"В огън" - Патрик Нес (Ревю)

 

Заглавие: "В огън"

Автор: Патрик Нес

Издателство: Artline Studio

Превод: Цветана Генчева

Брой страници: 364

Година: 2020

 

Името на Патрик Нес като че ли винаги минава под радара. Книгите му не изглежда да правят фурор у нас. Честно казано и не виждам постове с ревюта за тях. Не знам защо. Лош маркетинг или просто е твърде голям особняк за вкуса на повечето хора, не ми е ясно. Но истината е, че с всеки текст, който пиша за негова книга, ми се иска и се опитвам да променя нещо в тази насока. Защото смятам, че е прекрасен писател и това е несправедливо. Спрямо него и спрямо хората, които никога не са се докосвали го историите му. Така че, ако не ви се чете моята пропаганда, можете още сега да изоставите този възхвалителен текст.

Този път ще започна с един цитат, който мисля, че обобщава есенцията на всичките му книги:

 

"Искам свят, в който мама е жива и няма да изгубим фермата, а ядрената война не е ежедневна заплаха и никой няма да ни мачка заради цвета на кожата или защото сме толкова бедни, че ни се налага да наемем дракон. Това искам."

"В огън" подобно и на останалите му книги навлиза в младежкия свят на подрастващите, пълен с несигурност, приличащ на объркващ лабиринт със задънени улици и сякаш само един верен път, който никога не можеш на уцелиш.

В историите, които Патрик Нес пише винаги има фантастичен елемент, дали ще е друга вселена или чудовище, или  хора със супер сили, или дракони, или каквото и да е там друго, което богатото му въображение е родило. Фантастична нишка винаги има. И заедно с нея дълбоко и неразривно прееплетена върви човешката история, която наднича под пластове ни. Разчовърква черупката, напуква стените, оголва меките тъкани, готови да поемат фаталния удар. Отваря пред нас героите си, осатя ги голи и уязвими, сякаш, за да ни покаже, че вярва в нас, вярва в човещината ни. Вярва, че ще прозрем под калта и ще видим чистотата на чувствата им. Разтваря кожата и оставя раните оголени, рачитайки на нашата съпричастност и разбиране - расизъм, различност, самота, бедност, война, борба, страх, насилие, несигурност, загуба и една шепа чисти мечти.

Сигурно ви звуча като някоя луда. Може би малко контекст няма да ви дойде излишен. Действието се развива в паралелна вселена, в която драконите не са просто мит, а съвсем нормална част от ежедневието. Макар и недолюбвани. Пък и не е толкова странно. Все пак са големи, страшни и могат да унищожат цял град без никакво усилие. Сара и баща й са наели дракон, който да им помогне в "обработването" на земята. Не стига, че животът и без това е труден, не стига, че преди две години Сара е изгубила майка си, не стига, че отвсякъде ги притискат кредиторите, не стига, че Сара трябва да се бори цял живот с предразсъдъците и расизма в нейния град, на всичкото отгоре и този дракон сега бълва врели-некипели. За някакво пророчество, за края на света, за това, че единствено Сара може да го предотврати, за някакво убийство, за заплаха. За Сара и баща й, изведнъж животът страва още по-труден и объркващ. Защото всичко е истина. Колкото и невероятно да звучи. 

Това ниво на историята е много добре изградено. Действието е динамично, разказано много зрелищно и стегнато. Сблъсъците са много хубаво написани, с нужната драматичност и напрежение. Но това е, което превръща и тази книга на Патрик Нес в съкровище е по-скоро онова, което лежи под фантастичния сюжет. Животът. Животът, такъв какъвто е, когато си различен от другите хора. Когато цветът на кожата ти е по-тъмен, когато си привлечен от хора със същия пол като твоя, когато загубиш една от основните опори в живота си. Това е книга за моментите, в които сме на дъното, когато правим грешки или имаме нужда от помощ, когато се давим, когато не знаем какво да направим, когато сме безпомощни и когато сме готови на всичко, за да защитим тези, които обичаме. Всичко е там, в не особено многото на брой страници. Борбата с предразсъдъците, ненавистта на обществото, тесногръдието, насилието, страха, паниката, всеотдайността и любовта. Всичко, което ни прави хора. 

Всеки един от нас не е нищо специално и в същото време носим специалните си сили ксто невидима мантия, която ни прави единствени и неповторими на света. В целият ни бясъл, дори когато сме окаляни, отчаяни, обезсърчени.

Всеки от нас е дракон.

