
минава на ситен ход, като в детски език.

Стихосбирката е разделена е пет мисловни части, а стиховете вътре са чепати и трънливи. Като нещо, което дълго време е човеркало отвътре, причинявало е болка, нещо стаявано, предъвквано, премисляно, на моменти като животно затворено в клетка, което със зъби и нокти си проправя път върху белия лист. Веднъж пробили мислите й се изливат като картечен залп - многословни и многолики, сложни и заплетени, карат ме да се връщам назад да препрочитам, да съпреживявам картини на ужас, страх, копнеж, на надежда - изгубена и нова.

Думите на Ия Кива са жестоки, съблечени от всякаква ефирност, лишени от нежност. Поняка поезията е убежище, утеха, малък оазис в безмилостния свят. Не и тази. Стиховете на Ия Кива те хващат за раменете, разтърсват те с всичка сила, карат те да се събудиш и те хвърлят в ямата, в окопите, в спомените, в очите на жертвите. Няма милост, само оголена болка и мъничко копнеж, толкова, колкото може да побере едно сърце на ръба на силите си. Съвсем мъничко копнеж, колкото тежи човещината.

Най-странното, което се прояви във времето
                                                        за тези шест години, –
това са сънищата за войната разрушаващи
всички свидетелства

това беше така мръсно
че сапунът на въображението просто не се пени
и ние го складираме по ъглите на спомените
за да го сменим, когато земеделците възкръснат

така порязват детската бузка на реалността с ножчето на кошмара –
и кръвта изтича в теб,
запълвайки бъдещето като ръждива вана

и във водата, оплодена с духа на забвението
започват да звучат моите изтрили се имена

Войната е безспорен център на стихосбирката, но това, което прави по-силно впечатление са малките теми, които кръжат около нея, последствията, които са много по-страшни от ужаса на военното статукво -  обезличаването, бягствово и страха, безконечното поглеждане зад гърба, травмите, борбата за оцеляване, безпомощността, безсилието, почерненото детство.

хиляди шевни машини
пришиват лястовиците към земята

смъртоносно бързат

тъкат мръсната кърпа кърпичка
на военния порой

Попитаха ме кое ми е любимото стихотворение. Не знам, тази дума не подхожда на стиховете на Ия Кива. Но фрагменти от тях ще ме обитават дълго време, ще ме гризат, докато не открехна пак страниците, защото не искам да забравям. Трудно се говори за нейните стихове. Трябва да се прочетат.

 

 

***Благодаря на Издателство Знаци и Денис Олегов затова, че стиховете на Ия Кива стигнаха до мен, макар и на толкова километри! ***