 

 

 

"Земя за прицел" - Свобода Бъчварова (Ревю)

 

 

Заглавие: "Земя за прицел"

Автор: Свобода Бъчварова

 

Издателство: БГ книга

Година: 2017

Брой страници:368

 

 

Купих си "Земя за прицел" още преди години от една Алея на книгата, когато БГкнига пуснаха новите издания. Сагата за банкерa Борис Скарлатов, чийто протип е известният български финансист и политик Атанас Буров, ни въвежда в годините на младата българска държава от началото на 20в., което беше любимата ми част от българската история в ученическите ми години. Това са години на бърза модернизация, много промени и прогрес за България. И Свобода Бъчварова е писала изключително умело и интелигентно за този период. Отделила е достатъчно време и място, за да въведе читателя в политическото, икономическото и финансово състояние на България, както и в икономическата и геополитическата карта на Европа. Това са години на интензивна обмяна на информация между България и западните държави, в които се полагат основите на дългосрочнии отношения в много аспекти. Времето, което определя пътя и бъдещето и живота на България. И тя е уловила всеки важен трус, всяко значимо лъкатушене в тези преговори.

Не мога да кажа доколкото отделните събития, сделки и конкретни факти са достоверни, но Свбода Бъчварова е уловила отлично духа на тези години и всички по-важни съпровождащи промените фактори.

 

Образът на банкера Скарлатов е също отлично изграден. Този стар и самотен човек, чийто остър ум и добър, му позволяват да превърне своята малка фамилна банка в ключова фигура за финансовия пазар в България, влиза под кожата на читателя.

Заварваваме Скарлатов-баща в зрелите му години, когато по-голямата част от живота, вече е зад гърба у. Поставен на тясно и притиснат от интриги в борбата за власт и политическия живот у нас и в Европа като цяло, предстои да се реши съдбата на неговата банка. И докато животът разбърква тестето, старият банкер подрежда внимателно картите, които му са му се паднали. Той обмисля и претегля внимателно всеки свой ход, всяко евентуално последствие и развой на събитията. По време на тези вътрешни монолози Свобода Бъчварова ни връща и обратно назад към миналото на Скарлатов и хвърля светлина върху въпроса защо банкерът е този, който е днес. Откъде идва силата му? Щастлив ли е? Какво му липсва? Какво е истински важно в живота му?

 

Именно на това е посветила и втрата част от книгата си. На най-важното в живота на банкера - неговия син. Борис-младши, който следва в Швейцария.

Животът на българските студенти в чужбина също е изграден и описан много адекватно. Свобода Бъчварова създава подходяща среда около младия човек, за да му позволи да разгърне мислите и личността си, политическите си убеждения и да подреди собствените си приоритети. 

И макар че баща и син не делят обща сцена в тази книга, Свобода Бъчварова поставя открито на масата най-важния конфликт в своята история, който предполагам предстои да се разгърне и в следващите книги. Миналото и настоящето вече са застигнали двамата мъже. Между тях земята се е напукала, зее дълбока бездна и построяването на мост ще бъде много трудна задача. Ако изобщо е възможна.

 

 

"Свидетел на безименност" - Ия Кива (Ревю)

 Заглавие: "Свидетел на безименност"

Автор: Ия Кива

Издателство: Знаци

Превод: Денис Олегов

Брой страници:100

Година: 2022

Държа в ръцете си една тънка и тежка книжка, в която са вложени много любов и смисъл. Всичко в това издание е сякаш по мярка на стиховете на Ия Кива. От подредбата на стихотворенията вътре до избора на шрифт. Дори форматът и размерът на станиците й сякаш оставят място и въздух за суровите думи, които изпълват белите листи и режат болезнено, както само хартията може. А мастилото по тях люти в раните.

Корицата е дело на Светлана Демидович и нейните хора-сенки са последният щрих, който завършва композицията.

Чета я бавно, защото просто друг начин не намирам. Защото стиховете й са като натежали салкъми, крехки и едновременно с това натуралистични. Това се случва с думите, когато зреят с години в душата на човек - белязват. Белязват белите листи и читателите си.

Чета я на късове. Късно вечер. Тя сама си избра времето. Топи път нямам контрол. Чета я в тъмните кътчета на нощта, когато тревогите ни бавно започват да гризат мислите ни преди сън. Познато ли ви е това усещане? Възглавницата е мека, удобна, запомнила е очертанията на любимата ми поза за сън, одеялото е меко и топло, вратата е затворена и равномерното дишане на човека до мен затваря кръга на сигурността, от който всеки нормален човек има нужда, за да се отпусне и да заспи. Но точно в този момент отвътре започват да ме гризат неканени тревоги, да ме притискат, да ме изяждат като язва, да преобръщат стомаха ми нервно и да забързват ритъма на сърцето ми. Това е онази част от нощта, в която тишината ни се струва най-оглушителна. Именно такива и стиховете на Ия Кива.

Само фенерът на сънищата остава свидетел на безименността,
сляп като водата, никога не отваряща своя куфар,
в който фотоалбумите на историите сивеят, набирайки прозрачност,
с която цветята говорят как са изгубили себе си.

Така паметта, повдигнала се на пръсти, гледа в прозореца
                                                                                на първата къща,

виждайки се голяма, а после все по-малка и по-малка,
и конецът, освобождавайки се от тесните обятия на иглата,
минава на ситен ход, като в детски език.

Стихосбирката е разделена е пет мисловни части, а стиховете вътре са чепати и трънливи. Като нещо, което дълго време е човеркало отвътре, причинявало е болка, нещо стаявано, предъвквано, премисляно, на моменти като животно затворено в клетка, което със зъби и нокти си проправя път върху белия лист. Веднъж пробили мислите й се изливат като картечен залп - многословни и многолики, сложни и заплетени, карат ме да се връщам назад да препрочитам, да съпреживявам картини на ужас, страх, копнеж, на надежда - изгубена и нова.

Думите на Ия Кива са жестоки, съблечени от всякаква ефирност, лишени от нежност. Поняка поезията е убежище, утеха, малък оазис в безмилостния свят. Не и тази. Стиховете на Ия Кива те хващат за раменете, разтърсват те с всичка сила, карат те да се събудиш и те хвърлят в ямата, в окопите, в спомените, в очите на жертвите. Няма милост, само оголена болка и мъничко копнеж, толкова, колкото може да побере едно сърце на ръба на силите си. Съвсем мъничко копнеж, колкото тежи човещината.

Най-странното, което се прояви във времето
                                                        за тези шест години, –
това са сънищата за войната разрушаващи
всички свидетелства

това беше така мръсно
че сапунът на въображението просто не се пени
и ние го складираме по ъглите на спомените
за да го сменим, когато земеделците възкръснат

така порязват детската бузка на реалността с ножчето на кошмара –
и кръвта изтича в теб,
запълвайки бъдещето като ръждива вана

и във водата, оплодена с духа на забвението
започват да звучат моите изтрили се имена

Войната е безспорен център на стихосбирката, но това, което прави по-силно впечатление са малките теми, които кръжат около нея, последствията, които са много по-страшни от ужаса на военното статукво -  обезличаването, бягствово и страха, безконечното поглеждане зад гърба, травмите, борбата за оцеляване, безпомощността, безсилието, почерненото детство.

хиляди шевни машини
пришиват лястовиците към земята

смъртоносно бързат

тъкат мръсната кърпа кърпичка
на военния порой

Попитаха ме кое ми е любимото стихотворение. Не знам, тази дума не подхожда на стиховете на Ия Кива. Но фрагменти от тях ще ме обитават дълго време, ще ме гризат, докато не открехна пак страниците, защото не искам да забравям. Трудно се говори за нейните стихове. Трябва да се прочетат.

 

 

***Благодаря на Издателство Знаци и Денис Олегов затова, че стиховете на Ия Кива стигнаха до мен, макар и на толкова километри! ***

"Били Съмърс" - Стивън Кинг (Ревю)

 

 

 

Заглавие: "Били Съмърс"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Бард

Превод: Катя Перчинкова

Брой страници:512

Година: 2021

 

И като съм влязла в Кинг серия. След "Колорадеца" минавам на "Били Съмърс", която също носи лек криминален нюанс. Даже хич не е лек. Направо си носи тежката мъгла на трилъра. Аз не съм човекът, който ще отсече, че това е "Добрият старт Кинг, който чакаме да видим след толкова години". По-скоро съм от феновете, които харесват безапелационно един от любимите си автори и се наслаждават на всяка негова книга. Без значение, дали ще акцентира върху паранормалната сюжетна линия или върху криминален сюжет. 

 

Кoй е Били Съмърс всъщност? Бивш снайперист, ветеран от войната, самотник, а понастоящем наемен убиец. Били е сред най-добрите в занаята, затова и може да си позволи лукса да си избира, кои поръчки да поеме и кои не. И го прави. Били убива само лоши хора. В това отношение Кинг е избрал да опрости доста нешата. Няма нюанси. Няма я тази модерна идея, която да поставя действията на хората в конфликт, защото никой не е само лош или само добър. Били убива лоши хора. Точка. Дори не говорим за хора, които правят лоши неща. Просто ги наричаме лоши хора. Край.  В историята се прокрадва идеята, че Били е виждал добри хора да правят лоши дела и обратното, но когато става въпрос за неговите жертви, този нюанс не съществува. Все пак не е лесно да направиш един наемен убиец симпатичен на широката публика. Кинг е избрал най-прекия път. 

Самият Били също е доста простичко устроен. Той си има принципи и ги следва. Това го поставя някъде на границата. Самият той е човек, който прави лоши неща, но е приел за себе си, че в действията му има правота и справедливост. Това не е достатъчно, за да оправдае професията си, нито да се приеме за добър човек, но стига, за да може да спи нощем и да продължи да живее със себе си. Такъв какъвто е. Образът му на наемен убиец от друга страна е много интересен. Пред своите клинети, той е Били тъпакът, който играе много умело. Докато в действителност Били Съмърс е изключително умен и лоялен "служител". 

 

Историята, която Кинг разказва, трябва да е последният удар в кариерата му, онзи, който не е мислил да приема. Аха, да се окаже и изпада от нищото тази "последна" поръчка, която е толкова добре платена, че ще му обезпечи живота завинаги, ако, разбира се, харчи разумно и не се набива на очи. Какво повече може да иска? Освен, че е супер клиширано и той го осъзнава. Освен това работата намирисва. И въпреки че се е зарекъл да не поема подобен род поръчки, които му се струват гнили, парите са толкова добри, че той решава да направи въпросния последен удар. Тук започва всъщност най-приятната част от романа. 

Преди да изстреля този последен куршум, Били трябва да се внедри в мястото на бъдещото престъпление и да се слее с тълпата. Все още не е ясно, кога мишената му ще пристигне, затова той трябва да поддържа нисък профил и да стане част от малкото общество в квартала и офиса, без да се набива на очи и без да се сближава истински с никого. Тази част е свързана с метаморфозата на главния герой. За пръв път в живота си Били не успява да остане на страна от случващото се около него. Не успява да задържи на страна хората, които протягат ръка към него. Едновременно приятно и малко стряскащо е да проследи човек вътрешната борба, която в крайна сметка довежда и до финалните страници на историята. Именно тази промяна е малкото камъче, което в крайна сметка ще обърне каруцата. Но пък и не е лошо да се промени човек. Били никога не е бил лош, но и никога не си е позволявал изобщо да бъде нещо различно от умна машина, която много добре преценява всеки свой следващ ход.

Насладих се на "Били Съмърс", харесах го. Харесах героя, харесах и начина, по който се изви житейският му път. Също така ми напомни, че Бил Ходжис ме очаква. Съвсем скоро!

"Тези лъжливи клетви" - Лекси Райън (Ревю)

 

Заглавие: "Тези лъжливи клетви"

Автор: Лекси Райън

Издателство: Ибис

Превод: Вера Паунова

Брой страници: 392

Година: 2022

 

Харесвам този жанр. Поради редица причини. Защото е динамичен, пълен с магия и изненади, заради интересните обрати и разнообразния набор от характери. Често и заради противоречивата любов, която се заражда между главните герои, защото е забавно и носи тръпка, когато четеш. Този жанр е моята чаша вода между сериозните книги през годината. Това е моят начин да отмия наситените емоции от някои книги, моят начин да взема глътка въздух, то е онова, което ми позволява да започна следващата си книга със свежа мисъл. Миналата година обаче нещо се промени. Прочетох няколко книги и не си паснахме с нито една от тях, въпреки че бяха поредици, които следя и съвсем убедена си бях накупила и продълженията, които така и си седят сега непрочетени. Не ми се и започват.

Поради тези причини "Тези лъжливи клетви" отлежава от лятото на рафта. Посегнах към нея едва в последните дни на изминалата година. С нея изпратих и посрещнах така да се каже новата година. Беше отличен избор. Прочетените страници започнаха бързо да се трупат. Лекси Райън си даде достатъчно време и свобода, за да изгради бекграунда на своите герои, както и да изгради света, в който ще подалага живота и изборите им на изпитание. 

Всъщност трябва да призная, че съм доста впечатлена. В своите 392 страници тя успява да изгради солиден свят, да въведе в него нужното за жанра многообразие, което да остави усещането за магия под пръстите на читателя. И най-важното е, че успява да създаде силна еднородна сплав от тези две неща, стъпвайки върху добрата основа на миналото. Историята, която лежи зад този опасен и бързо променящ се свят е и това, което му придава плътност. 

Но нека да вложа малко контекст в тези иначе повърхностни обяснения. Животът на главната героиня Бри е един малък ад. Принудена да краде и постоянно да поглежда зад рамото си, за да изкара малко пари, с които едновременно да издържа себе си и сестра си и да изплаща невъзможно големия дълг към леля си. Всичко това на практика я превръща в нейна робиня. Двете момичета живеят ден за ден. И тежката миазма на оковите им, ги смазва все повече ден след ден - физически и психически. Има само две неща, които им дават лъч надежда в непрогледната мъгла - това, че са живи и заедно,  и Себастиан - техният съсед, който чиракува при местния магьосник и който сякаш е единственият човек, което е настроен добросърдечно към тях. 

И понеже явно за Лекси Райън това не е достатъчно прецакано, тя решава да прати всичко по дяволите и "продава" сестрата на Бри на феите. Феите, които някога са отнели "майка им", феите, които Бри толкова мрази. Оттук историята се заплита бързо. Бри е принудена да работи за врага, за да спаси сестра си. И е готова на всичко. Да лъже, да мами, да шпионира, да краде и ако трябва дори да открадне сърцето на принц. Но нещата в двора на тъмните и на светлите феи далеч не са такива, каквито си ги е представяла. В царството на феите назрява война. Аристокрацията плете своите интриги, а феите, онези, които искат просто да живеят спокоен и сигурен живот, онези, които искат семействата им да бъдат в безопасност, децата им да растат свободни, е, тях кучета ги яли. Бри ще открие, че света на феите не е много по-различен от този на човеците.

Зад завесата на лъскавите приеми, зад маската на красивите рокли се крият мрачни и грозни тайни, които заплашват живота на всички в Царството на феите. И на Бри съвсем скоро ще й се наложи да избере страна. 

'Тези лъжливи клетви" направи първата крачка към мен. Определено ще прочета и "Тези оплетени връзки". Пък после ще видим. :)

"Книга на нощта" - Холи Блек (Ревю)

 

Заглавие: "Книга на нощта"

Автор: Холи Блек

Издателство: Сиела

Превод: Мариана Христова

Брой страници: 528

Година: 2022

Напоследък не ми се пише. Чете ми се. Не ми остава много време за четене, камо ли за писане. Разконцентрирана съм, случват се разни неща около мен и всичко изглежда много разпиляно. До известна степен, заради това се бях и отказала да пиша за тази книга. Но пък нещо ме гложди. Харесвам Холи Блек. Много харесах поредицата й за Джуд и Кардан. Това не е висока литература, развлекателна е. Няма дълбок съкровен смисъл, нито философски примки. Има добра доза напрежение, мрак и емоции в отлични пропорции. 

Холи Блек - Мрачната кралина на фентъзи жанра, ме изненада приятно и този път. "Книга на нощта" е различна от "Жестокия принц". Няма я жестоката красота на царството на феите. Няма я хипнотизиращата магия и изгарящата омраза, която движи героите й. Но Чарли Хол и Сие са чешити по свой собствен начин, който много ми хареса. 

Може би оттам е редно и да започнем - Чарли хол, измамница, крадла и първенец във взимането на лоши решения, на които държи и отстоява до последно.

Чарли не е класическата главна героиня, с която сме свикнали. Тя просто оцелява в свят, изпълнен с мрачна магия, свят, в който сенките оживяват  и се превръщат в пефектните оръжия. Докато Чарли просто притежава чевръсти пръсти и добър тайминг. Тя е аналогов играч в дигитален свят. И все пак Чарли е най-добрата. Не е най-опасната. О, има далеч по-опасни и страшни чудовища от нея. Но ако търсиш някой да ти свърши работа, там къдото всички други са се провалили, Чарли Хол е твоят човек. 

 

Книгата започва в период от живота на Чарли, когато тя тъкмо е закрепила някак си всичко. По-скоро всичко виси на тънък косъм, на тропоска, провиснало от един край, скъсано от друг, но все още криво-ляво закрепено. Сестра й е жива и здрава и се бори за оставането си в колежа. Чарли най-накрая има мъж до себе си, който не е пълен задник или пълен мухльо. Човек който не се интересува от миналото й и винаги е там, когато има нужда от него. Човек, на когото всъщност може да разчита. На когото може да се опре. За пръв път в живота на Чарли пристътства известна доза сигутност и спокойствие. 

Но, разбира се, това е на път да се промени. Иначе нямаше да има кнга. Хлабавите шевове ще се разкъсат и животът й бързо ще се върне в обичайното си русло - преследвания, бой, страх, измами, заплахи, врагове, кражби. Добрите стари времена. Мястото, от което със зъби  нокти се опитва да се измъкне, е именно и мястото, на което се чувства цяла, като удобна кожа, която навлича върху крехкото си съществуване. 

Холи Блек този път е избрала да действа класически. Главите се редуват една в миналото една в бъдещето. Образът на Чарли постепенно се сглобява и добива плътност, а действията й - смисъл. Чертите й стават ярки, а изборите разбираеми. Празната черупка на лошото момиче се превръща в човек от плът и кръв. Човек, опознал различните страни на живота. Човек намерил нещо, хубаво в живота си, което иска да запази, намерил нещо, за което иска да се бори. 

А ако има човек на тази земя, който може да ти създаде проблеми, това е Чарли Хол - най-добра във взимане на лоши решения, от които обаче никога не се отказва.

"Книга на нощта" от Холи Блек е една от онези истории, които те карат да се усмихваш зловещо, разгръщайки страниците й, докато черно задоволство обгръща мислите ти. Каквито и завишени очаквания да имах, оправдаха се. Очаквам втората книга с нетъпение. 

"Колорадеца" - Стивън Кинг (Ревю)

 

 Заглавие: "Колорадеца"
Автор: Стивън Кинг

Издателство: Плеяда
 
Превод: Весела Прошкова
 
Брой страници: 184
Година: 2022

 

Не е чак толкова рядко срещано у дома да си купя книга, която вече имам. Без да искам. Тази обаче не беше грешка. Новото издание на "Колорадеца" излезе и с нов превод от Весела Прошкова. А това е нещо, което не бих пропуснала. Това обаче не е единствената причина. Тази история е малко по-различна от останалите. Тя е от онези разкази, които малцина биха се осмелили да публикуват. И определено, ако не стоеше името на Краля на корицата й, малцина биха й дали шанс. Мистерия в най-чистия й вид. Докато я четох, си мислех нещо. 

В "За писането. Мемоари на занаята" Кинг сравнява сюжетите с вкаменелости.

"Историята не е сувенирна тишъртка или геймбой. Тя прилича на отломка, част от още един неоткрит, но съществуващ от край време свят. Работата на писателя е да извади историята на повърхността с помощта на инструментите от сандъчето си възможно най-непокътната. Понякога успяваш да освободиш малка вкаменелост — например раковина. Друг път находката е гигантска, същински тиранозавър-рекс с огромни кости и ухилен череп. Но дали ще се получи кратък разказ или тухла от хиляда страници, техниката на разкопаване е една и съща в основата си. "

Точно така си представям "Колорадеца" и отвътре и отвън. Първо, като отломка, която Кинг е разчовъркал внимателно, за да открие накрая един от онези фосили, които отварят всъщност повече въпроси, отколкото дават отговори. После самата история вътре, която двамата стари и опитни репортери разказват на младата стажантка, също много напомня на неговото сравнение с вкаменелостите. Това е историята на Колорадеца.

 

(Тук е моментът да ви предупредя, че текстът по-налогу може да съдържа малко повече информация, отколкото бих искала да споделя, но и не намерих начин да го избегна. Та, приемете тази скоба за спойлър алърт и четете на своя отговорност. Ако сте фен на загадките, това е вашата книга. Пропуснете ревютата и я прочетете.)

В една ранна утрин на един затънтен плаж по крайбрежието на, разбира се, Мейн, двама младежи откриват труп. Облегнат на кошчето за боклук, със заседнало в гърлото парче месо, което най-вероятно е и причината за смъртта. Трупът изкарва акъла на двамата младежи, които го намират. Полицията пристига, събира надве-натри уликите и си заминава. Полицаите имат къде-къде по-важни случаи от някакъв тип, който на всичкото отгоре не е местен даже и най-вероятно просто се е задавил с храна на плажа, докато е зяпал морето. 

Години по-късно в същото това градче пристига репортер от голям вестник, за да търси сензация, събирайки материал за поредната статия в стил "Няма да повярвате на тези мистерии...". От срещата му с редакцията на местния вестник, разбирайте двамата журналисти на по над седемдесет години, не излиза нищо плодотворно, и той полуядосан, полуразочарован си заминава, за да търси следващата сензация. Срещата обаче разчовърква една стара история, случаят с Колорадеца, от който като че ли единствено двамата репортери са се поинтересували. Случаят не предизвиква голям интерес навремето и бързо отшумява, така и не успява да се превърне в истинска сензация, защото всъщност никой не иска да слуша истории с неизяснени и наистина необясними обстоятелства. За да се превърне една история в сензация, тя трябва да бъде разкъсана сред страниците на вестниците, да влезе в умовете на хората, да ги накара да се чудят. А в крайна сметка всяка статия е длъжна да даде отговор. Той може да не е ясен, може да е просто намек или насока, какво всъщност се е случило, но зрънцето, забулена в тайнственост, истина, невероятното обяснение на събитията трябва да е там. Никой никога няма да бъде сигурен, дали е вярно. Не може да се докаже. Няма и нужда. Това е мистерия. 

Случаят с Колорадеца обаче не е такъв. Всичко е толкова нелогично и невъзможно, че изглежда направо невероятно. Само че всяка следа излиза в задънена улица. Всяка улика си противоречи с предишната. Всяко ново доказателство или хипотеза обезсмисля останалите. Никой не иска да пише за това. Какво да напише?

 

Мистерията в най-чистия й вид. Не просто история с отворен край. Само Кинг има смелостта да публикува подобна новела. И, разбира се, типично в негов стил под пластовете на криминалната мистерия, прозират човешки съдби, човешки характери. У всеки от тях има различна доза човещина, мързел, непрофесионализъм, отдаденост, желание и нюх, всички онези трески, които ни правят хора. Второ, това, което е още по-впечатляващо от дълбокото разбиране на Краля за човешката природа, а именно, способността му да изгражда образи. Двамата репортери не са герои в история, те са истински хора от плът и кръв. Те са това, което прави историята жива. Паметта. Прочетете я, и кажете, че не е така.

Книжна равносметка 2022г.

Сигурно ви е попадало онова меме, в което е направен колаж, в който Жокера, символизиращ 2022 г. показва работно място на То, който пък символизира 2023г. Всички се смеем шумно и тайничко се надяваме, да не е истина. Изминалата година беше важна в световен мащаб и се отрази на всички ни в личен, професионален, икономически и обществен план. Започна една нелепа война, светът се преобърна, хората се настроиха едни срещу други и разединиха още повече. Все по-малко неща ни обединяват и искам да вярвам, че книгите са едно от тях. Запазването на данъчната ставка върху книгите е едно от хубавите неща, които се случиха тази година и си заслужава да отбележим. Надявам се, това да позволи на големите и малки издателства у нас да продължат да издават за нас стойностни книги, въпреки малкия пазар, въпреки ниските печалби, въпреки конкуренцията и трудностите. Надявам се, всички да успеят да запазят малкото си книжно семейство устойчиво и да създадат за нас още много прекрасни и смислени издания. В този ред на мисли, 2022 беше силна книжна година. Напук на всичко като че ли.

Останах далеч от реализирането на книжното ми предизвикателство в Goodreads, 67 от 100. И сега с ясното съзнание, че пак няма да сколасам си поставих същата цел. Мислех да мина с 66, защото харесвам числото шест, но някак ми се стори нередно, да не е трицифрено.

Подбрах няколко скрийншота и снимки, в които се опитах да събера по-важното от годината, книгите, които оставиха трайна следа в мен като читател и човек. Няма да ви говоря за всички, но с някои книги си имам особена лична история, която искам да ви споделя. А други просто са ми толкова важни, че не мога да ги подмина неизказани.

"Невидимият живот на Ади Лару" на В.Е.Шуаб е първата (ще караме по хронологичен ред) от книгите, които заслужава внимание, заради начина, по който героите й асимилират своите емоции.

Пътят към опознаването, осъзнаването и приемането на емоциите е дълъг, но е път, по който всеки от нас рано или късно минава. А с всяка изминала година ставаме все по-малко гъвкави и възприемчиви към света около нас. Виктория Шуаб ни води по този път с лекота, до каквато нейните герои нямат право на достъп. Ади извървя този път повече пъти, отколкото на човек би му се искало. И най-красивото в тази истрория е, че въпреки всички тъжни и отчаяни емоции, които поражда самотата, тя продължава векове наред да открива красота в света, успява да му се наслади, да му се усмихне, продължава да търси своето място в него, да се опитва да бъде част от този свят, колкото и трудно да е.

"Разкази" на Наталия Мешчанинова

Толкова травмиращи истории обикновено  оголват много въпроси. Въпроси, които не предлагат лесни отговори. Тук въпросът е един. Кое е по-страшно? Да бъдеш мъчител или жертва? Да избягаш или да останеш? Да замълчиш или да проговориш? Да понесеш стоически тозмоза, в името най-близкия си човек или да живееш с ясното съзнание, че именно този, на когото си разчитал най-много цял живот и когото си щадил през всичките години, не те е защитил съзнателно?

 

 

"Ритъмът на войната" на Брандън Сандерсън изобщо не омаловажавам факта, че това е една от любимите ми поредици, но тази тухла има още една по-лична причина да влезе в този пост. Това е книгата, която смени две държави и три квартири и беше мой спътник по време на двете премествания, в рамките на изминалата година. Това беше книгата, с която започна една от големите промени в живота ми и която също даде знак, че тази промяна вече се е превърнала в нормална част от ежедневието ми, че умът ми вече е достатъчно спокоен, за да се наслади на приличното количесто страници между двете корици.

"По релсите" на Невена Митрополитска е една от знаковите книги през изминалата година, които оставиха сериозна следа в мен. Тази история дълго ще витае в мен. И докато моето малко момиченце с опашки рисува приведено над бюрото ми в другата стая и расте, съм сигурна, че ще се връщам много пъти към нея. 

"Кафка на плажа" на Харуки Мураками  беше може би едно от събитията в литературния ми живот тази година. Една първа среща, която отлагам много години. Среща, която най-накрая се състоя. И която ще се превърне в мой редовен събеседник през идните години.

"Къщата на клоуните" на Галин Никифоров

Тази книга е нещо друго. Нещо различно от всичко, което съм чела досега в живота си. "Къщата на клоуните" е повест за болката. Всяка дума, нота и дъх в нея са напоени с тежестта на болката. Плътни, наситени изречения ни водят през този мрачен и тъмен лабиринт на съзнанието. Плетеница от изповед, спомен, молитва и зов изграждат структурата на романа. Неопределени герои с неназовани имена изпълват страниците с копнежи и страхове.  

 

 

"Трите тела" на Лиу Цъсин направи голям фурор у нас, което ме радва много. Аз може и да съм новоизлюпен фен на фантастиката, но опреледено на българския пазар няма да му е излишна по-голяма доза от нея. Тази година мисля да си купя втората част на е-книга и да продължа в дебрите на Тъмната гора. 

"Хроники на неведомото" на Николай Терзийски

 Сравняват книгите на Николай Терзийски със "Сто години самота" на Маркес. И може би има добра основа за подобни сравнение, пред сложната тривековна фамилна история на няколко стари български рода, която запълва страниците и на тази книга. Но за мен дотам приключват приликите. За разлика от историята на рода Буендия, която Маркес разказва в своята знакова книга, тази на Несторовия и Менковия род ме удари право в сърцето. Казах го и преди, казвам го и сега. Чудя се, дали тази магия е запазена само за нас българите или думите на Николай Терзийски просто работят на стандартната честота на хорските сърца. Питам се, дали чужденец би могъл да усети всички нюанси на разказа му, да изпита всички емоции на героите му. 

"Летния брат" на Яп Робен

 Колко много емоции се събират в една мъничка и много страшна дума - недъг. Дума, която всеки родител се моли да не чуе във връзка с детето си. Недъг. Няма значение какъв. Мисълта, че на детето ти може да му липсва нещо, което на всички хора им се полага по рождение - здраво тяло и здрав ум, е опустошителна. В тази думичка се излива цялата обич и болка, които може да роди едно човешко сърце. Заедно с тях ръка за ръка вървят и вината и въпросите, страхът и умората. Някъде там през тази думичка, едно непораснало момче се опитва да осмисли житейския си път, моралните ценности, да подреди чувствата си, да бъде голям не просто на години, да бъде голям по душа, по светоусет. Нещо, което на нас възрастните често не ни се отдава

"Победителите" на Фредрик Бакман

Знаете как в една поредица, броят на героите и картата на действието постепенно растат, просто защото идеите стават по-големи, по-грандиозни. Тук се случва същото, Бакман включва нови герои, нови истории, нови гледни точки, нови сцени, нови декори. Само че не идеите се променят. Идеите са си същите. Всички ние сме хора, правим грешки, прощаваме или не прощаваме. Живеем до края със загубите, с вината, с надеждата. Тук просто сърцето на Бакман расте. Сърцето на историята расте. Сякаш в него има място за всички, за целия свят, от мъничката мравка, до безутешната буря. В "Победителите" Бакман просто е намерил място в сърцето на историята си за всички, по равно.

Без да искам тук влязоха десет заглавия. Спокойно можеше да бъдат и 20 или 30, но на никого не му се чете толкова дълъг пост, а и на мен не ми се пише, да ви призная. Факт е, че едва днес седмица по-късно успях да публикувам този. 

Скролвам назад в поста, в ума и годината и накрая се усмихвам. Доволна съм. От много неща.

Надявам се, и вие. Надявам се и ви желая от сърце да бъдете здрави през новата година, да бъдете усмихнати и отворени към света, колкото и изненади да ви сервира. Останете ума и сърцето си отворено за книгите и хората, които ще бъдат част от живота ви.